Ан Райс
Вампирът Лестат (11) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

2

Бях буден, и много жаден.

Искаше ми се много, много ледено бяло вино, каквото е, когато го наточиш от избата през есента. Искаше ми се да хапна нещо свежо и сладко, като зряла ябълка.

Мина ми през ум, че съм си загубил разсъдъка, въпреки, че не бих могъл да обясня защо.

Отворих очи и разбрах, че е привечер. Светлината би могла и да е утринна, но бе минало твърде много време. Свечеряваше се.

И през широкия прозорец с дебели решетки в каменната стена видях хълмове и гори, покрити с пелена от сняг, и обширно сборище от мънички покриви и кули — значи градът беше много далече. Не бях го виждал такъв от деня, в който пристигнах с пощенската карета. Затворих очи и видението така и не изчезна, сякаш изобщо не ги бях отварял.

Но не беше видение. Градът беше там. И в стаята беше топло, въпреки прозореца. В стаята е горяла камина. Долавях мириса, но огънят бе угаснал.

Опитах се да разсъждавам. Но не можех да прогоня мисълта за студеното бяло вино и ябълки в кошница. Виждах ябълките. Стори ми се, че скачам от короната на дървото и усещам навсякъде около мен уханието на току-що окосена трева.

Ослепително слънце огряваше зелените поля. Лъчите му блестяха по кестенявата коса на Никола и по плътния лак на цигулката. Музиката летеше нагоре към меките, кълбящи се облаци. А на фона на небето виждах назъбените стени на бащината ми къща.

Назъбени стени.

Отново отворих очи.

И разбрах, че лежа във висока кула на няколко мили от Париж.

А точно пред мен, на грубо скована дървена масичка, стоеше бутилка студено вино, точно както го бях сънувал.

Дълго време я гледах, гледах покрилите я заскрежени капчици, и не можех да повярвам, че е възможно да посегна към нея и да пия.

Никога не бях познал такава жажда, каквато ме измъчваше сега. Цялото ми тяло изгаряше от жажда. И бях толкова слаб. И започваше да ми става малко студено.

Когато се размърдах, и стаята се размърда. Небето сияеше в прозореца.

И когато най-сетне посегнах към бутилката, извадих тапата и усетих тръпчивия, великолепен аромат, започнах да пия и пиех безспир, не ме беше грижа какво ще се случи с мен, нито къде се намирам, нито защо са оставили бутилката там.

Главата ми се люшна напред. Бутилката бе почти празна, а далечният град се стапяше в черното небе и оставяше подире си малко море от светлини.

Вдигнах ръце към главата си.

Леглото, на което бях спал, беше просто каменно ложе, постлано със слама, и бавно започвах да осъзнавам, че може би съм в някакъв затвор.

Но виното… То бе твърде хубаво за затвор. Кой би дал на затворник такова вино, освен, разбира се, ако затворника не го чакаше екзекуция?

И друг аромат ме лъхна, разкошен и съкрушителен, и толкова вкусен, че ме накара да застена. Огледах се или по-точно би било да кажа — опитах се да се огледам, защото бях толкова слаб, че не можех да се помръдна. Ала източникът на този аромат беше до мен — той идваше от голяма купа говежди бульон. Бульонът беше гъст, с парченца месо, и виждах как от него се вдига пара. Беше още горещ.

Незабавно награбих купата с две ръце и го изпих също толкова безразсъдно и алчно, както бях изпил виното.

Беше толкова засищащ — такава храна никога не бях вкусвал, тази гъста, вряла същина на месото, и когато купата се изпразни, аз рухнах като болен върху сламата.

Стори ми се, че в мрака до мен нещо се раздвижи. Но не бях сигурен. Чух звънтенето на стъкло.

— Още вино — изрече един глас до мен, и аз го разпознах.

Постепенно започнах да си спомням всичко. Припомних си стените, малкия квадратен покрив, онова усмихнато бяло лице.

За миг си помислих, не, това е невъзможно, сигурно съм сънувал кошмар. Но просто не беше така. Беше се случило и внезапно си спомних опиянението и звука на гонга, и започна да ми се замайва главата, сякаш отново щях да припадна.

Спрях го. Нямаше да го позволя. И пълзящ страх ме скова, не смеех да помръдна.

— Още вино — повтори гласът.

Извърнах леко глава и видях нова бутилка, запушена с тапа, но готова за мен, ясно очертана на фона на сиянието от прозореца.

Отново усетих жаждата, и този път — изострена от соления бульон. Избърсах уста, а после посегнах към бутилката и отново пих.

Отпуснах се върху каменната стена и се помъчих да различа нещо в мрака, поуплашен от онова, което знаех, че ще видя.

Разбира се, вече бях много пиян.

Видях прозореца, града. Видях масичката. И когато погледът ми бавно обиколи сумрачните ъгли на стаята, видях там и него.

Той вече не беше с черната си пелерина с качулка и нито седеше, нито стоеше като човек.

По-скоро се бе облегнал да си почине, както изглеждаше, върху тежкия каменен перваз на прозореца, едното коляно — леко сгънато към него, а другият му дълъг, източен крак — изтегнат на другата страна. Ръцете му висяха покрай тялото му.

И цялостното впечатление, което внушаваше, беше за нещо отпуснато и безжизнено, ала лицето му беше също толкова живо, както и предната нощ. Огромни черни очи сякаш изпъваха плътта! В дълбоки гънки, носът беше дълъг и тънък, а устата — извита в шутовска усмивка. Ето ги и острите кучешки зъби, едва докосващи безцветната устна, и косата — лъскава и черна, прошарена със сребро, тя растеше високо над бялото чело и се спускаше по раменете и ръцете му.

Струваше ми се, че се смее.

Аз вече бях минал границите на ужаса. Дори не можех да изпищя.

Бях изпуснал виното. Стъклената бутилка се търкаляше по пода. И когато се опитах да помръдна напред, да овладея сетивата си и да стегна пияното си, отпуснато тяло, тънките му източени крайници изведнъж оживяха.

Той пристъпи към мен.

Не извиках. Заръмжах тихо от ярост и ужас и се надигнах с мъка от леглото, препънах се в масичката и хукнах да бягам колкото ми държат краката.

Но той ме улови с дългите си бели пръсти, тъй силни и студени, както бяха и предната нощ.

— Пусни ме, проклет да си, проклет да си, проклет да си! — ломотех аз. Разумът ми подсказваше да се моля, и аз се опитах. — Аз само ще си отида, моля ви! Пуснете ме оттук! Длъжен сте! Пуснете ме!

Мършавото му лице се сниши над мен, извитите нагоре ъгълчета на устата му се забиваха в белите страни, и той се разсмя — тих, невъздържан смях, който сякаш нямаше край. Загърчих се, опитвах се да го избутам, ала напразно, отново го умолявах, ломотех глупости и извинения, а после нададох вик:

— Бог да ми е на помощ!

Той стовари едната от чудовищните си длани върху устата ми.

— Никакви такива повече в мое присъствие, Вълкоубиецо, или ще нахраня с тебе вълците от ада — рече той с насмешлива усмивчица. — Мммм? Отговори ми. Мммм?

Кимнах и той отпусна хватката си.

Гласът му притежаваше временно успокоително въздействие. Говорът му издаваше способност за разсъждение. Звучеше почти изтънчено.

Той вдигна ръце и ме погали по главата. Свих се в ужас.

— Слънце в косите — прошепна той — и синьото небе, завинаги затворено в очите ти — изглеждаше потънал в размисъл, когато ме погледна. Като че ли дъхът му нямаше никакъв мирис, нито тялото му. Вонята на мухъл идваше от дрехите му.

Не смеех да помръдна, въпреки, че той не ме държеше. Вторачих се в дрехите му.

Съдрана копринена риза с разширяващи се надолу ръкави и набор по врата. И опърпан клин, и къси парцаливи панталони.

Накратко, той бе облечен, както са се обличали мъжете преди векове. Бях виждал подобни дрехи по гоблените у дома, на картините на Караваджо и Ла Тур, окачени в покоите на майка ми.

— Съвършен си, мой Лелио, мой Вълкоубиецо — каза ми той, а издължената му уста се отваряше широко и аз отново видях малките, остри бели кучешки зъби. Други зъби той нямаше.

Потръпнах. Усетих как се свличам на пода.

Но той с лекота ме подкрепи с една ръка и внимателно ме положи на леглото.

Наум яростно редях молитви. Боже, помогни ми, Дево Марийо, помогни ми, помогни ми, помогни ми, нареждах, втренчил поглед в лицето му.

Какво беше това пред очите ми? Това, което бях видял предната нощ? Маската на старостта, това ухилено създание, набраздено с дълбоките белези на времето, и все пак застинало и твърдо като ръцете му. Той не беше живо създание. Той беше чудовище. Вампир, това бе той, труп кръвопиец, вдигнал се от гроба, който притежаваше разум!

И крайниците му — защо ме ужасяваха? Той приличаше на човек, но не се движеше като човек. Като че за него нямаше значение дали върви или пълзи, дали се навежда или коленичи. Това ме изпълваше с омраза. Ала в същото време той ме запленяваше. Трябваше да си го призная. Той ме запленяваше. Ала бях в твърде голяма опасност, че да си позволявам подобни странни вълнения.

Сега той се изсмя басово, с разтворени широко колене, а пръстите му галеха бузата ми. Беше се навел над мен като огромен свод.

— Дааааа, прелест моя, аз не ставам за гледане! — рече той. Отново шепнеше и говореше с протяжни, задъхани паузи. — Аз бях стар, когато ме претвориха. А ти си съвършен, мой Лелио, мой синеоки момко, дори си още по-красив, когато не те огряват светлините на сцената!

Издължената бяла ръка отново се заигра с косата ми, повдигаше кичури и ги пускаше. Той въздъхна.

— Не плачи, Вълкоубиецо — рече той. — Ти си избран и твоите безвкусни малки възтържествувалия в Дома на драмата ще са нищо, когато тази нощ наближи своя край.

И отново се разнесе онзи нисък, буен смях.

У мен нямаше съмнение, поне в този момент, че той беше от дявола, че Бог и дяволът съществуват, че отвъд самотата, която бях познал едва преди няколко часа, се простира безпределното царство на мрачни създания и ужасяващи смиели, и че то по някакъв начин ме беше погълнало.

Дойде ми съвсем ясната мисъл, че съм наказан за това, че съм водил такъв живот, и въпреки това тя изглеждаше нелепа. Милиони вярваха в същото като мен по целия свят. Защо, по дяволите, това се случваше на мен? И една мрачна вероятност започна неустоимо да добива форма — че светът не е добил повече смисъл отпреди и това беше просто поредният ужас…

— В името на Бога, махни се! — изкрещях. Сега трябваше да повярвам в Бог. Трябваше! Това несъмнено беше единствената надежда. Посегнах да се прекръстя.

Той се взираше в мен с широко разтворени от гняв очи. Ала не помръдна.

Гледаше ме как се кръстя. Слушаше ме как призовавам Бога отново и отново.

Само се усмихваше — превърна лицето си в съвършената маска на комедията от авансцената.

И аз изпаднах в пристъп на плач, като дете.

— Значи дяволът царува на небето, а раят е ад! — извиках му. — О, Господи, не ме изоставяй…

Призовах всички светни, които някога бях обиквал за кратко.

Той ме зашлеви силно по лицето. Аз се строполих на една страна и едва не се свлякох от леглото на пода. Стаята се завъртя. Киселият вкус на виното се надигна и го почувствах в устата си.

И отново усетих допира на пръстите му по шията си.

— Да, съпротивявай се, Вълкоубиецо — рече той. — Не отивай в ада без борба. Подигравай се на Бог.

— Аз не се подигравам! — протестирах.

И отново той ме вдигна и придърпа към себе си.

И аз се борих с него по-упорито, отколкото, с когото и с каквото и да било през живота си, дори и с вълците. Удрях го, ритах го, скубех го за косата. Но все едно се биех с оживял водоливник от катедралата — такава мощ имаше той.

Той само се усмихваше.

После лицето му загуби всякаква изразителност. То сякаш се издължи много. Страните бяха хлътнали, очите — широко отворени, почти удивени, и той отвори уста. Долната устна се сви. Видях зъбите.

— Проклет да си, проклет да си, проклет да си! — виех и ревях аз. Той се приближи и зъбите му се забиха в плътта ми.

Не и този път, беснеех аз, не и този път. Няма да го храня. Ще се съпротивявам. Този път ще се боря за живота си.

Но това отново се случваше.

Сладостта и мекотата, и светът, отишъл далече-далече, и дори той в грозотата си, всичко това по странен начин не ме засягаше, като насекомо, прилепено до стъкло, което не предизвиква у нас погнуса, защото не може да ни докосне, и екотът на гонга, и изтънчената наслада, и после аз напълно се изгубих. Бях безтелесен и насладата бе безтелесна. Аз не бях нищо друго, освен наслада. И се приплъзнах в мрежа от лъчисти мечти.

Видях катакомба, смрадлива катакомба. И бяло създание, вампир, което се пробуждаше в плитък гроб. В тежки вериги бе окован вампирът, а над него се бе привело чудовището, което ме бе отвлякло, и аз научих, че името му е Магнус и че в този сън той все още е смъртен, велик и могъщ алхимик. И той бе изкопал и оковал заспалия вампир точно преди да настъпи решителния час на смрачаването.

И сега, докато навън светлината в небесата помръкваше, Магнус изсмукваше от безпомощния безсмъртен пленник вълшебната и прокълната кръв, която щеше да го превърне в един от живите мъртъвци. Коварство бе това, той бе крадец на безсмъртие. Черен Прометей, който краде сияен огън. Смях в тъмнината. Смях кънтеше в катакомбата. Ехтеше от век на век. И гробната смрад. И екстазът, безмерен и бездънен, и неустоим, и после идваше краят.

Плачех. Легнах върху сламата и се примолих:

— Моля те, не го спирай…

Магнус вече не ме държеше и отново дишах сам, и сънищата се бяха разсеяли. Пропадах все по-надолу и по-надолу, а нощта, пълна със звезди, се издигаше все по-нагоре, скъпоценни камъни, пришити върху тъмнолилав воал.

— Колко хитро. А аз си мислех, че небето е… истинско.

Студеният зимен въздух полъхваше съвсем леко в тази стая. Усетих, че по лицето ми текат сълзи. Гореше ме жажда!

Далече, далече от мен Магнус стоеше и ме гледаше отгоре, ръцете му бяха увиснали ниско покрай тънките крака.

Опитах се да помръдна. Копнеех. Жажда изгаряше цялото ми тяло.

— Ти умираш, Вълкоубиецо — рече той. — Светлината помръква в сините ти очи, сякаш всички летни дни са си отишли…

— Не, моля ви… — жаждата бе нетърпима. Устата ми зееше отворена, гърбът ми се извиваше в дъга. И ето го най-сетне и последният ужас, смъртта, просто така.

— Поискай си го, дете — каза той. Лицето му вече не беше ухилена маска, а напълно преобразено от състрадание. Изглеждаше почти като човек, почти естествено остарял. — Поискай, и ще ти се даде — рече той.

Видях водите, бушуващи в планинските потоци на моето детство.

— Помогнете ми. Моля ви.

— Ще ти дам водата на всички води — пошушна той в ухото ми и ми се стори, че той изобщо не е бледен. Той беше просто старец, седнал до мен. Лицето му беше човешко, и почти тъжно.

Но докато гледах как се усмихва и побелелите му вежди се издигат в почуда, аз разбрах, че това не е истина. Той не беше човек. Той си беше същото онова древно чудовище, но сега се бе изпълнило с моята кръв!

— Виното на всички вина — въздъхна той. — Това е моето Тяло, това е моята Кръв.

И тогава ръцете му ме обгърнаха. Притеглиха ме до него, и усетих силната топлина, която се излъчваше от него, и той като че не бе изпълнен с кръв, а с обич към мен.

— Поискай го, Вълкоубиецо, и ще живееш вечно! — рече той, но гласът му прозвуча уморено и бездушно, а в погледа му имаше нещо далечно и трагично.

Усетих как главата ми се извръща настрани, тялото ми беше тежко и влажно и не можех да го овладея. Няма да поискам, ще умра, без да поискам. И после огромното отчаяние, от което толкова се страхувах, се простря пред мен, празнотата, която бе смъртта, и въпреки това аз казах „Не!“ Обзет от чист ужас, казах не. Няма да се преклоня пред тях, пред хаоса и пред ужаса. Казах не.

— Вечен живот — прошепна той.

Главата ми падна на рамото му.

— Инатлив Вълкоубиецо — устните му ме докоснаха, усетих топлия му дъх без мирис по шията си.

— Не инатлив — прошепнах. Гласът ми беше толкова немощен, че се зачудих дали той ме чува. — Храбър, не инатлив — струваше ми се безсмислено да го премълча. Какво ли значеше сега суетата? Какво ли значеше всичко? А и „инатлив“ бе дума толкова банална, толкова жестока…

Той повдигна лицето ми, и като ме придържаше с дясната си ръка, вдигна лявата и одра собственото си гърло с нокти.

Тялото ми се прегъна одве в ужасен гърч, но той притисна лицето ми до раната и заповяда:

— Пий.

Чух собствения си писък да проглушава собствените ми уши. И кръвта, която струеше от раната, докосна пресъхналите ми, напукани устни.

Жаждата сякаш изсъска на глас. Езикът ми заблиза кръвта. И чувството ме зашиба като камшик. И устата ми се разтвори и се прилепи към раната. И жадно всмуках с всичка сила от великия извор, който, знаех, щеше да утоли жаждата ми, както никога не бе утолявана преди.

Кръв и кръв, и кръв. И не просто сухото и съскащо кълбо на жаждата се утоли и разтвори, а всичките ми копнежи, всичката нужда и мизерия, и глад, които бях познал някога.

Устните ми се разтвориха още по-широко и се прилепиха още по-силно към него. Усетих как кръвта тече надолу по гърлото ми. Усетих допира на главата му до мен. Усетих силната прегръдка на ръцете му.

Стоях, прилепен до него, и усещах мускулите му, костите му и контура на ръцете му. Аз познавах това тяло. И все пак, някакво вцепенение пълзеше в тялото ми и възторжени тръпки, когато всяко чувство проникнеше във вцепенението, проникването го усилваше и то ставаше по-пълноценно, по-остро, аз почти виждах онова, което усещах.

Но най-върховното си оставаше сладката, разкошна кръв, която ме изпълваше, и аз пиех ли пиех.

Още, още — само за това бих могъл да мисля, ако изобщо можех да мисля, и въпреки че беше много гъста, тя струеше в мен като светлина. Този червен ручей се струваше толкова лъчезарен на душата ми, толкова ослепителен — всички отчаяни желания на моя живот бяха утолени хилядократно.

Ала тялото му, ножницата, за която се бях вкопчил, умаляваше под моето. Чувах слабото му, задъхано дишане. Ала той не ме накара да спра.

Обичам те, искаше ми се да му кажа. Магнус, мой неземни господарю, ти, отвратително чудовище, обичам те, ето това съм желал, желал, желал толкова силно винаги, и никога не можех да го имам, ето това. И ти ми го даде!

Чувствах, че ако продължи, аз ще умра, и то продължи, и аз не умрях.

Но съвсем изведнъж почувствах нежните му, любящи ръце да галят раменете ми, и със своята несметна сила, той ме оттласна назад.

Нададох протяжен жален вик. Мъката в него ме разтревожи. Ала той ме изправяше на крака. Все още бях в прегръдките му.

Той ме отведе до прозореца и аз се загледах навън, облегнал ръце от двете страни на камъка отвън. Треперех и кръвта в мен пулсираше във всичките ми вени. Опрях чело на желязната решетка.

Далече, далече надолу се издигаше тъмният връх на хълм, обрасъл с дървета, които сякаш блещукаха на слабата звездна светлина.

А по-нататък градът с неговата пустиня от светлинки тънеше не в мрак, а в мека виолетова мъгла. Снегът, застлал всичко, сияеше и се топеше. Покриви, кули, стени — всички те бяха безброй фасети в лавандулово, мораво, розово.

И щом присвих очи, видях милиони прозорци, като толкова много лъчи, а после, сякаш това не бе достатъчно, в самите му дълбини — ясно забележимото движение на хора. Мънички смъртни, вървящи по мънички улици, главите й ръцете им се докосваха в мрака, самотен мъж — мъничка точица, се спускаше надолу от брулената от вятъра камбанария. Един милион души върху мозаечната повърхност на нощта, а във въздуха тихо се носеха безброй неясни, преплитащи се човешки гласове. Викове, песни, едва доловим полъх от музика, приглушен камбанен звън.

Изстенах. Ветрецът рошеше косата ми, и аз чух собствения си глас така, както никога преди, да плаче.

Градът избледня. Освободих го, милионните му рояци отново се изгубиха в огромната, дивна игра на лилави сенки и помръкваща светлина.

— О, какво направи, какво е това, що ми даде? — прошепнах.

И ми се стори, че думите ми не свършваха една подир друга, а по-скоро се изливаха заедно, докато целият ми плач се превърна в един мощен, сплотен звук, който усилваше до съвършенство ужаса и радостта ми.

И да имаше Бог, той вече нямаше значение. Той се намираше в някакво скучно и тягостно царство, чиито тайни отдавна, отдавна бяха оплячкосани, а светлините му отдавна бяха помръкнали. Тук бе пулсиращият център на самия живот, около който се въртеше всичко истински сложно. Ах, колко примамлива бе тази сложност, усещането, че съществуваш…

Зад мен краката на чудовището се потътриха по каменните плочи.

И когато се обърнах, го видях, блед и обезкървен — приличаше на голяма празна обвивка на самия себе си. Очите му бяха замъглени от кървавочервени сълзи и той протягаше ръце към мен, сякаш от болка.

Притеглих го на гърдите си. Такава обич изпитвах към него, каквато никога досега не бях познал.

— Ах, не виждаш ли? — разнесе се ужасният глас, протяжно произнесените думи, безкрайният шепот. — Мой наследнико, избран да приеме Мрачната дарба от мен, имаш повече живец и кураж от десетима смъртни, какво Дете на мрака ще бъдеш ти!

Целунах клепачите му. Събрах в шепи меката му черна коса. Сега той за мен вече не бе страшен, а просто странен и бледен, и може би изпълнен с някаква по-дълбокомислена поука от въздишащите дървета долу или трепкащият вик, който ме зовеше от много мили далеч.

Хлътналите му страни, издълженото му гърло, тънките крака… това бяха само негови естествени части.

— Не, новаче — въздъхна той. — Запази целувките си за света. Моето време дойде, и ти ми дължиш една-единствена почит. Ела сега с мен.