Ан Райс
Вампирът Лестат (62) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

13

Няма да се мъча да описвам екстаза. Ти го позна, когато пое кръвта от Магнус. Позна го, когато аз ти дадох кръвта в Кайро. Познаваш го, когато убиваш. И ще разбереш, когато ти кажа, че бе същото, ала умножено хилядократно.

Не виждах нищо, не чувах нищо и не усещах нищо, освен абсолютно щастие, абсолютно доволство.

Ала и се пренесох на други места, други стаи от древното минало, и ми говореха гласове, и се губеха битки. Някой плачеше в агония. Някой крещеше думи, които знаех и не знаех: Не разбирам! Не разбирам! Огромна бездна от мрак се разтвори и ме примамваше да пропадам, да пропадам, да пропадам, и тя въздъхна и промълви: Не, мога повече.

Свестих се. Лежах в леглото си. Тя стоеше в средата на стаята, все тъй неподвижна, и беше късна нощ, и Александрия мърмореше насън около нас.

Бях узнал още много неща.

Знаех толкова неща, че научаването им би ми отнело часове, ако не и нощи наред, ако ми бяха доверени с езика на смъртните. И нямах ни най-малко понятие колко време е изминало.

Знаех, че преди хиляди години между Кръвопиещи са се водели големи битки и мнозина от тях след сътворяването си бяха станали безжалостни и скверни приносители на смърт. За разлика от благите люде, влюбени в Добрата майка, които гладуваха и после изпиваха принесените й жертви, те бяха ангели на смъртта, които връхлитаха върху всяка жертва по всяко време, горди и убедени, че са част от всеобщата подредба, в която отделният човешки живот нямаше значение, в която животът и смъртта са равни, и на тях принадлежаха страданията и убийствата, и те избираха да ги раздават.

И тези страшни богове имаха своите поклонници сред хората, човешки роби, които им водеха жертви и трепереха от страх пред мига, в който самите те можеха да станат жертва на прищявката на бога.

Такива богове бяха властвали в древен Вавилон и в Асирия, и в отдавна забравени градове, и в далечна Индия, и в страни, за които нищичко не знаех, освен имената им.

И дори и сега, докато седях, потънал в мълчание и слисан от тези картини, аз разбирах, че тези богове са станали част от ориенталския свят, тъй чужд на света на Рим, в който се бях родил. Те бяха част от света на персите, където мъжете бяха жалки роби на своя цар, докато воювалите с тях гърци бяха свободни хора.

Без значение какви жестокости и изстъпления вършехме, дори и най-долният селянин бе ценен за нас. Животът бе ценност. А смъртта бе просто краят на живота, нещо, което трябва да се приема храбро, когато честта не ти оставя избор. Смъртта не притежаваше величие за нас. Всъщност не мисля, че смъртта изобщо притежаваше значение за нас. И несъмнено не бе състояние, предпочитано пред живота.

И въпреки че Акаша ми разкри тези богове в цялото им величие и тайнственост, аз ги намирах за ужасни. Нито сега, нито никога не бих могъл да ги прегърна и знаех, че философиите, които произтичаха от тях или ги оправдаваха никога няма да оправдаят моите убийства или да дадат утеха на мен, Кръвопиещия. Смъртен или безсмъртен, аз принадлежах на Запада. И обичах идеите на Запада. И винаги щях да чувствам вина за онова, което върша.

Ала все пак аз виждах могъществото на тези богове и несравнимата им прелест. Те се наслаждаваха на свобода, която аз нивга нямаше да позная. И виждах тяхното презрение към всички, които ги предизвикваха. И ги виждах как носят бляскавите си корони в пантеона на други страни.

И видях как те идват в Египет, за да откраднат първичната и всемогъща кръв на Бащата и Майката и да се погрижат Бащата и Майката да не се самозапалят, за да сложат край на царуването на тези мрачни и ужасни богове, които искаха да погубят всички добри богове.

И видях Майката и Бащата пленници. Видях ги погребани под блокове от диорит и гранит, притискащи телата им в подземна крипта, и само главите и шиите им се подаваха над тях. Така мрачните богове можеха да хранят Майката и Бащата с човешката кръв, на която те не можеха да устоят, и да пият от шиите им могъщата кръв против волята им. И всички мрачни богове на света идваха да пият от този най-стар от всички извори.

Бащата и Майката крещяха в мъки и умоляваха да ги пуснат. Ала това нищо не значеше за мрачните богове, които пируваха с техните страдания, пиеха ги така, както пиеха човешка кръв. Мрачните богове окачваха на поясите си човешки черепи, дрехите им бяха боядисани с човешка кръв. Майката и Бащата отказваха да приемат жертвите, ала от това тяхната безпомощност само нарастваше. Те не приемаха тъкмо онова, което можеше да им даде сила да поместят камъните и да влияят на предметите с мисълта си.

Ала въпреки това силата им нарастваше.

Години, много години бе продължило това мъчение, и между боговете се водеха войни, войни се водеха и между сектите, изповядващи живота, и онези, изповядващи смъртта.

Безброй години, докато най-сетне Майката и Бащата замлъкнали и не останал никой, който дори да помни, че някога са молели, борели са се и са говорели. Дошли години, когато вече никой не си спомнял кой е пленил Майката и Бащата и защо те никога не бива да бъдат освобождавани. Някои дори не вярвали, че Майката и Бащата са първичните създания и че загубата им би причинила вреда на всички останали. Това било само една стара легенда.

И през цялото това време Египет си оставал Египет и неговата религия, непокварена от чужденци, най-сетне възприела вярата в съвестта, в съда, пред който се явявали след смъртта всички живи същества, и богати, и бедни, вярата в доброто на земята и в задгробния живот.

И тогава дошла и нощта, когато открили Майката и Бащата освободени от техния затвор, и онези, които се грижели за тях разбрали, че единствено те са могли да поместят камъните. Тихомълком силата им била нараснала неизмеримо. Ала те стояли като статуи, прегърнати сред мръсната и тъмна стая, в която били държани векове наред, голи и сияйни — всичките им дрехи били изгнили отдавна.

Когато пиели от принесените им жертви, те се движели с ленивостта на влечуги през зимата, сякаш времето за тях е добило съвсем друго значение, и за тях годините се равнявали на нощи, а вековете — на години.

И древната вяра била силна както винаги, и тя не била източна, а в действителност не била и западна. Кръвопиещите оставали символи на доброто, лъчезарен образ на живота в задгробния свят, на който можела да се радва дори най-низко падналата египетска душа.

В тези късни времена в жертва можели да бъдат принасяни само злодеи. И така боговете извличали злото от хората и ги закриляли, и беззвучният глас на бога утешавал слабите и им доверявал истините, които богът научавал, докато гладува: че светът е изпълнен с вечна красота, че нито една душа в действителност не е сама.

Майката и Бащата били пазени в най-прекрасното от всички светилища и всички богове идвали при тях и вземали от тях, според волята им, капчици безценна кръв.

Ала после се случило невъзможното. Египет стигнал до своя край. Неща, смятани за неизменни, щели напълно да се променят. Дошъл Александър, на власт дошли Птоломеите, Цезар и Антоний, все груби и странни герои на драмата, която била просто краят на всичко.

И най-сетне черният, циничен Старейшина, порочният, разочарованият изнесъл Майката и Бащата на слънцето.

Станах от леглото. Стоях сред тази стая в Александрия, загледан в непомръдващата, втренчена фигура на Акаша, и провисналият й, мръсен ленен покров ми се струваше оскърбление. Разумът ми бе замаян от древна поезия, и бях завладян от любов.

Не изпитвах вече болки в тялото си от битката ми със Старейшината. Костите бяха заздравели. Паднах на колене и целунах пръстите на десницата на Акаша, отпусната до тялото й. Погледнах нагоре и видях, че тя ме гледаше, наклонила глава, с престранно изражение: то изглеждаше също тъй чисто в страданието си като щастието, което току-що бях познал. После главата й много бавно, нечовешки бавно се върна в първоначалното си положение, с поглед, втренчен напред, и в този миг аз разбрах, че съм видял и познал неща, които Старейшината никога не е знаел.

Изпаднал в транс, увих отново тялото й в лен. Повече от всякога се чувствах длъжен да се погрижа за нея и Енкил и ужасът от смъртта на Старейшината всеки миг трептеше пред очите ми, и кръвта, която ми бе дала тя, усилваше и радостта ми, и физическите ми сили.

И докато се приготвях да напусна Александрия, сигурно съм си мечтал как ще пробудя Енкил и Акаша, как в бъдните години те ще си възвърнат цялата открадната им жизненост и ние ще се опознаем до такава смайваща близост, че тези сънища за знания и опит, дадени ми чрез кръвта, щяха да избледнеят.

Моите роби отдавна се бяха върнали с конете и каруците за нашето пътешествие, с каменните саркофази, веригите и катинарите, които им бях заръчал да набавят. Те чакаха пред стените.

Положих ковчезите за мумии с Майката и Бащата в саркофазите, натоварени един до друг в каруцата, увих ги с вериги, заключих ги с катинари и ги завих с дебели одеяла и ние потеглихме към вратата на подземния храм на боговете, на път към градската порта.

Там, в стаите, имаше и други, ала те бяха твърде ужасени и не смееха да излязат. Разбира се, те знаеха, че съм откраднал Майката и Бащата. Сигурно знаеха и за смъртта на Старейшината.

Но за мен това нямаше никакво значение. Аз напусках стария Египет и с мен бе източникът на цялата ни сила. Бях млад, глупав и разпален.

Когато най-сетне стигнах в Антиохия на река Оронт, голям и чуден град, съперничещ на Рим по население и богатство, аз изчетох старите папируси, и те разказваха за всичко онова, което ми бе разказала Акаша.

И за нея и Енкил аз съградих първия от многобройните параклиси, които щях да построя за тях из цяла Азия и Европа, и те знаеха, че аз винаги щях да се грижа за тях, а аз — че те никога на никого нямаше да позволят да ми стори зло.

Много векове по-късно, когато банда Деца на мрака ме подпали във Венеция, аз бях твърде далеч от Акаша, за да може да ме спаси — инак тя отново щеше да ми се притече на помощ. И когато действително стигнах до светилището, познал докрай агонията на изгорелите богове, аз пих от тяхната кръв, докато се изцелих.

Но в края на първия век, прекаран в Антиохия, аз вече се бях отчаял, че те някога ще оживеят. Те почти винаги бяха потънали в мълчание и неподвижност, както е и сега. Единствено кожата им с изминалите години претърпя драматични промени и се излекува от причинената от слънцето вреда, и отново стана бяла като алабастър.

Но когато осъзнах всичко това, аз вече се бях заел с могъщата задача да наблюдавам случващото се в града и менящите се времена. Бях лудо влюбен в една прекрасна кестенява гръцка куртизанка на име Пандора, с най-прекрасните ръце, които бях виждал у човешко същество, която разбра какво съм аз от първия миг, в който спря очи на мен, и тя протакаше, очароваше ме и ме заслепяваше, докато се почувствах готов да я въведа в магията, и тогава Акаша й позволи да пие от кръвта и да се превърне в едно от най-могъщите свръхестествени създания, които някога съм познавал. Двеста години аз живях с Пандора и воювах с нея, и я обичах. Ала това е друга история.

Милиони истории мога да разкажа за вековете, които съм преживял оттогава досега, за пътешествията ми от Антиохия до Константинопол, обратно към Александрия и после съм Индия, а после — отново към Италия, и от Венеция — към свирепите, студени планински земи на Шотландия, и после — до този остров сред Егейско море, на който се намираме сега.

Мога да ти разкажа за незабележимите промени, които преживяваха Акаша и Енкил през годините, за смайващите неща, които вършат и за тайните, които са оставили неразгадани.

Може би някоя нощ в далечното, предалечно бъдеще, когато се завърнеш при мен, аз ще ти разкажа за други безсмъртни, които съм опознал, сътворени, както аз бях сътворен от последните богове, оцелели в различни земи — едни слуги на Майката, а други — на ужасните богове от Изтока.

Бих могъл да ти разкажа как Маел, моят клет жрец друид, най-накрая сам пи от един ранен бог и за един миг загуби цялата си вяра в старата религия и стана безсмъртен скитник, издръжлив и опасен, като всички нас. Бих могъл да ти разкажа как из света плъзнаха легендите за Онези, които трябва да бъдат пазени. И за случаите, когато други безсмъртни се опитваха да ми ги отнемат от гордост или просто от желание за разруха, желание да погубят всички нас.

Ще ти разкажа за моята самота, за другите, които сътворих и как те стигнаха до своя край. Как се скрих в земята заедно с Онези, които трябва да бъдат пазени, и възкръснах отново благодарение на тяхната кръв, и живях в продължение на няколко смъртни живота, преди отново да се погреба. Ще ти разкажа за другите истински вечни, с които се срещам само от време на време. За последната си среща с Пандора в град Дрезден в компанията на могъщ и зъл вампир от Индия и за това как се карахме и разделяхме, и за това как открих твърде късно писмото й, с което ме молеше да се срещна с нея в Москва, крехко изписано листче, изпаднало на дъното на претъпкан пътнически сандък. Твърде много случки, твърде много истории, истории с поука и без…

Ала ти разказах най-важното — как Онези, които трябва да бъдат пазени, станаха мое притежание и кои сме ние в действителност.

Сега най-важно е да разбереш това:

Когато римската империя преживя упадъка си, всички стари богове от езическия свят бяха възприемани от преживяващите възход християни като демони. Вековете минаваха и беше безсмислено да им обясняваме, че техният Христос е поредният Бог от горите, умиращ и възкръсващ, също като Дионисий и Озирис преди него, и че Дева Мария всъщност е Добрата майка, обожествена отново. Тяхната епоха бе нова епоха на вяра и убеждение и ние се превърнахме в дяволи, отделени от всичко онова, в което те вярваха, и старите знания бяха забравени или погрешно изтълкувани.

Ала това трябваше да се случи. За гърците и римляните човешките жертви бяха нещо ужасно. На мен ми се струваше отвратително това, че келтите изгориха злодеите във върбовите колоси в жертва на техния бог, както ти разказах. И с християните бе същото. Как можехме ние, боговете, които се хранеха с човешка кръв, да бъдем възприемани като добри?

Ала истинското извращение бе, когато Децата на мрака повярваха, че служат на християнския дявол и също като ужасните богове на Изтока се опитаха да придадат ценност на злото, да повярват в неговото могъщество според великия замисъл, да му дадат справедливо място в света. Вслушай се, когато ти казвам: В Западния свят злото никога не е имало оправдано място. Смъртта никога не е намирала подслон.

И колкото и жестоки да са били вековете след падението на Рим, колкото и ужасни да са били войните, преследванията, несправедливостите, ценността на човешкия живот единствено е нараствала.

Дори и когато църквата издигна статуи и изображения на своя кървав Христос и своите кървави мъченици, тя поддържаше вярата, че смъртта им, така добре използвана от правоверните, може да е дошла само от ръцете на враговете, не на Божиите служители.

Тъкмо вярата в ценността на човешкия живот бе причината по това време килиите за мъчения, кладите и още по-отвратителните средства за екзекуция да бъдат изоставени из цяла Европа. И тъкмо вярата в ценността на човешкия живот сега кара човека да изостави монархията и да премине към република в Америка и Франция.

И сега отново сме на ръба на една атеистична епоха — епоха, в която християнската вяра губи устоите си, тъй както някога езичеството загуби устоите си и новият хуманизъм, вярата в човека, в неговите права и постижения сега е по-силна отвсякога.

Разбира се, не можем да знаем какво ще се случи, когато старата религия отмре напълно. Християнството се издигна от пепелта на езичеството само за да продължи съществуването на старата вяра под нова форма. Може би сега ще възникне нова религия. Може би без нея човекът ще изпадне в цинизъм и себичност, защото той действително има нужда от своите богове.

Ала може би ще се случи нещо още по-прекрасно: светът наистина ще тръгне напред, ще изостави всички богове и богини, всички дяволи и ангели. И в един такъв свят, Лестат, ние ще имаме още по-малко място отвсякога.

Всички истории, които ти разказах, в крайна сметка са също толкова безполезни, колкото и всички древни знания и за човека, и за нас. Образите и поезията в тях може да са прекрасни; те могат да ни карат да потръпваме, когато разпознаваме нещата, които винаги сме чувствали или подозирали. Те могат да ни върнат обратно към времената, когато земята е била нова за човека и изпълнена с чудеса. Ала винаги ще се връщаме към земята такава, каквато е днес.

И в този свят вампирът е единствено Мрачен бог. Той е Дете на мрака. Той не може да бъде нищо друго. И дори да се сдобие с прелестна власт над умовете на хората, то е само защото човешкото въображение е тайното скривалище на първични спомени и непризнати желания. Съзнанието на всеки човек е Дива градина, нека употребя твоята фраза, в която всевъзможни създания преживяват възход и упадък, и се пеят химни, и фантазията поражда неща, които най-накрая трябва да бъдат осъдени и отречени.

И въпреки всичко, хората ни обикват, когато ни опознаят. Дори и сега те ни обичат. Парижките тълпи са във възторг от онова, което виждат на сцената на Театъра на вампирите. И онези, които са те виждали да кръжиш из балните зали на света, бледният и смъртоносен благородник с кадифено наметало, по свой начин са се прекланяли в нозете ти.

Вълнува ги, че безсмъртието е възможно, че е възможно едно величествено и прекрасно същество да бъде изцяло зло, че може да познае и да почувства всичко и все пак умишлено да избере да утолява мрачната си жажда. Може би и те мечтаят да са това сладостно зло създание. Колко просто изглежда всичко. И тъкмо простотата му е онова, което те желаят.

Ала дай им Мрачния дар — и само един сред мнозинството няма да е също тъй нещастен като теб.

Какво ли да ти кажа за последно, което няма да затвърди най-ужасните ти страхове? Живял съм над хиляда и осемстотин години, и ти казвам, че животът няма нужда от нас. Аз никога не съм имал истинско предназначение. За нас няма място.