Ан Райс
Вампирът Лестат (34) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

3

Голямата празна стая, покрита с огромен купол, в която само двамата вампири ни гледаха, изглеждаше още по-призрачна, единствената факла я осветяваше със слаба, мъждива светлина.

Мълчаливо се питах: дали другите щяха да излязат от гробището, или щяха да кръжат около изхода на стълбището? Дали някой от тях щеше да ми позволи да отведа Ники жив от това място? Момчето ще остане наблизо — ала момчето е слабо; старата кралица няма да предприеме нищо. Остава само водачът всъщност. Но сега не бива да се поддавам на пориви.

Той ме гледаше и не казваше нищо.

— Арман? — произнесох с уважение. — Мога ли да се обръщам към теб по този начин? — приближих се, като следях и за най-малката промяна в изражението му. — Ти очевидно си водачът. И си този, който може да ни обясни всичко това.

Но тези думи бяха неумело прикритие за мислите ми. Аз го призовавах, молех го да обясни как ги е въвлякъл във всичко това, той, който изглеждаше също тъй древен като старата царица, проникнал в дълбини, които те не биха разбрали. Представих си го пак как се взира в олтара на „Света Богородица“ с онова неземно изражение на лицето. И открих, че имам пълна увереност в него и във възможността за неговото съществуване, на това древно създание, което през цялото време не бе издало ни звук.

Струва ми се, че потърсих в него поне частица човешко чувство. Мислех си, че това ще разкрие мъдростта. И смъртният в мен, уязвимият, когото видението на хаоса в хана бе разплакало, попита:

— Арман, какъв е смисълът на всичко това?

Стори ми се, че кафявите очи трепнаха. Но после изражението на лицето му така неуловимо се преобрази в ярост, че аз се отдръпнах.

Не вярвах на сетивата си. Внезапните промени, настъпили у него в „Света Богородица“, бяха нищо в сравнение с това. По-съвършено въплъщение на злобата не бях виждал. Дори и Габриел се отдръпна. Тя вдигна десница, за да заслони Ники, а аз заотстъпвах назад, докато застанах до нея и ръцете ни се докоснаха.

Но по същия чуден начин омразата се стопи. Лицето отново бе лице на сладко и свежо смъртно момче.

Старата кралица вампир се усмихна почти изнурено и прокара белите си хищнически пръсти през косата си.

— Ти се обръщаш към мен за обяснения? — попита водачът.

Погледът му плъзна към Габриел и зашеметената фигура на Никола, отпуснал се върху раменете й. После се върна върху мен.

— Бих могъл да говоря до края на света — рече той, — и пак да не мога да ти обясня какво унищожи ти тук.

Стори ми се, че старата царица издаде някакъв присмехулен звук, ала бях прекалено съсредоточен върху него, върху мекотата на речта му и огромния гняв, бушуващ в гърдите му.

— Тези мистерии съществуват от самото начало на времето — рече той. Изглеждаше дребен сред тази просторна зала, гласът му се лееше без усилия, ръцете му бяха отпуснати край тялото. — От древни времена такива като нас бродят из човешките градове и дебнат човеците нощем, както и Бог, и Дяволът са ни наредили. Ние сме избраници на Сатаната и приетите в нашите редове трябваше първо да се докажат чрез сто престъпления, преди да им се даде Мрачния дар на безсмъртието.

Той пристъпи малко по-близо до мен, светлината от факлата блещукаше в очите му.

— Пред техните близки те привидно умираха — продължи той, — и със съвсем малко вливане на наша кръв издържаха на ужаса в ковчега, докато ни чакаха да дойдем. Тогава и само тогава се даваше Дарът на мрака и после те отново биваха заравяни в гроба, докато жаждата им даде силата да строшат тесния сандък и да се вдигнат.

Гласът му леко се извиси и доби звучност.

— В тези тъмни покои те познаваха смъртта. Те проумяваха смъртта и силата на злото, преди да се вдигнат, строшили ковчега и железните врати, които ги удържаха в него. Жалко за слабите, за неспособните да се освободят. За тези, чийто вой довеждаше смъртните на другия ден — защото никой не би откликнал нощем. За тях нямахме милост.

Но тези, които се вдигнеха, ах, те бяха вампирите, които бродеха по земята — изпитани, пречистени, Деца на мрака, родени от кръвта на новопосветен — никога от пълната мощ на древен господар, — за да може времето да им донесе мъдростта, с която да използват Дара на мрака, преди силата им да укрепне. И те се подчиняваха на Законите на мрака. Да живеят сред мъртвите, защото ние сме мъртви и винаги се връщаме в гроба си или в някой гроб, много подобен на него. Да избягват светлите места, да подмамват жертвите и да ги откъсват от компанията на другите, за да посрещат смъртта си в нечестиви, призрачни места. И вечно да почитат властта на Бога, разпятието, окачено на шията, Тайнствата. И никога, никога да не влизат в Дома на Бога, инак той ще ги лиши от силите им, ще ги запрати в ада и ще тури край на земното им царство в огнени мъки.

Той замълча и за пръв път погледна старата царица — като че нейното лице го вбесяваше, макар и да не можеше да се каже със сигурност.

— Ти презираш всичко това — заговори й той. — Магнус презираше всичко това! — той се разтрепери. — Такава бе природата на неговата лудост, както й на твоята, но аз ти казвам, ти не разбираш тези мистерии! Ти ги трошиш като стъкло, ала ти нямаш друга сила, нямаш друга власт, освен невежеството. Ти само рушиш и нищо повече.

Той се обърна и като че се поколеба дали да не замлъкне и се огледа из просторната крипта.

Чух как старата кралица вампир много тихо запя.

Тя нареждаше нещо едва чуто, и се залюля напред-назад, наклонила глава настрани, със замечтан поглед. Отново изглеждаше красива.

— За моите деца всичко свърши — прошепна водачът. — Всичко свърши, защото сега те знаят, че могат да не зачитат всичко това! Всичко, което ни свързваше, даваше ни сила да издържим като прокълнати създания! Мистериите, които ни пазеха тук!

Той отново ме погледна.

— И ме молиш за обяснения, сякаш всичко е необяснимо! Ти, за когото Магията на мрака е проява на безсрамна алчност! Ти, който я даде на утробата, която те е родила! Защо не и на този, на дяволския цигулар, когото ти боготвориш отдалече всяка нощ?

— Не ти ли казах! — обади се царицата вампир. — Не сме ли го знаели винаги? Няма нищо страшно в кръстния знак, ни в светената вода, ни в самото Тайнство… — тя заповтаря думите едва чуто, като променяше мелодията и добавяше и нови. — И старите обреди, тамянът, огънят, изричаните обети, когато ни се струваше, че виждаме Злия в мрака да шепне…

— Тихо! — заповяда водачът, снишил глас. Ръцете му се вдигнаха към ушите в странно човешки жест. Приличаше на момче, объркано момче. Боже, нашите безсмъртни тела за нас можеха да бъдат най-разнообразни затвори, безсмъртните ни лица — маски за истинските ни души!

И отново той впери поглед в мен. Помислих си, че отново ще последва някое от призрачните му превъплъщения или изблик на необуздано насилие, и се стегнах.

Но той мълчаливо ме разглеждаше.

Защо се случи така? Гласът му почти пресъхна в гърлото, когато го повтори на глас, като се мъчеше да овладее гнева си.

— Обясни ми! Защо ти, силен колкото десет вампири и притежаващ смелостта на целия пълен с дяволи ад, ти, който вървиш през света, облечен в брокат и с кожени ботуши, и помиташ всичко край себе си, ти — Лелио, актьорът от Дома на театралите, ни превръщаш във велика булевардна драма? Кажи ми! Кажи ми защо!

— Заради силата на Магнус, гения на Магнус — пропя вампирката с мечтателна усмивка.

— Не! — той тръсна глава. — Казвам ти, той е отвъд всякакви обяснения! Той не познава граници и затова няма граници за него! Но защо?

Той се приближи мъничко — сякаш не пристъпи, а по-скоро дойде по-ясно на фокус, като привидение.

— Защо ти, който имаш дързостта да вървиш по техните улици, да чупиш ключалките им, да ги наричаш по име? Те ти правят прически, те ти шият дрехи по мярка! Ти играеш комар на техните маси! Мамиш ги, прегръщаш ги, пиеш кръвта им само на няколко крачки оттам, където другите смъртни се смеят и танцуват! Ти, който страниш от гробищата и изскачаш от крипти в църквата! Защо ти? Безразсъден, нагъл, невежа и надменен! Ти ми дай обяснение! Отговори!

Сърцето ми туптеше учестено. Лицето ми бе топло и кръвта в него пулсираше. Вече не се страхувах от него, ала бях гневен и гневът ми надхвърляше всякакъв смъртен гняв, и не разбирах съвсем защо.

Неговият разум… Исках да проникна в неговия разум, и ето какво чувах, тези суеверия, тези нелепости! Той не бе възвишен дух, който разбира онова, което следовниците му не проумяват. Той не вярваше във всичко това, но вярваше в силата му, а това бе хиляда пъти по-лошо!

И аз съвсем ясно осъзнах какво е той — той не беше нито демон, нито ангел. Не. Беше дух, закален в мрачните времена, когато малкото слънчево кълбо е пътешествало по небесния купол и звездите са били само фенерчета, които в тъмната нощ са рисували богове и богини. Време, когато човекът е бил център на този голям свят, в който бродим ние, време, когато за всеки въпрос е имало отговор. Ето какво бе той — дете на древните времена, когато вещиците са танцували под луната и рицари са се борили с дракони.

Ах, тъжно, загубено дете, скитащо из катакомбите под големия град в един непонятен век! Може би твоята форма на смъртен ти подхожда повече, отколкото предполагах.

Ала нямаше време да го жаля, колкото и красив да бе той. Онези, погребаните в стените, страдаха по негова заповед. Онези, които бе изпратил навън, можеха да бъдат извикани обратно.

Трябваше да измисля отговор на въпроса му, приемлив за него. Истината не бе достатъчна. Трябваше да го подредя поетично, както старите мислители биха го подредили в света, какъвто е бил, преди да дойде векът на разума.

— Моят отговор? — заговорих тихо. Събирах мислите си и долавях предупреждението на Габриел, страха на Ники. — Не ме бива в мистериите, не съм любител на философията. Ала тук се случи нещо много просто.

Той ме оглеждаше със странна сериозност.

— Щом толкова се страхуваш от властта на Бога — продължих, — значи учението на Църквата не ти е непознато. Трябва да ти е известно, че формата на доброто се променя с вековете, че под небето всяко време си има свои светци.

Той очевидно се заслуша в това, думите, които изричах, му допадаха.

— В древни времена е имало мъченици, потушили пламъците, които са напирали да ги изгорят, мистици, въздигали се във въздуха, щом чуят гласа на Бога. Ала светът се е изменял, светците също. Какво са те сега, освен послушни монахини и свещеници? Те строят болници и сиропиталища, ала не призовават ангели да разгромят войски или да укротят дивия звяр.

Не забелязвах промяна в него, ала продължих.

— Същото важи и за злото, очевидно. То променя своята форма. Колко хора в този век вярват, че кръстовете плашат твоите следовници? Мислиш ли, че смъртните горе беседват помежду си за рая и ада? Те беседват за философия и за наука! Какво ги интересува дали белолики страшилища дебнат по тъмно из гробищата? Още няколко убийства сред цяла пустиня от убийства? Как това може да интересува Бога, дявола или човека?

Отново чух смеха на старата царица вампир.

Но Арман не проговори и не помръдна.

— Дори ще ти отнемат площадката за игра — продължих. — Това гробище, в което се криете, ще бъде премахнато изобщо от Париж. Дори и костите на предците ни вече не са светини в този светски век.

Лицето му изведнъж омекна. Той не можеше да прикрие своя потрес.

— Гробището на невинните — разрушено! — прошепна той. — Ти ме лъжеш…

— Аз никога не лъжа! — отсякох безцеремонно. — Поне не лъжа тези, които не обичам. Жителите на Париж не желаят повече около тях да вони на гробища. Те не държат на символите на мъртвите като вас. След няколко години на това място ще има пазари, улици и къщи. Търговия. Практичност. Такъв е светът от осемнайсети век.

— Престани! — прошепна той. — Гробището на невинните е съществувало, откакто съществувам аз! — Момчешкото му лице се напрегна. Старата царица бе невъзмутима.

— Не виждаш ли? — рекох тихо. — Настанала е нова епоха. И на нея й е нужно ново зло. И аз съм това ново зло — млъкнах и го загледах. — Аз съм вампирът на днешното време.

Той не бе предвидил моята гледна точка. И за пръв път мернах у него проблясъка на ужасно прозрение, първият проблясък на истински страх.

Направих малък жест на приемане.

— Случката от тази вечер в селската църква… — продължих предпазливо. — Тя бе вулгарна, склонен съм да се съглася. Още по-просташка и от моите подвизи на театралната сцена.

Но това са гафове. И ти знаеш, че не те са източник на твоята ненавист. Забрави ги засега и се опитай да си представиш моята красота и моята сила. Опитай се да видиш злото, което съм аз. Аз дебна из света, облечен като смъртен — най-ужасното изчадие, чудовището, което досущ прилича на всички останали.

Вампирката се разсмя и смехът й прозвуча като тиха песен. Откъм него долавях само болка, а откъм нея — топлото излъчване на обичта й.

— Помисли си, Арман — настоях предпазливо. — Защо Смъртта да се спотайва в мрака? Защо Смъртта да причаква на портата? Няма спалня, няма бална зала, в която аз да не мога да вляза. Смъртта, огряна от огнището, Смъртта, пристъпваща на пръсти по коридора — това съм аз. Говориш ми за Даровете на мрака — аз ги прилагам. Аз съм Смъртта — благородник, облечен в коприна и дантели, дошъл да угаси свещите. Язвата в сърцето на розата.

Никола изстена тихо.

Стори ми се, че чух Арман да въздиша.

— Няма място, където да се скрият от мен — продължих, — тези безбожници, които ще разрушат Гробището на невинните. Няма ключалка, която да ме удържи навън.

Той се взираше безмълвно в мен. Изглеждаше тъжен и спокоен. Очите му бяха малко потъмнели, ала не ги тревожеха ни злоба, ни гняв. Той дълго не проговори, а после каза:

— Величава мисия е тази — да ги измъчваш безмилостно, живеейки сред тях. Но ти си този, който още не разбира.

— Как така? — попитах.

— Ти не можеш да устоиш в света, живеейки сред хората, не можеш да оцелееш.

— Но аз оцелявам — отвърнах простичко. — Старите тайнства са отстъпили пред новия стил. А кой знае какво ще последва? Във вас няма романтика. Но в мен има велика романтика!

— Не може да си толкова силен — отвърна той. — Ти не знаеш какво говориш, ти си се появил едва наскоро, млад си.

— То обаче е много силно, това дете — отбеляза царицата, — както и прекрасната му новородена спътница. Тези двамата са изчадия, изповядващи възвишени идеи и притежаващи голям разум.

— Ти не можеш да живееш сред тях! — настоя отново Арман.

За миг лицето му се зачерви. Ала той вече не беше мой враг, по-скоро бе старейшина в почуда, който се мъчеше да ми обясни опасна истина. И същевременно приличаше на дете, което ме умолява, и в тази борба бе същината му — дете и родител, който ме умолява да изслушам какво има да ми каже.

— И защо да не мога? Казвам ти, че мястото ми е сред хората. Тяхната кръв ме прави безсмъртен.

— Ах, да, безсмъртен, ала ти още не си започнал да го проумяваш — отвърна той. — Това е само една дума. Размисли върху участта на своя създател. Защо Магнус влезе в пламъците? За нас съществува стародавна истина, за която ти дори не си се досетил. Живееш ли сред хората, изминаващите години ще те докарат до лудост. Да виждаш как другите остаряват и умират, възхода и падението на царства, да загубваш всички, които разбираш и цениш — кой може да го понесе? Това ще те докара до бълнувания на малоумен и до отчаяние. Безсмъртните като теб — те са твоята закрила, твоето спасение. Древните обичаи, не разбираш ли — които са неизменни!

Той замлъкна, потресен, че е произнесъл думата „спасение“, и тя отекна в залата, отронила се отново от устата му.

— Арман — пропя тихо старата царица. — Знаем, че лудостта застига старците, без значение дали се придържат към старите обичаи, или са ги изоставили — тя замахна към него с белите си хищни ръце, сякаш го нападаше и избухна в креслив смях, когато той впери в нея студен поглед. — Аз се придържах към старите обичаи толкова дълго, колкото и ти, и полудях, нали? Може би тъкмо затова държах на тях толкова строго!

Той сърдито тръсна глава. Не беше ли той живото доказателство, че не е нужно това да се случва?

Ала тя се приближи до мен, хвана ме за лакътя и завъртя лицето ми към нея.

— Магнус нищо ли те ни каза, дете? — попита тя.

Усетих, че от нея струи необятна сила.

— Докато другите бродеха из това свято място — рече тя, — аз тръгнах сама през снежните поля, за да намеря Магнус. Сега моята сила е толкова голяма, че сякаш имам криле. Изкатерих се до прозореца му и го намерих в стаята му, и заедно обикаляхме покрай назъбените стени, невидими за всички, освен за далечните звезди.

Тя се приближи още повече, хватката й се затегна.

— Много неща знаеше Магнус — продължи. — И не лудостта е твоят враг, не и ако си истински силен. Вампирът, напуснал своето сборище, за да живее сред човеците, се изправя пред ужасен ад, преди да дойде лудостта. Той неустоимо обиква смъртните! Започва да разбира всичко в любовта.

— Пуснете ме да си отида — прошепнах меко. Погледът й ме задържаше също тъй уверено, колкото и ръцете й.

— В течение на времето той опознава смъртните така, както те сигурно никога не биха се опознали — продължи тя непоколебимо, вдигнала вежди. — И най-сетне идва мигът, когато за него става непоносимо да отнеме живот, да причини страдания и нищо, освен лудостта или собствената му смърт, не може да облекчи мъките му. Такава е съдбата на старите, която Магнус ми описа, Магнус, сполетян накрая от всички злочестини.

Най-сетне тя ме пусна и бавно се стопи, като образ в далекогледа на моряк.

— Не вярвам на това, което казваш — прошепнах, ала шепотът ми прозвуча като съскане. — Магнус? Да е обичал смъртните?

— Разбира се, че не вярваш — отвърна тя с печалната си шутовска усмивка.

Арман също я гледаше така, все едно не разбира.

— Моите думи сега нямат смисъл — додаде тя, — но ти имаш цялото време на света, за да го разбереш.

Смях, смях — вой, който дереше тавана на криптата. Отново викове в стените. Тя отметна глава и продължи да се тресе от смях.

Арман я гледаше, ужасен. Сякаш виждаше как смехът се излъчва от нея като ярко сияние.

— Не, та това е лъжа, отвратително опростяване! — възкликнах. Изведнъж главата ми започна да пулсира. Очите ми пулсираха. — Та това е идея, родена от морално малоумие, тази идея за любовта!

Притиснах слепоочията си с ръце. Раздираше ме смъртоносна болка. Болката замъгляваше зрението ми, проясняваше спомена ми за тъмницата на Магнус, за смъртните пленници, издъхнали сред разлагащите се тела на заключените преди тях във вонящата крипта.

Сега Арман ме гледаше така, сякаш го измъчвах, както старата царица го измъчваше със своя смях. И тя продължи да се смее, смехът й се издигна и утихна. Ръцете на Арман се протегнаха към мен, сякаш искаше да ме докосне, ала не смееше.

Целият възторг и цялата болка от последните месеци се смесиха в мен. Внезапно ми се стори, че ми иде да ревна като на сцената на Рено. Тези чувства ме разтърсваха. Отново мърморех на глас безсмислени срички.

— Лестат! — прошепна Габриел.

— Да заобичам смъртните? — възкликнах. Взрях се в нечовешкото лице на старата царица и внезапно се ужасих от черните мигли като пики, обграждащи блестящите й очи, плътта й, подобна на оживял мрамор. — Да заобичам смъртните? Триста години ли са нужни! — погледнах сърдито Габриел. — Още в първите нощи, когато ги притисках към себе си, аз ги обикнах! Когато изпивам живота им, смъртта им, аз ги обичам! Мили Боже, не е ли това самата същност на Мрачния дар? — гласът ми набираше сила, също както онази вечер в театъра. — О, какви сте вие, та не ги обичате? Що за мерзавци сте? Та това е цялата ви мъдрост — най-обикновената способност да изпитваш чувства!

Заотдалечавах се от тях, като оглеждах огромната гробница и свода от влажна пръст над главите ни. Мястото от материално преминаваше в халюцинация.

— Боже, разума ли си губите с Магията на мрака, с вашите обреди, със заравянето на новосъздадените в гроба? Или, докато сте били живи, сте били чудовища? Как всички ние да не обичаме смъртните с всяко наше вдишване?

Никакъв отговор, освен безумните викове на гладуващите. Никакъв отговор. Само неясното туптене на сърцето на Ники.

— Е, изслушайте ме, каквито и да сте.

Посочих с пръст Арман, после старата царица.

— Аз никога не съм обричал душата си на дявола заради това! И когато преобразих нея, беше, за да я спася от червеите, които изгризват труповете тук! Ако любовта към смъртните е адът, за който говорите, аз вече съм в него! Моята участ ме е сполетяла. Оставете ме на нея, и всички сметки са уредени.

Гласът ми секваше. Задъхвах се. Пригладих косата си с ръце. Арман се приближи до мен — той сякаш излъчваше сияние. Лицето му бе чудо на привидната чистота и благоговение.

— Мъртъвци, мъртъвци… — изрекох. — Не се приближавайте. Да говорите за лудост и любов сред тази смрад! И онова старо изчадие Магнус — да ги заключва в тъмницата си! Как ги е обичал той — своите пленници? Както момчетата обичат пеперудите, когато им късат крилата!

— Не, дете — ти си мислиш, че разбираш, ала не разбираш — пропя невъзмутимо вампирката. — Ти едва си започнал да обичаш — тя се засмя тихо, напевно. — Жал ти е за тях, това е всичко. И за теб — за това, че не можеш едновременно да си човек и да не си. Не е ли така?

— Лъжи! — възкликнах. Приближих се до Габриел и я обгърнах с ръка.

— Накрая ще разбереш всичко за любовта, когато сам ти си създание на злото и омразата — продължи тя. — Това е твоето безсмъртие, дете. Все по-дълбокото му осъзнаване — и тя отново вдигна ръце и зави.

— Проклети да сте! — извиках, подхванах Габриел и Ники и ги понесох назад, към вратата. — Вие вече сте в ада и аз възнамерявам да ви оставя в ада.

Измъкнах Никола от прегръдките на Габриел и побягнахме през катакомбата към стълбището.

Старата царица се заливаше зад нас в безумен смях.

И съвсем по човешки, може би като Орфей, аз спрях и се огледах назад.

— Лестат, побързай! — прошепна Никола в ухото ми, а Габриел отчаяно ми замаха да тръгна след нея.

Арман не се бе помръднал, а старата жена все още стоеше до него и се смееше.

— Сбогом, храбри деца — извика тя. — Препускайте смело по Пътя на дявола! Препускайте по Пътя на дявола, колкото се може по-дълго!

Сборището се бе пръснало като подплашени призраци в студения дъжд, когато изскочихме от гробницата. Смаяни, те ни гледаха как изскочихме от Гробището на невинните и се втурнахме по оживените парижки улици.

Само след мигове вече бяхме откраднали карета и се носехме през града към полето.

Пришпорвах впряга безмилостно. Ала бях така смъртно уморен, че свръхестествената сила ми се струваше само идея. На всеки завой и от всеки храст очаквах мръсните демони да изскочат и пак да ни обкръжат.

Но някак си успях да се сдобия от един селски хан с храна и напитки, от които Никола щеше да има нужда, и одеяла, за да го топлят.

Той изгуби свяст дълго преди да стигнем в кулата и аз го отнесох нагоре по стълбите във високата килия, където първоначално ме държеше Магнус.

Гърлото му още бе подуто и посинено там, където бяха смукали от кръвта му. И въпреки че спеше дълбоко, когато го положих върху сламеника, усетих жаждата в него, страховития копнеж, който ме обзе, когато Магнус бе пил от мен.

Е, вино за него имаше в изобилие, когато се събуди, и храна в изобилие. И знаех — макар и да не можех да кажа откъде го зная — че той няма да умре.

Как ли ще прекарва дневните часове, трудно можех да си представя. Но врътнех ли ключа в ключалката, той щеше да е на сигурно място. И без значение какво е бил за мен и какъв щеше да е за в бъдеще, никой смъртен не можеше да се скита на свобода из моето леговище, докато спя.

Повече от това не можех да разсъждавам. Чувствах се като смъртен, който ходи насън.

Все още го съзерцавах и долавях смътните му, объркани сънища — сънища за ужасите в Гробището на невинните, — когато влезе Габриел. Тя бе приключила със заравянето на онзи клетник, нещастното конярче, и отново приличаше на прашен ангел — косата й бе рошава, сплъстена и сияйна от изящно пречупената светлина.

Тя дълго гледа Ники, а после ме изведе от стаята. Заключих и тя ме поведе надолу към криптата. Там тя ме обви с ръце и ме притисна здраво, сякаш и тя бе изтощена до припадък.

— Чуй ме — каза тя най-сетне, щом се отдръпна, вдигна ръце и хвана лицето ми. — Ще го изкараме от Франция още щом се вдигнем. Никой няма да повярва на налудничавите му разкази.

Не й отговорих. Не бях способен да проумея нито основанията, нито намеренията й. Главата ми бе замаяна.

— Ти можеш да си играеш на кукловод с него — продължи тя. — Както си играеше с актьорите на Рено. Можеш да го изпратиш в Новия свят.

— Заспивай — прошепнах. Целунах я по разтворената уста. Прегърнах я със затворени очи. Пред погледа ми отново изникна подземието, чух техните странни, нечовешки гласове. Всичко това нямаше да има край.

— След като той замине, можем да поговорим за останалите — рече тя спокойно. — Дали изобщо да напуснем Париж за известно време…

Пуснах я, извърнах се, отидох при саркофага и се облегнах на каменния капак. За първи път в моя безсмъртен живот копнеех за тишината на гроба, за чувството, че всичко е извън моя власт.

И тогава ми се стори, че тя каза още нещо. Не прави това!