Ан Райс
Вампирът Лестат (37) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

6

Щом Габриел се пробуди, аз я отведох далеч от Ники сред покоя на гората и й разказах за всичко, случило се предишната нощ. Описах й всичко, което Арман е предложил и казал. Притеснен й заговорих за тишината, която съществуваше между нея и мен и че вече зная, че това няма да се промени.

— Трябва да напуснем Париж възможно най-скоро — заключих най-накрая. — Това създание е твърде опасно. А колкото до онези, на които дадох театъра — те не знаят нищо друго, освен наученото от него. Аз казвам, нека Париж остане за тях, а ние нека поемем по Дяволския път, както казваше старата царица.

Очаквах тя да се разгневи и да се озлоби срещу Арман, ала по време на целия ми разказ тя запази спокойствие.

— Лестат, има твърде много въпроси, които не са получили отговор — рече тя. — Аз искам да узная какво е било началото на старото сборище, искам да узная всичко, което Арман знае за нас.

— Майко, изкушен съм да обърна гръб на всичко това. Не ме интересува какво е било началото. Питам се дали дори и самият той знае.

— Разбирам, Лестат — рече тихо тя. — Разбирам, повярвай. Когато всичко е казано и сторено, мен ме е грижа за тези твари по-малко, отколкото за дърветата в тази гора или за звездите над нас! Бих предпочела да изучавам теченията на ветровете или орнаментите, изрисувани върху падащите листа…

— Точно така.

— Но не бива да прибързваме. Сега най-важно е ние тримата да останем заедно. Трябва да ходим в града заедно и бавно да се подготвяме за съвместното си заминаване. И заедно трябва да се опитаме да осъществим твоя план да пробудим Никола с цигулката му.

Исках да поговорим за Ники. Исках да я попитам какво се крие зад мълчанието му, какво разгадаваше тя? Ала думите пресъхваха в гърлото ми. И сега, както през цялото време, мислех за преценката й още в първите мигове: „Беда, сине мой.“

Тя ме обви с ръце и ме поведе обратно към кулата.

— Аз няма нужда да чета мислите ти, за да знам какво става в душата ти — рече ми тя. — Хайде да го отведем в Париж. Да се опитаме да намерим Страдивариуса — тя се изправи на пръсти и ме целуна. — Ние бяхме поели заедно по Дяволския път още преди това да се случи. И скоро пак ще тръгнем по него.

 

 

Да заведем Никола в Париж бе също тъй лесно, както и да го водим във всичко останало. Като призрак той възседна коня си и яздеше до нас, и само тъмната му коса и пелерината му изглеждаха живи, развявани от вятъра.

Докато се хранехме в Ил дьо ла Сите, открих, че не мога да го гледам как ловува и убива.

Да го гледам как върши тези прости неща мудно като сомнамбул не ми вдъхваше надежда. То доказваше единствено, че той би могъл да продължава така до безкрай, нашият безмълвен съучастник, същински възкресен труп.

Ала едно неочаквано чувство ме завладя, докато сновяхме заедно из уличките. Сега вече не бяхме двама, а трима. Сборище. И само да можех да го накарам да се съвземе…

Но посещението на Роже беше на първо място. Аз самичък трябваше да се срещна с адвоката. Затова ги оставих да ме чакат само през няколко врати от къщата му, и докато чуках с чукалото по вратата, аз се стегнах за най-изтощителното изпълнение в театралната ми кариера.

Е, аз много бързо научих един важен урок за смъртните и желанието им да бъдат убедени, че светът е безопасно място. Роже страшно ми се зарадва. Толкова му олекна, че аз съм „жив и в добро здраве“ и не желая да се отказвам от услугите му, че кимаше в знак на съгласие още преди да започна с нелепите си обяснения.

(И този урок за душевния покой на смъртните аз никога не забравих. Дори и призрак да разпарчетосва къщата, мята тенджери навсякъде, излива вода върху възглавниците, кара часовниците да бият по всяко време, смъртните биха предпочели почти всяко предложено „естествено обяснение“ за това, което се случва, без значение колко абсурдно е то, пред очевидното свръхестествено.)

Почти веднага се изясни също и че той вярваше, че ние с Габриел сме се измъкнали от апартамента през входа за прислугата към спалнята, симпатична възможност, за която преди не бях се досетил. А за разкривения канделабър само измърморих нещо, че съм полудял от скръб, когато съм видял майка ми, което той веднага разбра.

Що се отнася до причината за нашето напускане, ами Габриел настояла да я заведат далеч от всички и да я закарат в манастир, в момента била там.

— Ах, мосю, здравето й се подобри по чудо! — възкликнах. — Де да можехте само да я видите… Но няма значение. Ние незабавно заминаваме за Италия с Никола дьо Ланфан и са ни нужни валута, кредитни писма, каквото и да е, а също и карета за път, грамадна карета, и добър екипаж от шестима души. Уредете всичко да бъде готово за петък, привечер. И пишете на баща ми, че ще отведем майка ми в Италия. Баща ми е добре, предполагам?

— Да, да, разбира се, нищо не съм му казал, освен най-окуражителни…

— Колко умно от ваша страна. Знаех си, че мога да ви се доверя. Какво щях да правя без вас? А тези рубини — бихте ли могли да ми ги обърнете в пари незабавно? Тук имам и няколко испански монети за продан, доста стари, струва ми се.

Той дращеше като обезумял, съмненията и подозренията му се топяха от топлината на усмивките ми. Толкова се радваше, че има с какво да се занимава!

— Запазете имота ми на булевард „Дю Тампл“ свободен — заръчах. — И, разбира се, вие ще управлявате всичките ми дела — и прочее, и прочее.

Моят имот на булевард „Дю Тампл“, скривалището на отчаяна, парцалива банда вампири, освен ако Арман вече не ги бе открил и изгорил като стари костюми. Щях доста скоро да намеря Отговора на този въпрос.

Слязох по стълбите, като си подсвирквах съвсем по човешки, радостен, че тази омразна задача най-сетне е изпълнена. И тогава осъзнах, че Ники и Габриел никъде не се виждаха.

Спрях на улицата и се завъртях.

Видях Габриел в мига, в който чух гласа й — млада, момчешка фигура, която изскочи от една уличка, все едно се е материализирала на място.

— Лестат, няма го… Изчезна! — извика тя.

Не можах да й отговоря. Казах някаква глупост от рода на „Как така изчезнал!“ Но мислите, бушуващи в главата ми, пресушаваха думите. Ако до този миг бях имал съмнения в обичта си към него, значи съм се лъгал.

— Обърнах му гръб и се случи за миг, казвам ти! — тя бе колкото наскърбена, толкова и сърдита.

— Ти чу ли някакво друго…

— Не. Нищо. Той просто беше твърде бърз.

— Да, ако се е движил сам, ако не са го отвели…

— Щях да доловя неговия страх, ако Арман го бе отвел! — настоя тя, ужасена и разгневена. Той бе изчезнал в мрака, който се стелеше около нас като гигантско колело около своята ос. Струва ми се, че стиснах юмрук. Сигурно съм направил някой малък несигурен жест на паника.

— Чуй ме — рече тя. — В мислите му има само две неща, които се въртят ли въртят…

— Кажи ми!

— Едното е кладата под Гробището на невинните, на която едва не го изгориха. А другото е малък театър — светлини на рампата, сцена.

— Театърът на Рено — казах.

Двамата с нея заедно бяхме архангели. Не ни отне и петнайсет минути да стигнем на шумния булевард и да тръгнем през дрезгавата тълпа покрай изоставената фасада на театъра на Рено и да завием към задния вход.

Всички дъски бяха откъртени, ключалките — счупени. Но не чувах ни звук от Елени и останалите, когато тихомълком се промъкнахме в коридора, обикалящ около задния край на сцената. Тук нямаше никой.

Може би Арман в края на краищата бе събрал децата си у дома, и това беше мое дело, защото аз не пожелах да ги приема.

Нищо, освен джунглата от декори, огромните платна, изрисувани с нощ, ден, хълмове и долини, и отворените гримьорни, тези претъпкани килерчета, където тук-там на светлината, която се процеждаше през оставената отворена от нас врата, проблясваше огледало.

После ръката на Габриел стисна ръкава ми. Тя посочи право към кулисите. И по лицето й познах, че не бяха другите. Там бе Ники.

Минах отстрани на сцената. Кадифените завеси бяха дръпнати и от двете страни и виждах тъмната му фигура в оркестровата яма. Седеше на старото си място с ръце, сключени в скута. Бе обърнат с лице към мен, ала не ме забелязваше. Гледаше в празното.

И отново ме споходи споменът за странните думи на Габриел в нощта, след като я преобразих — че не може да се отърве от чувството, че е умряла и не може да окаже никакво влияние върху света на смъртните.

Той изглеждаше точно толкова безжизнен и прозрачен. Той бе неподвижното и безизразно привидение, в което почти се препъваш сред полумрака на обитаваната от призраци къща, сляло се с прашните мебели — уплахата, по-ужасна от всяка друга.

Погледнах да видя дали цигулката е там — на пода, или подпряна на стола му, и когато видях, че я няма, си помислих: „Е, все още има шанс.“

— Стой тук и гледай — казах на Габриел. Но сърцето ми тупкаше в гърлото, когато вдигнах очи и огледах тъмния театър, когато вдишах старите аромати. Защо трябваше да ни доведеш тук, Ники? На това обитавано от призраци място? Но пък и кой съм аз, че да питам? И аз се бях върнал, нали?

Запалих първата свещ, която намерих в старата гримьорна на примадоната. Отворени гърненца с грим бяха пръснати навсякъде, а по окачалките висяха много зарязани костюми. Всички стаи, през които минах, бяха пълни със захвърлени дрехи, забравени гребени и четки, повехнали цветя, които все още стояха във вазите, разсипана по пода пудра.

Отново си помислих за Елени и другите и разбрах, че тук витае съвсем слабият мирис на Гробището на невинните. И видях съвсем ясни отпечатъци от боси крака в разсипаната пудра. Да, те бяха влизали тук. И също бяха палили свещи, нали? Защото мирисът на восък бе твърде пресен.

Какъвто и да бе случаят, те не бяха влизали в старата ми гримьорна — стаята, която с Ники споделяхме преди всяко представление. Тя все още бе заключена. И когато разбих вратата и я отворих, изпаднах в тежък потрес. Стаята беше точно такава, каквато я бях оставил.

Беше чиста и подредена, дори и огледалото бе лъснато, и пълна с моите вещи, точно както беше в последната ми вечер тук. Старото ми палто, дрипата, която бях носил на село, висеше на закачалката, чифт сбръчкани ботуши и моите бурканчета с грим, идеално подредени, и моята перука, която носех само в театъра, бе нахлупена върху дървената си глава. Малко снопче писма от Габриел, стари броеве на английски и френски вестници, в които бяха споменали пиесата, и недопита бутилка вино с изсъхнала коркова тапа.

И там, в тъмното под мраморната тоалетка, частично закрита от навито на вързоп черно палто, лежеше лъскав калъф за цигулка. Не беше онзи, който бяхме донесли чак от дома с нас. Не. В него трябваше да е безценният дар, който му бях купил — цигулката „Страдивариус“.

Наведох се и отворих капака. Да, това бе най-прекрасният инструмент, изящен и с мрачна лъскавина, и лежеше там, сред всички тези маловажни вещи.

Зачудих се дали Елени и другите биха го взели, ако бяха влезли в тази стая? Дали щяха да знаят на какво е способен той?

Оставих за малко свещта, извадих го внимателно, затегнах конските косми на лъка, както бях виждал Ники хиляди пъти да прави. А после отново изнесох инструмента и свещта на сцената, наведох се и започнах да паля свещите в дългата редица светлини на рампата.

Габриел ме гледаше безстрастно. После ми се притече на помощ. Палеше свещ след свещ, а после запали и стенния светилник зад кулисите.

Ники като че помръдна. Ала може би това бе илюзия на нарастващата светлина, осветила профила му, меките лъчи, които от сцената разсейваха мрака в залата. Дълбоките гънки на кадифето оживяха навсякъде; богато украсените малки огледала отпред на галерията и на ложите, сами се превърнаха в светлини.

Прекрасно бе това местенце, нашето местенце. Портата към света за нас, когато бяхме смъртни. И накрая — портата към ада.

Щом приключих, се изправих на пода и огледах позлатените парапети, новият полилей, висящ от тавана, и нагоре към арката с маските на комедията и трагедията, като две лица върху една и съща шия.

Празна, тази сграда изглеждаше толкова по-малка. Никой театър в Париж не изглеждаше по-голям от нея, когато бе препълнена.

Навън се чуваше приглушеният гръм на движението по булеварда, тънички човешки гласове сегиз-тогиз като искрици се издигаха над бръмченето. Сигурно точно тогава премина тежка карета, защото всичко в театъра потрепери: пламъците на свещите срещу отражателите, грамадните сценична завеси, събрани отляво и отдясно, платното отзад, изящно изрисувано с градина и облаци над нея.

Подминах Ники, който дори не ме погледна, слязох по малкото стълбище зад него и дойдох при него с цигулката.

Габриел отново се отдръпна зад кулисите, изражението на малкото й лице бе хладно, ала търпеливо. Тя се подпря на гредата до нея с лекотата на странен дългокос мъж.

Спуснах цигулката над рамото на Ники и я положих в скута му. Усетих, че той се размърда, сякаш бе вдъхнал дълбоко. Тилът му се притисна в мен. И бавно той вдигна лявата си ръка, за да хване грифа на цигулката, а с дясната хвана лъка.

Коленичих и го хванах за раменете. Целунах го по бузата. Нечовешка сцена. Без човешка топлина. Скулптура на моя Никола.

— Свири — прошепнах. — Посвири тук само на нас.

Той бавно се обърна с лице към мен и за първи път след мига на Мрачната магия ме погледна в очите. Издаде някакъв едва доловим звук. Беше толкова напрегнат, сякаш вече не можеше да говори. Органите на речта се бяха стегнали. Ала после той прокара език по устната си и толкова тихо, че едва го чух, прошепна:

— Дяволският инструмент.

— Да — отвърнах. — Ако трябва да вярваш в това, то вярвай. Но свири.

Пръстите му запърхаха над струните. Той почука с пръст по кухото дърво. И после, разтреперан, започна да подръпва струните, за да ги настрои и започна да върти ключовете много бавно, сякаш откриваше процеса, идеално съсредоточен, за първи път.

Притисна инструмента до ухото си. И ми се стори, че отново не помръдна цяла вечност, а после бавно се изправи на крака. Излязох от оркестровата яма и се изкачих сред скамейките, и се втренчих в черния му силует, очертан от сиянието на осветената сцена.

Той се обърна с лице към празния театър, както толкова много пъти в мига на интермецото, и вдигна цигулката към брадата си. И с движение, толкова бързо, че сякаш пред очите ми блесна светкавица, докосна с лъка струните.

Първите пълнозвучни акорди запулсираха в тишината, разтегляха се и звученето им придобиваше дълбина, задираха дъното на самия звук. После нотите се издигнаха, богати, мрачни и пронизителни, като че изпомпани от крехката цигулка чрез алхимия, и внезапно бушуващ поток от мелодия наводни залата.

Той сякаш премина през тялото ми, проникна през костите ми.

Не различавах движенията на пръстите му, ударите на лъка — виждах само как се полюшва тялото му, измъчената му стойка, той се оставяше музиката да го огъва, да го навежда напред, да го отмята назад.

Тя звучеше все по-високо, пронизително, по-бързо, ала тонът на всяка нота бе самото съвършенство. Това бе свирене без усилия, виртуозност, за каквато смъртните не биха могли да мечтаят. И цигулката не просто пееше, а говореше. Цигулката подхвана разказ.

Музиката бе ридание, фуга на ужаса и се впримчваше в хипнотични танцови ритми, люлееше още по-бясно Ники насам-натам. Огряна от светлините на рампата, косата му бе рошава и лъщяща. Кървавата пот бе бликнала от него. Долавях мириса на кръвта.

Ала и аз се прегъвах — отдръпвах се от него, свлякох се на една пейка, сякаш за да се скрия от всичко, както веднъж преди в този театър ужасени смъртни бяха треперили пред мен.

И разбрах, разбрах едновременно и в пълнота, че цигулката разказваше всичко, случило се с Ники. Мракът избухна, мракът се стопи и красотата му бе подобна на сиянието на тлеещи въглени — сиянието им бе точно толкова силно, колкото да покаже колко безкраен всъщност е мракът.

Габриел също се напрягаше, за да издържи и да не помръдне под яростния напор, с напрегнато лице, притиснала ръце към главата си. Лъвската й грива падаше около нея, очите й бяха затворени.

Ала и друг звук се надигаше сред чистите вълни на песента. Те бяха тук. Те бяха дошли в театъра и идваха към нас през кулисите.

Музиката достигна невъзможни висини, звукът за миг се задави и после отново се разля. Смесицата от чувства и чиста логика я издигаше над границите на поносимото. И все пак тя не спираше и не спираше.

И другите бавно излязоха иззад завесата на сцената — първо стройната фигура на Елени, после момчето Лоран, и най-сетне Феликс и Йожени. Бяха станали акробати, улични артисти, и бяха облечени в дрехите на тези артисти — мъжете в бели клинове под мърлявите палта на арлекини, жените — с дълги шалвари и надиплени рокли и обути с пантофки за танц. Червилото блестеше по безупречно белите им лица, черен грим подчертаваше ослепителните им вампирски очи.

Те се плъзгаха към Ники, сякаш привлечени от магнит, красотата им още повече разцъфваше под сиянието на свещите, осветяващи сцената, косите им блестяха, движенията им бяха по котешки гъвкави, израженията им — унесени.

Както се гърчеше, Ники бавно се обърна с лице към тях и песента премина в неистова молба, залиташе, изкачваше се и се носеше с рев по мелодичния си път.

Елени го гледаше с широко отворени очи, сякаш ужасена или омагьосана. После ръцете й се издигнаха над главата в бавен драматичен жест, тялото й се напрегна, шията й стана още по-грациозна и дълга. Другата жена бе застанала на пръсти и вдигнала коляно със стъпало, насочено надолу, в първата стъпка на танц. Но високият мъж бе този, който изведнъж хвана такта на музиката на Ники, рязко наклони глава настрани и размърда ръце и крака, все едно е голяма марионетка, окачена на четири конеца, и ги дърпаха от гредите горе.

Другите го видяха. Бяха виждали марионетки на булеварда. И изведнъж всички започнаха да се движат механично, с резки спазматични движения, с лица като дървени маски, напълно безизразни.

Огромна прохладна вълна от наслада се надигна в мен, сякаш внезапно можех да си поема дъх сред горещината на музиката, и аз изстенах от удоволствие, докато ги гледах как скачат и падат, и вдигат крака със стъпала, изпънати към тавана, и се въртят, окачени на невидимите си конци.

Те бяха открили гротескната сърцевина на музиката, самото равновесие между ужасната молба и настоятелното пеене, и Ники бе този, който дърпаше конците им.

Ала това се променяше. Сега той свиреше на тях, а те му танцуваха.

Той направи крачка към сцената, прескочи димящия улей, в който бяха наредени светлините на рампата, и се приземи сред тях. Светлината блещукаше по инструмента и по лъсналото му лице.

Един нов елемент на подигравка се вклини в безкрайната мелодия — синкоп, който разклати песента и я направи едновременно още по-мъчителна и още по-сладка.

Мятащите се кукли с вдървени стави го обкръжиха, тътреха крака и се клатеха по дъсчения под. С разперени пръсти и клатещи се насам-натам глави, те танцуваха жита и се извиваха, докато най-накрая всички се изтръгнаха от сковаността си, а мелодията на Ники се разтопи в покъртителна тъга и танцът мигом стана плавен, сломен и бавен.

Сякаш един-единствен ум ги управляваше, сякаш танцуваха не само на музиката, но и на мислите на Ники и той, както свиреше, затанцува с тях, ритъмът се забърза, той се превърна в селския цигулар край огъня на Ланфан, а те заскачаха по двойки като селски любовници — полите на жените се развяваха, мъжете приклякаха, щом повдигнеха жените, всички заставаха в пози на най-нежна любов.

Вцепенен, аз съзерцавах картината: свръхестествените танцьори, цигуларят чудовище, крайници се движеха нечовешки бавно, с омагьосваща грация. Музиката бе като огън, който поглъщаше всички ни.

Сега тя пищеше от болка, от ужас, от чистия бунт на душата срещу всичко. И те отново я претвориха в картина, с разкривени от терзания лица, като трагичната маска, гравирана върху арката над тях, и знаех, че ако не им обърна гръб, щях да се разплача.

Не исках да слушам повече, не исках да виждам повече. Ники се люлееше напред-назад, сякаш цигулката бе звяр, изплъзващ се от неговата власт. Той шибаше струните с кратки, груби удари на лъка.

Танцьорите преминаваха пред него, зад него, прегръщаха го и го улавяха, когато внезапно той вдигаше ръце нагоре и издигаше цигулката високо над главата си.

Висок, пронизителен смях изригна от него. Той разтрисаше гърдите му, разтърсваше ръцете и краката му. А после той наведе глава и се вторачи в мен. И с цяло гърло изкрещя:

— Представям Ви Театъра На Вампирите! Театърът На Вампирите! Най-Великият Спектакъл На Булеварда!

Смаяни, другите се взираха в него. Ала отново, в пълно единодушие, те запляскаха с ръце и се развикаха. Заподскачаха във въздуха, надавайки радостни писъци. Обвиваха врата му с ръце и го целуваха. Затанцуваха в кръг около него и го завъртяха с ръце. Бликна смях, заизлива се с клокочене от всички тях, а той ги притискаше към себе си и отговаряше на целувките им, и с дългите си розови езици те облизваха потта от челото му.

— Театърът на вампирите! — те се откъснаха от него и ревнаха към несъществуващата публика, към света. Поклониха се на светлините на рампата и с писъци и лудуване подскочиха чак до гредите, а после тупнаха върху дъските с екота на буря.

И последните трептения на музиката заглъхнаха в тази какофония от писъци, тропане и смях, звънлив като камбанки.

Не помня кога съм им обърнал гръб, не помня как съм се изкачил по стъпалата на сцената и съм ги подминал. Но трябва да съм го направил.

Защото внезапно седях на дългата тясна маса в моята малка гримьорна, подпрял гръб в ъгъла, с подвито коляно, опрял чело в студеното стъкло на огледалото. И Габриел беше там.

Дишах хрипливо и хриповете ме тревожеха. Виждах разни неща — перуката, която носех на сцената, мукавения щит и те будеха в мен гръмотевични чувства. Но се задушавах. Не можех да мисля.

И тогава Ники застана на вратата, избута Габриел настрани със сила, която я смая, смая и мен, и ме посочи с пръст.

— Е, не ти ли харесва, мой господарю и покровителю? — попита той, като настъпваше към мен. Думите му се лееха в неспирен поток, сливаха се в една-единствена голяма дума. — Не се ли възхищават от това великолепие, от това съвършенство? Не би ли дарил Театъра на вампирите с богатството си, което притежаваш в такова изобилие? Не искаш ли да видиш как твоят театър изпълнява окончателното си величествено предназначение? Как беше — „новото зло, язвата в сърцето на розата, смъртта в самата сърцевина на всичко“…

От немота той бе преминал в мания и дори и когато млъкна, от устните му продължаваха да се леят тихи, безсмислени, безумни звуци, като вода от извор. Лицето му беше изпито и сурово и лъщеше от кървавите капки по него, които цапаха бялата му ленена риза около врата.

А зад него се разнесе почти невинният смях на другите, освен Елени, която надничаше през рамото му и усилено се мъчеше да проумее както точно се случва между нас.

Той се приближи, като се подсмиваше и ухилен забоде пръст в гърдите ми.

— Е, говори. Не виждаш ли великолепната гавра, гениалността?

— Той се тупна в гърдите. — Те ще идват на нашите представления, ще пълнят касите ни със злато, и никога няма да се досетят какво са приютили, какво процъфтява в ъгълчето на парижкото око! В задните улички ние пием от тях, а те ни ръкопляскат пред ярко осветената сцена…

Момчето зад него се разсмя. Дрънченето на дайре, тънкото пеене на другата жена. Продължителният смях на мъжа — като раздипляща се панделка очертаваше движенията му, докато той търчеше в кръг през тракащите паравани.

Ники се приближи толкова, че затули светлината. Не виждах Елени.

— Великолепно зло! — възкликна той. Бе изпълнен със заплаха, и белите му ръце приличаха на щипците на морска твар, която всеки миг можеше да ме разкъса на парченца. — да служим на бога на тъмните гори така, както никога не са му служили, и то тук, в самия център на цивилизацията! И за това ти запази театъра! Под твоя галантен патронаж се ражда това грандиозно жертвоприношение.

— Това е дреболия! — заявих. — Просто е красиво и хитроумно, нищо повече!

Гласът ми не беше много силен, ала го накара да млъкне, накара и другите да млъкнат. И потресът в мен бавно се претопи в друго чувство, не по-малко болезнено, но просто ми бе по-лесно да го сдържам.

Нищо не се чуваше, освен шумът от булеварда. От Ники се изливаше сърдит гняв, зениците на взрените му в мен очи танцуваха.

— Ти си лъжец, презрян лъжец! — извика той.

— В това няма величие — отвърнах. — Няма нищо възвишено. Да мамите безпомощните смъртни, да им се подигравате, а после да излизате оттук нощем, и да отнемате живот все по същия стар дребнав начин, една смърт след друга, с цялата му неизбежна жестокост и неугледност, за да живеем. Всеки човек може да убие друг човек! Свири на цигулката си вечно. Танцувай както щеш. Дай им това, за което са си платили, щом това ще ти създава занимание и ще поглъща вечността! То е просто хитроумно и красиво. Горичка в Дивата градина. Нищо повече.

— Долен лъжец! — процеди той през зъби. — Ти си Божи глупак, ето какво си! Ти, който притежаваше мрачната тайна, издигнала се над всичко, която лишаваше всичко от смисъл — и какво направи с нея през всички тези месеци, докато царуваше сам в кулата на Магнус? Мъчеше се да живееш като добър човек! Добър човек!

Беше толкова близо, че можеше да ме целуне, кървавата му слюнка шибаше лицето ми.

— Покровител на изкуствата! — присмя се той. — Обсипал с дарове своето семейство, обсипал с дарове и нас! — той се дръпна и ме изгледа презрително. — Е, ние ще вземем малкия театър, който ти си изрисувал със злато и окичил с кадифе, и той ще служи на силите на дявола по-величаво, отколкото някога му е служило старото сборище — той се обърна и погледна Елени, а после и другите. — Ние ще се гаврим с всичко свято. Ще ги водим към все по-голяма простащина и богохулство. Ще ги смайваме. Ще ги очароваме. Но преди всичко ще си живеем царски от тяхното злато и от тяхната кръв, и сред тях ще набираме сила!

— Да — обади се момчето зад него. — Ще станем непобедими — погледът му, вперен в Никола, бе налудничав поглед на ревнител. — Ние ще си създадем име и ще си завоюваме място в техния свят!

— И ще имаме власт над тях — додаде другата жена. — Ще имаме и наблюдателница, от която да ги изучаваме и опознаваме, ще усъвършенстваме методите си за унищожението им, когато решим.

— Аз искам театъра! — заяви ми Никола. — Искам го от теб. Нотариалният акт, парите, за да го отворим отново. Моите помощници са тук и са готови да ме слушат.

— Вземи го, щом желаеш — отвърнах. — Твой е, тъкмо ще ме отърве от теб и от твоята злоба, от осакатения ти разум.

Станах от тоалетката, отидох при него и ми се струва, че той имаше намерение да ми прегради пътя, но се случи нещо непредвидено. Когато видях, че той не желае да се помести, гневът ми се надигна и изригна от мен като невидим юмрук. И го видях да залита назад, сякаш юмрукът ми го е халосал. И се удари в стената неочаквано силно.

Можех да се махна мигом от това място. Знаех, че Габриел само чака да ме последва. Но не си тръгнах. Спрях и се огледах назад към него — той все още се подпираше на стената, сякаш не можеше да помръдне. И той ме гледаше с чиста омраза, неразмътена от спомени за обич, както от самото начало.

Но аз исках да разбера. Наистина исках да узная какво се бе случило. И отново се приближих до него мълчаливо, този път аз бях заплашителният, ръцете ми приличаха на щипци, усещах страха му. Всички те, освен Елени, бяха преизпълнени със страх.

Когато съвсем се приближих до него, аз спрях, и той погледна право в мен й сякаш знаеше точно какво го питам.

— Всичко е недоразумение, обич моя — рече той. От езика му капеше киселина. Кървавата пот отново бе избила, и очите му блестяха, все едно бяха мокри. — Тя беше, за да причиня болка на другите, не разбираш ли, свирнята на цигулка — да ги вбеся, да се укрепя на един остров, където те не могат да се разпореждат. Те щяха да гледат моя крах, неспособни с нищо да ми помогнат.

Не му отговорих. Исках да продължи.

— И когато решихме да заминем за Париж, мислех, че в Париж ще гладуваме, ще пропадаме все по-надолу и по-надолу, и по-надолу. Това исках аз, не онова, което искаха те — аз, любимият син, да се издигна, за тяхна радост. Аз мислех, че ще пропаднем! Ние трябваше да пропаднем!

— О, Ники… — прошепнах.

— Но ти не пропадна, Лестат! — веждите му се повдигнаха. — Студът, гладът — теб нищо не те спираше! Ти бе триумф! — гневът отново уплътни гласа му. — Ти не се пропи и не се търколи в канавката. Ти преобърна всичко наопаки! И във всяка страна от нашия предполагаем провал ти намираше възторг, безкрайни бяха твоето въодушевление и страстта, която бликаше от теб — и светлината, светлината винаги! И в точно съотношение с излъчваната от теб светлина в мен имаше мрак! Всеки възторг ме пронизваше и пораждаше точно толкова мрак и отчаяние! И после — магията, когато ти се сдоби с магията, о, ирония на ирониите, ти ме закриляше от нея! И какво направи ти? Използваше сатанинските си сили да поощряваш дейността на един добър човек!

Обърнах се. Видях ги, разпръснати в полумрака, и по-далече — фигурата на Габриел. Видях как светлината огря ръката й, когато я вдигна и ми помаха да си тръгваме.

Ники протегна ръце и докосна раменете ми. Усещах омразата в докосването му. Противно бе да те докосват с омраза.

— Като нехаен слънчев лъч ти разгроми прилепите в старото сборище — прошепна той. — И с каква цел? Що е то — изчадие — убиец, изпълнено със светлина!

Обърнах се и го ударих така, че го запокитих през гримьорната. Десницата му строши огледалото, а главата му се тресна в далечната стена.

Той се просна като потрошен върху камарата стари дрехи, после погледът му отново се изпълни с решителност, а лицето му се отпусна в бавна усмивка. Изправи се и бавно, като в скандална битка на смъртни, приглади палтото си и разрошената си коса.

Също като моите жестове в Гробището на невинните, когато моите похитители ме блъснаха на земята.

И той се приближи със същото достойнство, а по-уродлива усмивка от неговата не бях виждал.

— Презирам те! — възкликна той. — Но аз приключих с теб. Получих от теб силата и знам как да я използвам, а ти — не! Най-сетне съм в царство, в което избирам да възтържествувам! В мрака вече сме равни. И ти ще ми дадеш театъра, защото ми го дължиш, пък и ти си дарител, нали? Даряваш златни монети на гладни деца. И после никога вече няма да погледна твоята светлина.

Той ме заобиколи и протегна ръце към другите.

— Елате, красавци мои, елате, имаме да пишем пиеси, работа да вършим! Имате да се учите от мен. Аз знам какви са смъртните в действителност. Трябва да се заловим сериозно с изобретяването на нашето мрачно и великолепно изкуство. Ще създадем сборище на сборищата! Ще правим нещо невиждано и нечувано!

Останалите ме поглеждаха — уплашени, колебливи. И в този скован и напрегнат момент аз се чух да вдъхвам дълбоко. Зрителното ми поле се разшири. Аз отново видях кулисите около нас, високите греди, стените на декорите, разцепващи мрака, и по-нататък — малкото сияние в подножието на прашната сцена. Видях театъра, обвит в мрак и в един безкраен спомен пред мен се изниза всичко, случило се тук. И видях как от един кошмар се излюпва друг кошмар и една история свършва.

— Театърът на вампирите — прошепнах. — Ние приложихме върху това местенце Мрачната магия — никой от останалите не посмя да отговори. Никола само се усмихна.

И когато се обърнах и си тръгнах, аз вдигнах ръка в жест, който ги подкани да се втурнат към него. Сбогувах се.

 

 

Бяхме недалеч от светлините на булеварда, когато изведнъж се спрях. Безмълвно ме връхлетяха стотици ужаси — че Арман ще дойде и ще го унищожи, че новооткритите му братя и сестри ще се уморят от неговата неистовост и ще го изоставят, че утрото ще го завари да се препъва по улиците, неспособен да си намери скривалище от слънцето. Погледнах към небето. Не можех нито да говоря, нито дори да дишам.

Габриел ме прегърна и аз я притиснах и зарових лице в косите й. Като хладно кадифе бяха кожата й, лицето й, устните й. И нейната любов ме обгради с чудовищна чистота, която нямаше нищо общо с човешките сърца и човешката плът.

Повдигнах я от земята в прегръдките си. И в мрака ние бяхме любовниците, издялани от един и същ камък, които изобщо не помнеха да са живели разделени.

— Той направи своя избор, сине — рече тя. — Стореното — сторено, сега ти си свободен от него.

— Майко, как можа да го кажеш? — прошепнах. — Той не знаеше. И още не знае…

— Пусни го, Лестат. Те ще се погрижат за него.

— Но сега трябва да открия онзи дявол Арман, нали? — рекох уморено. — Трябва да го накарам да ги остави на мира.

Следващата вечер, когато дойдох в Париж, научих, че Ники вече е ходил при Роже.

Беше дошъл един час по-рано и думкал по вратите като луд. С крясъци от тъмното той настоял да му се даде нотариалният акт на театъра и пари, които твърдял, че съм му обещал. Заплашил Роже и семейството му. Освен това наредил на Роже да пише на Рено и на трупата му в Лондон да си дойдат, че ги чакал нов театър, и че той очаквал да се завърнат незабавно. Когато Роже отказал, той поискал адреса на актьорите в Лондон и започнал да тараши писалището му.

Щом чух всичко това, изпаднах в мълчалив гняв. Значи той щеше да превърне всички във вампири, така ли — това демонично новаче, това безразсъдно, неистово изчадие?

Това нямаше да стане.

Казах на Роже да прати в Лондон куриер с известието, че Никола дьо Ланфан е загубил разсъдъка си. Актьорите не биваше са се връщат у дома.

А после отидох на булевард „Дю Тампл“ и го открих на репетиция, също тъй развълнуван и безумен като преди. Пак се беше натруфил и беше сложил накитите си от времето, когато бе любимият син на баща си, ала вратовръзката му бе вързана накриво, чорапите — омотани, а косата — оплетена и чорлава като косата на затворник от Бастилията, който не се е виждал в огледало от двайсет години.

Пред Елени и останалите му заявих, че нищо няма да получи от мен, ако не получа обещание, че нито един актьор и актриса от Париж никога няма да бъдат убити или съблазнени от новото сборище, че Рено и трупата му никога няма да бъдат привлечени в Театъра на вампирите — сега или в идните години и че на Роже, който ще държи кесията на театъра, никога няма да бъде нанесена и най-малка вреда.

Той ми се присмя, подиграваше ми се като преди. Но Елени го накара да млъкне. Тя се ужаси, когато разбра за импулсивните му кроежи. Тя бе тази, която даде обещанията и ги изиска и от другите. Тя го укроти и смути с объркани думи от старите времена, и го накара да се подчини.

* * *

И точно на Елени аз поверих окончателното ръководство на Театъра на вампирите и на доходите му, за които щеше да се погрижи Роже — това и позволяваше да прави с него каквото си пожелае.

Преди да си тръгна от нея онази нощ, аз я разпитах какво знае за Арман. И Габриел беше с нас. Пак бяхме в уличката откъм задния вход.

— Той наблюдава — отвърна Елени. — Понякога позволява да го видят.

Изражението й много ме объркваше. Бе скръбно.

— Но само Бог знае как ще постъпи той — додаде тя боязливо, — когато открие какво се случва тук.