Ан Райс
Вампирът Лестат (45) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

3

Още преди да напусна Гърция, чувах тревожни новини от английски и френски пътешественици за неприятностите у дома. И когато пристигнах в Европейската странноприемница в Анкара, там ме чакаше голям пакет с писма.

Роже бе прехвърлил всичките ми пари извън Франция в чуждестранни банки. „Не се замисляйте за завръщане в Париж — пишеше ми той. — Посъветвах баща ви и братята ви да се държат настрана от всякакви сблъсъци. Климатът тук не е благоприятен за монархисти.“

В писмата си Елени описваше по свой начин същото:

Публиката иска да гледа как се глумят над аристократите. Нашата пиеска, представяща непохватна кралица кукла, стъпкана безмилостно от нехайна войска от кукли, която тя се мъчи да командва, предизвиква силен смях и крясъци.

Духовенството също подлежи на подигравки: в друга малка драма представяме надменен свещеник, дошъл да накаже група танцуващи момичета — марионетки за непристойното им поведение. Но уви, техният учител по танц, който всъщност е дявол с червени рогца, превръща нещастния свещенослужител във върколак и той свършва дните си държан в златна клетка от смеещите се момичета.

Всичко това е рожба на гения на Нашия божествен цигулар, ала сега ние не бива да се отделяме от него нито за миг. За да го принуждаваме да пише, го връзваме за стола. Слагаме пред него мастило и хартия. А ако не се получи, го караме да ни диктува, а ние записваме пиесите.

На улицата заговаряме минувачи и пламенно им обясняваме, че на този свят има ужаси, каквито не са и сънували. И, уверявам те, ако Париж не бе толкова зает да чете памфлети, изобличаващи кралица Мария Антоанета, той досега да е погубил всички ни. Нашият най-стар приятел с всяка изминала нощ все повече се гневи.

Разбира се, незабавно й писах и я умолявах да проявят търпение към Ники, да се опитват да му помагат през първите години. „Без съмнение на него може да му се повлияе; — твърдях аз, и за първи път запитах: — В моя власт ли би било да променя нещата, ако се завърна?“ Дълго гледах думите, преди да се подпиша. Ръцете ми трепереха. После запечатах писмото и незабавно го изпратих.

Как бих могъл да се върна? Бях толкова самотен, че не бих понесъл мисълта да се върна в Париж и да видя отново малкия театър. А и как щях да помогна на Никола, когато отида там? Отдавнашните предупреждения на Арман кънтяха в ушите ми.

Всъщност като че без значение къде се намирам, Арман и Ники бяха винаги с мен — Арман с неговите мрачни предупреждения и предсказания и Никола, който ме измъчваше с малкото чудо на любовта, превърнала се в омраза.

Никога Габриел не ми е била толкова нужна, колкото сега. Но тя отдавна бе заминала далече пред мен по нашия маршрут. От време на време си припомнях какво беше, преди да напуснем Париж. Но вече нищо не очаквах от нея.

В Дамаск ме чакаше отговорът на Елени.

Той те презира все така, както те е презирал винаги. Когато изказваме предположения, че може би трябва да заминем при теб, той не спира да се смее. Казвам ти всичко това не за да те плаша, а за да ти изясня, че правим всичко по силите си, за да предпазваме това дете, което никога не е трябвало да се Ражда за Мрака. Той е втрещен от способностите си, заслепен и побъркан от въображението си. И преди сме виждали всичко това и жалният му завършек.

Ала миналия месец той написа най-великата пиеса. Танцьорите марионетки, без въжета този път, в разцвета на младостта си са поразени от чума и положени под надгробни камъни и венци от цветя. Свещеникът ги оплаква, а после си отива. Но на гробището идва млад цигулар магьосник, и чрез своята музика ги кара да се надигнат от гробовете. Като вампири, целите увити в диплите на черна коприна и черни сатенени панделки, те излизат от гробовете и весело танцуват, докато следват цигуларя към Париж, прекрасно изрисуван с бои върху платното. Тълпата избухва в рев. Казвам ти, ние можем да пируваме със смъртни жертви на сцената, и парижани, убедени, че всичко това е най-напредничавата илюзия, ще ликуват от възторг.

Имаше и плашещо писмо от Роже.

Париж бе завладян от революционна лудост. Крал Луи бе принуден да признае Националното събрание. Хората от всички класи се обединяваха срещу него както никога преди. Роже бе изпратил на юг свой пратеник, за да се види със семейството ми и да се опита да прецени сам революционните настроения в провинцията.

Отговорих и на двете писма, както можеше да се очаква, с голяма загриженост и чувство за безпомощност.

Но когато изпратих вещите си за Кайро, бях обзет от уплахата, че всичко онова, от което зависех аз, е застрашено. Външно не бях се променил — продължавах своя маскарад и се преструвах на пътуващ благородник, но вътрешно ловецът демон от кривите задни улички се чувстваше мълчаливо и потайно объркан.

Разбира се, увещавах себе си, че е важно да замина на юг за Египет, че Египет е земя на древно величие и безвременни чудеса, че Египет ще ме омагьоса и ще ме накара да забравя всичко онова, което се случваше в Париж и аз бях безсилен да го променя.

Но в мислите ми съществуваше връзка — Египет повече от всички останали земи навсякъде по света бе влюбен в смъртта.

Най-сетне Габриел се завърна като дух от Арабската пустиня и заедно потеглихме на плаване.

 

 

Случи се почти месец преди да пристигнем в Кайро. Сред вещите ми в Европейската странноприемница имаше и странен колет.

Разпознах моментално почерка на Елени, но не можех да се досетя защо ще ми изпраща колет. Съзерцавах го цял четвърт час, но умът ми не можеше да роди нищо.

От Роже нямаше никаква вест.

Защо Роже не ми е писал? — помислих си. — Какъв е този колет? Защо е тук?

Най-сетне се усетих, че от един час седя в стая, пълна с куфари и сандъци за багаж и се взирам в колета и че Габриел, която все още не бе намерила за уместно да изчезне, просто ме гледа.

— Би ли излязла? — прошепнах.

— Щом така желаеш — отвърна тя.

Беше важно да го отворя, да, да го отворя и да разбера какво има вътре. Ала също толкова важно ми изглеждаше и да се огледам из голата стаичка и да си представя, че е стая в един селски хан в Оверн.

— Сънувах те — произнесох на глас и погледнах колета. — Сънувах, че заедно пътуваме из света, ти и аз, и двамата бяхме ведри и силни. Сънувах, че се храним от злодеи, като Марий, и се оглеждахме наоколо и мистериите, които съзирахме, ни изпълваха с благоговение и тъга. Ала бяхме силни. Щяхме да продължаваме така вечно. И разговаряхме. Нашият разговор продължаваше до безкрай.

Разкъсах опаковката и видях калъфа на цигулката „Страдивариус“. Понечих пак да кажа нещо само на себе си, но гърлото ми се сви. А душата ми не можеше сама да произнесе думите. Посегнах към писмото, изплъзнало се настрани върху лакираното дърво.

Стигна се до най-лошото, точно както се боях. Нашият най-стар приятел, вбесен от ексцесиите на Нашия цигулар, най-сетне го затвори в твоето старо жилище. И въпреки че му дадоха цигулката в килията, ръцете му бяха отнети.

Ала разбери, че при нас подобни придатъци се възстановяват.

А въпросните придатъци останаха на съхранение у Нашия най-стар приятел, който не позволи на нашия ранен да се храни пет нощи.

Най-сетне, след като цялата трупа успя да надделее над Нашия най-стар приятел да освободи Н. И да му върне онова, което е негово, това бе сторено.

Но Н., обезумял от болката и глада — тъй като това може напълно да промени темперамента, — потъна в непроницаемо мълчание и това продължи значително дълго време.

Най-сетне той дойде при нас и проговори само за да ни каже, че по обичая на смъртните е уредил своите дела. За нас е подготвен куп току-що написани пиеси. И трябва заедно да проведем в негова чест някъде сред природата древно служение в целия му обичаен блясък. В противен случай щял да превърне театъра в своя погребална клада.

Най-старият ни приятел тържествено изпълни желанието му. Никога не съм виждала подобно служение, защото ми се струва, че изглеждахме още по-дяволски с перуките и изящните си дрехи, в черните си надиплени вампирски костюми за танц, когато се подредихме в древния кръг и запяхме старите песнопения пресилено, по актьорски.

— Трябваше да го направим на булеварда — каза той. — Но ето, изпратете това на моя създател — и той положи цигулката в ръцете ми. Затанцувахме всички, за да изпаднем в обичайното безумие, и мисля, че никога не сме били по-затрогнати, по-ужасени и по-тъжни. Той влезе в пламъците.

Не зная как ще ти се отрази тази новина. Но разбери, направихме всичко, което бе по силите ни, за да предотвратим случилото се. Нашият Най-стар приятел потъна в гняв и скръб. И мисля, че трябва да знаеш, че когато се завърнахме в Париж, открихме, че Н. Е наредил театърът официално да бъде именуван Театърът на вампирите, и тези думи вече бяха изписани на фасадата. Тъй като най-хубавите му пиеси винаги включваха вампири, върколаци и други подобни свръхестествени същества, публиката намира новото име за много забавно и никой не се е опитал да го промени. В Париж в днешно време то е просто остроумно.

Часове по-късно, когато най-сетне слязох по стълбите и излязох на улицата, видях в тъмното блед, прелестен призрак — образ на млад френски изследовател в изцапана бяла ленена риза и кафяви кожени ботуши, с нахлупена над очите сламена шапка.

Знаех коя е тя, разбира се, и че някога сме се обичали с нея, но сега ми се струваше, че почти не мога да си спомня за това и да го повярвам истински.

Струва ми се, че ми се искаше да й кажа нещо гадно, да я нараня и прогоня. Но когато тя дойде при мен и тръгна с мен, не казах нищо. Просто й дадох писмото, за да не се налага да разговаряме. И тя го прочете и го прибра, а после отново ме прегърна с ръка, както преди толкова много време, и поехме заедно по потъналите в мрак улици.

Мирис на смърт и на огън от готварски печки, на пясък и камилска тор. Миришеше на Египет. Мирис на място, останало същото в продължение на шест хиляди години.

— Какво мога да направя за теб, любими мой? — прошепна тя.

— Нищо — отвърнах.

Аз бях онзи, който бе сторил това, аз го бях съблазнил, бях го преобразил в онова, което бе и го бях изоставил там. Аз бях онзи, отклонил пътя, по който неговият живот можеше да тръгне. И в тъма и мрак, свърнал встрани от човешката си посока, той свърши така.

 

 

По-късно тя стоеше мълчаливо, докато аз пишех посланието си до Марий върху стената на древен храм. Разказах за края на Никола, цигуларя от Театъра на вампирите, и вдълбах думите си така, както би ги изсякъл някой древен египетски майстор. Епитафия за Ники, паметен знак сред забравата, който може би никой нямаше да прочете или да разбере.

Странно беше, че тя е там. Странно беше, че остана с мен часове наред.

— Ти няма да се върнеш във Франция, нали? — попита ме най-сетне тя. — Нали няма да се върнеш заради онова, което е сторил той?

— Ръцете? — попитах. — Отрязването на ръцете?

Тя ме погледна и лицето й се изпъна, все едно някакъв потрес го бе лишил от изразителност. Ала тя знаеше. Беше прочела писмото. Кое я бе потресло? Може би начинът, по който го казах.

— Помисли си, че ще се върна, за да отмъстя?

Тя кимна неуверено. Не й се искаше да ми внушава тази идея.

— Как бих могъл? Та това ще е лицемерие, нали? След като оставих там Никола и разчитах на всички тях да постъпват така, както е нужно?

Промените в изражението й бяха толкова неуловими, че не биха могли да бъдат описани. Не ми се нравеше да я виждам толкова разчувствана. Не й бе присъщо.

— Факт е, че малкото чудовище с тази си постъпка се е опитвало да помогне, не мислиш ли? С това, че му е отрязал ръцете. Сигурно действително му е струвало големи усилия, когато би могъл толкова лесно да изгори Ники и дори да не се огледа назад.

Тя кимна, ала изглеждаше нещастна, и по прищявка на съдбата — и красива.

— И аз мислех горе-долу същото — рече тя. — Но не очаквах да се съгласиш.

— О, и аз съм чудовище в достатъчна степен, че да го разбера — отвърнах. — Помниш ли какво ми каза преди години, преди да напуснем дома? Каза го в същия онзи ден, когато той се качи в планината заедно с търговците, за да ми поднесе червеното наметало. Каза, че неговият баща му бил толкова сърдит, че свири на цигулка, че го заплашвал да му счупи ръцете. Мислиш ли, че каквото ни е отредено, ни сполита, каквото и да се случи? Тоест, мислиш ли, че дори като безсмъртни ние следваме някакъв път, вече предопределен за нас докато сме били живи? Представи си, господарят на сборището му отрязал ръцете!

 

 

В последвалите нощи беше ясно, че тя не искаше да ме оставя сам. И усещах, че би останала с мен заради смъртта на Ники, където и да се намирахме. Ала това, че се намирахме в Египет, имаше значение. Помагаше и това, че тя обикна тези развалини и паметници, както не бе обиквала нищо досега.

Може би хората трябваше да бъдат мъртви от шест хиляди години, за да ги обикне тя. Замислих се дали да не й го кажа, да я подразня малко, но хрумването просто дойде и си отиде. Тези паметници бяха стари колкото любимите й планини. Нил бе протичал през фантазията на човека още от зората на документираното време.

Заедно изкачвахме пирамидите, изкатерихме се в прегръдките на великана Сфинкс. Размишлявахме върху надписите по древните каменни отломъци. Оглеждахме мумиите, които можеше да си купиш от крадците за грошове, парчета от стари накити, керамика, стъкло. Потапяхме длани в речната вода и я оставяхме да тече между пръстите ни, и ловувахме заедно из тесните улички на Кайро, и влизахме в бордеите, за да седим, отпуснати върху възглавниците, да гледаме как момчетата танцуват и да слушаме музикантите как свирят жарка еротична музика, която заглушаваше за кратко цигулката, която непрекъснато звучеше в мислите ми.

Ставах и танцувах като обезумял на тези екзотични звуци, подражавах на кършенията на онези, които ме насърчаваха, сякаш губех всякакво чувство за време и всякакъв разум във воя на духовите инструменти и звъна на лютните.

Габриел седеше, без да помръдва, усмихната, нахлупила над очите си периферията на мръсната си бяла сламена шапка. С нея вече не разговаряхме. Тя бе само бледа котешка красота с изцапани с пръст бузи, която се носеше до мен из безкрайната нощ. Палтото й бе пристегнато с дебел кожен колан, косата — сплетена на плитка, която се спускаше по гърба й, вървеше с осанка на кралица и притома на вампир, извивката на бузата й сияеше в мрака, малката й уста — размазана червена роза. Бе прелестна и несъмнено скоро отново щеше да изчезне.

Ала тя остана с мен дори и след като наех разкошно малко жилище, някогашният дом на висшестоящ мамелюк, с подове с разкошна настилка от керамични плочки и висящи от тавана натруфени балдахини. Тя дори ми помогна да засадя целия двор с бугенвилии и палми и всевъзможни тропически растения, докато той се превърна в златна малка джунгла. Тя сама донесе клетки с папагали, сипки и лъскави канарчета.

Дори от време на време кимваше състрадателно, когато промърморвах, че няма писма от Париж, а бях обезумял за новини.

Защо Роже не ми пишеше? Дали Париж бе пометен от размирици и разруха? Е, това никога не би засегнало далечното ми провинциално семейство, нали? Но дали с Роже не се бе случило нещо? Защо не пишеше?

Тя ме помоли да замина нагоре по течението на реката с нея. Аз исках да изчакам да дойдат писма, да разпитвам английските пътешественици. Ала се съгласих. В края на краищата, беше си забележително, че тя искаше да замина с нея. По свой начин тя проявяваше обич към мен.

Знаех, че е започнала да се облича с чисто бели ленени рединготи и бричове само за да ми угоди. Заради мен решеше дългата си коса.

Но всичко това нямаше никакво значение. Аз затъвах. Усещах го. Носех се из света така, сякаш той е сън.

Струваше ми се съвсем естествено и разумно да виждам наоколо пейзаж, който изглежда точно както е изглеждал преди хиляди години, когато художници са го рисували по стените на царските гробници. Естествено бе палмите на лунна светлина да изглеждат точно така, както и тогава. Естествено бе селянинът да носи вода от реката по същия начин, както и тогава. И кравите, които той поеше, бяха същите.

Видения от света, когато светът е бил нов.

Дали Марий някога бе стоял сред тези пясъци?

Скитахме се из гигантския храм на Рамзес, омагьосани от милионите и милиони мънички картини, издялани в стените. Не спирах да мисля за Озирис, но фигурките ми бяха непознати. Бродехме из развалините на Луксор. Лежахме заедно в речните лодки под звездите.

На връщане към Кайро, когато стигнахме до великите Колоси на Мемнон, тя с пламенен шепот ми разказа как римските императори са пътешествали, за да се дивят на тези статуи, също като нас сега.

— Били са древни още по времето на Цезарите — рече тя, когато потеглихме с камилите през хладните пясъци.

Вятърът не духаше толкова силно, колкото би могъл в такава нощ. Виждахме ясно само грамадните каменни фигури, възправени в тъмносиньото небе. Лицата им бяха разкъртени, ала въпреки това те сякаш се взираха напред, неми свидетели на хода на времето, чийто покой ме натъжаваше и плашеше.

Обзе ме същото удивление, каквото бях познал пред пирамидите. Древни богове, древни мистерии. Побиха ме студени тръпки. И все пак, какво бяха сега тези фигури? Безлики стражи, владетели на безкрайна пустиня.

— Марий — прошепнах си. — Виждал ли си ги? Ще издържи ли някой от нас толкова дълго?

Но Габриел ме извади от моя унес. Тя искаше да слезе от камилата и да измине остатъка от пътя до статуите пеша. Съгласих се, макар да не знаех какво да правя с грамадните, инатливи, смрадливи камили, как да ги накарам да коленичат и прочее.

Тя се справи. Остави ги да ни чакат и ние поехме през пясъка.

— Ела с мен навътре в Африка, в джунглите — рече тя. Лицето й бе сериозно, гласът — необичайно мек.

Не й отговорих веднага. Нещо в държанието й ме тревожеше. Или поне ми се струваше, че има нещо тревожно.

Трябваше да чуя звук, пронизителен като утринния звън на камбаните на ада.

Не исках да навлизам в джунглите на Африка. И тя го знаеше. Чаках с нетърпение да дойдат новини за моето семейство от Роже и си бях наумил да обиколя градовете на Ориента, да скитам през Индия до Китай, и оттам до Япония.

— Разбирам съществуването, което си избрал — рече тя. — И изпитвам възхищение към постоянството, с което ти го преследваш. Трябва да знаеш това.

— И аз бих могъл да кажа същото за теб — отвърнах, малко рязко.

Тя се спря.

Бяхме вече толкова близо до колосалните статуи, доколкото можеше да се стигне, предполагам. И единственото, което пречеше на гледката да ми окаже съкрушително въздействие, беше, че наблизо нямаше нищо, с което да ги сравня за мащаб. Небето над нас бе огромно като тях, пясъците — безкрайни, звездите — безбройни и ярки, и сияеха вечно в небето.

— Лестат — заговори тя бавно, като мереше думите си. — Моля те да опиташ, само веднъж, да поживееш в света като мен.

Луната я огряваше, но шапката криеше в сянка дребното й, изпито бяло лице.

— Забрави къщата в Кайро — изрече тя внезапно снишила глас, сякаш от уважение към важността на думите си. — Зарежи всичките си ценности и дрехи, всичко, което те свързва с цивилизацията. Замини с мен на юг, нагоре по течението на реката, навътре в Африка. Попътувай с мен така, както пътувам аз.

Все така не отговарях. Сърцето ми блъскаше в гърдите.

Тя промърмори едва чуто, че ще видим тайнствените племена на Африка, неизвестни на света. Ще се бием с крокодили и лъвове с голи ръце. Може да намерим и самия извор на Нил.

Разтреперих се целия, сякаш в нощта виеха урагани и нямаше къде да се скрия.

Ти ми казваш, че ще ме напуснеш завинаги, ако не дойда. Не е ли така?

Вдигнах очи към страховитите статуи. Стори ми се, че произнесох:

— Значи заради това било.

Ето защо тя бе останала близо до мен, ето защо беше се стремила да ми угажда с толкова дреболии, ето защо сега бяхме заедно. То нямаше нищо общо с отпътуването на Ники към вечността. Друга раздяла я вълнуваше сега.

Тя тръсна глава, все едно разговаряше със себе си, спореше със себе си как да продължи. С приглушен глас ми описа горещите тропически нощи, чиято жега бе по-влажна и по-сладка от тази.

— Ела с мен, Лестат! Денем аз спя в пясъка. Нощем политам, и сякаш действително летя. Нямам нужда от име. Не оставям дири. Искам да сляза надолу, чак до върха на Африка. Ще бъда богиня за тези, които убивам.

Тя се приближи, плъзна ръка по рамото ми и притисна устни до бузата ми, и видях дълбокото сияние на очите й под периферията на шапката. Лунните лъчи ронеха скреж по устните й.

Чух се как въздишам. Поклатих глава.

— Не мога, и ти го знаеш — казах. — Не мога — също както ти не можеш да останеш с мен.

 

 

По целия обратен път до Кайро си мислех за онова, което бях осъзнал в онези мъчителни мигове. Онова, което знаех, ала не изказах на глас, докато стояхме пред Колосите на Мемнон сред пясъка.

Аз вече я бях загубил! Така бе от години. Знаех го, когато слизах по стълбите от стаята, в която бях скърбил за Ники и я видях да ме чака.

Всичко бе казано под една или друга форма в криптата под кулата преди години. Тя не можеше да ми даде онова, което исках аз от нея. По никакъв начин не можех да я направя такава, каквато тя не би могла да бъде. А истински ужасното бе това, че тя всъщност нищо не искаше от мен!

Тя ме молеше да замина с нея, защото се чувстваше длъжна да го направи. Жалост, тъга — може би те също бяха причини. Но онова, което тя искаше в действителност, бе да бъде свободна.

Тя остана и пое с мен по обратния път за града. Не предприемаше и не казваше нищо.

А аз затъвах все повече, безмълвен и слисан и знаех, че скоро ще ме сполети нов ужасен удар. Яснотата и ужасът. Тя щеше да се сбогува и аз не можех да й попреча. Кога ли ще изгубя самообладание? Кога ли ще се разридая неудържимо?

Не сега.

Когато запалихме лампите в нашата малка къща, цветовете се нахвърлиха върху мен — персийски килими, покрити с изящни цветя, балдахинът с втъкани хиляди мънички огледала, яркоцветното оперение на пърхащите птици.

Огледах се за пратка от Роже, но такава нямаше, и внезапно ме обзе гняв. Той без съмнение трябваше да ми е писал досега. Трябваше да знам какво се случва в Париж! А после се уплаших.

— Какво, по дяволите, се случва във Франция? — промърморих. — Ще трябва да изляза да намеря други европейци. Британците, те винаги имат сведения. Мъкнат със себе си проклетия си индийски чай и лондонския „Таймс“ където и да отидат.

Вбесявах се, като я гледах как стои и не помръдва. Сякаш нещо се случваше в стаята — онова ужасно усещане за напрежение и очакване, което бях познал в криптата, преди Арман да ни разкаже дългата си история.

Ала нищо не се случваше — само това, че тя щеше да ме напусне завинаги. Щеше завинаги да се скрие във времето. И как ли щяхме отново да се намерим?

— По дяволите! — изругах. — Очаквах писмо!

Прислугата я нямаше. Те не знаеха кога ще се върнем. Исках да пратя някого да наеме музиканти. Току-що се бях нахранил, бях стоплен и си казах, че ми се танцува.

Внезапно тя излезе от неподвижността си. Раздвижи се предпазливо и с необичайна целеустременост излезе на двора.

Видях я как коленичи до шадравана. Там извади две плочи от настилката, извади един пакет, изтупа го от песъчливата почва и ми го донесе.

Още преди да го извади на светло, видях, че е от Роже. Беше пристигнал още преди да заминем нагоре по Нил и тя го беше скрила!

— Но защо си го направила?! — възкликнах. Бях побеснял. Грабнах от нея пакета и го оставих на бюрото.

Гледах я, и я мразех, мразех я така, както никога преди. Дори и обзет от детския си егоизъм не я бях мразил така, както я мразех сега!

— Защо скри това от мен?!

— Защото исках да ми се даде един-единствен шанс! — прошепна тя. Долната й устна се разтрепери и видях как кървавите сълзи бликнаха. — Но ти, дори и да не се бе случило това, си направил своя избор.

Посегнах и разкъсах пакета. Писмото падна от него заедно с няколко сгънати изрезки от английски вестник. Разгънах листа с треперещи ръце и зачетох:

Мосю, както сигурно вече знаете, на 14-ти юли парижкото простолюдие нападна Бастилията. Градът е в хаос. Из цяла Франция избухват размирици. Месеци наред напразно се мъчех да се свържа с близките ви, за да ги изведа благополучно от страната, ако е възможно.

Но миналия понеделник получих вестта, че селяните и земеделците арендатори са въстанали срещу бащиния ви дом. Братята ви, съпругите и децата им и всички, опитали се да бранят замъка, са били убити, а после замъкът е бил ограбен. Само баща ви е избягал.

Верни слуги са успели да го скрият по време на обсадата и по-късно да го отведат до крайбрежието. Понастоящем той се намира в град Ню Орлиънс в бившата френска колония Луизиана, и ви моли да му се притечете на помощ. Сломен е от скръб и заобиколен от чужди хора. Умолява ви да заминете при него.

Имаше и още. Извинения, уверения, подробности… Всичко това изгуби смисъл.

Сложих писмото на бюрото. Взрях се в дървото и в кръга от светлина, очертан от лампата.

— Не заминавай при него — каза тя.

Гласът й прозвуча тънко и незначително в тишината. Ала тишината кънтеше като яростен крясък.

— Не заминавай при него — повтори тя. Сълзите се стичаха по лицето й като клоунски грим, две дълги червени ивици, спускащи се надолу от очите й.

— Вън — прошепнах. Думата заглъхна и внезапно гласът ми прогърмя отново. — Вън — повторих, и гласът ми не секна, а продължи да звучи, и аз изкрещях отново думата с разтърсваща ярост: — ВЪН!