Ан Райс
Вампирът Лестат (32) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

1

Не виждах нищо, освен дъжда. Ала ги чувах навсякъде около мен. И той раздаваше заповеди.

— Тези двамата не притежават голяма сила — обясняваше им той с мисли, притежаващи странна простота, все едно се разпореждаше с безпризорни деца. — Вземете ги в плен.

— Лестат, не се съпротивлявай. Няма смисъл да протакаме това — рече ми Габриел.

И аз знаех, че е права. Ала никога през живота си не бях се предавал на никого. Дръпнах я и се запътих покрай „Хотел Дьо“ към моста.

Пробихме си път през навалицата от мокри наметала и оплескани с кал карета, ала те ни настигаха, тичаха толкова бързо, че бяха почти невидими за смъртните, и вече почти не се страхуваха от нас. В тъмните улички на Левия бряг играта приключи.

Бели лица се появиха горе над мен и долу под мен, като демонични херувими, и когато посегнах да извадя оръжието си, почувствах как ръцете им стисват моите.

— Остави — чух да казва Габриел.

Стиснах здраво меча, ала не можех да им попреча да ме вдигнат от земята. Вдигнаха и Габриел.

И сред взрив от ужасяващи образи разбрах къде ни отнасят те. В Гробището на Невинните, само на метри оттам. Вече усещах трептенето на огньовете, които всяка нощ горяха сред вонящите отворени гробове, пламъците, които уж прогонваха миризмите.

Обгърнах здраво шията на Габриел и извиках, че не понасям тази смрад, ала те ни носеха бързо в мрака, през вратата и между беломраморните гробници.

— И вие несъмнено не я понасяте! — възпротивих се аз. — Защо живеете сред мъртвите, щом сте създадени да се храните от живота?

Но ме бе обзела такава погнуса, че не можех да водя ни словесна, ни физическа борба. Навсякъде около нас лежаха тела в различни стадии на разложение, и тази смрад се носеше дори и от богаташките гробници.

И щом навлязохме в най-тъмната част на гробището, в една грамадна гробница, аз разбрах, че и те мразят вонята също като мен. Усещах отвращението им, и въпреки това те разтваряха усти и дробове. Габриел трепереше до мен, впила пръсти в шията ми.

Минахме през друга врата и после слязохме по изкопано в пръстта стълбище, осветено от мъждиви факли.

Вонята се усили. Тя сякаш се излъчваше от пръстенните стени. Извърнах лице надолу и повърнах тънка струя блестяща кръв върху стъпалата под мен, и тя изчезна под бързите ни стъпки.

— Живеете сред гробове! — извиках яростно. — Кажете, защо по свой избор вече се мъчите в ада?

— Тихо! — прошепна една от тях близо до мен, тъмноока жена с рошава коса като вещица. — Ти, богохулнико! Ти, проклет осквернителю!

— Не се оставяй дяволът да те подмами като глупачка, миличка! — ухилих се аз. — Освен ако не те възнагради с проклето зрение, по-добро от това на Всемогъщия!

Тя се засмя. Или по-скоро се разсмя, но после млъкна, сякаш смехът й бе забранен. Ама че весела и интересна вечеринка се очертаваше!

Слизахме все по-надолу и по-надолу под земята.

Трепкащата светлина, стъргането на босите им нозе по пръстта, допира на мръсни дрипи по лицето ми. За миг мярнах ухилен череп. После още един, после цял куп, изпълнили една ниша в стената.

Опитах се да се изтръгна, кракът ми се удари в друга купчина и костите с тракане се пръснаха по стълбите. Вампирите затегнаха хватката си и се помъчиха да ни издигнат по-високо. Сега преминавахме покрай отвратителното зрелище на разложени трупове, поставени в стената като статуи — кости, увити в прогнили дрипи.

— Каква гнусотия! — процедих през стиснати зъби.

Бяхме стигнали подножието на стъпалата и ни понесоха през огромна катакомба. Чувах тихите, забързани удари на тимпани.

Напред пламтяха факли, и над хоровия жален вой се разнесоха и други писъци, далечни, ала изпълнени с болка. Ала нещо по-важно от тези озадачаващи викове привлече вниманието ми.

Сред цялата тази гадост аз долових близкото присъствие на смъртен. Това бе Никола и той бе жив, аз го чувах — топлия и крехък поток на мислите му, примесен с миризмата му. Но мислите му бяха ужасяващо объркани, в тях цареше пълен хаос.

Не можех да узная дали и Габриел го е доловила.

Внезапно хвърлиха и двама ни в прахта. И другите се отдръпнаха от нас.

Изправих се на крака и вдигнах и Габриел. И видях, че се намираме в огромна зала с купол, оскъдно осветена от три факли, които вампирите държаха така, че оформяха триъгълник, в чийто център бяхме.

В дъното на залата имаше нещо огромно и черно; мирис на дърво и катран, мирис на влажен, мухлясал плат, мирис на жив смъртен. Никола беше там.

Косата на Габриел напълно се беше освободила от панделката и падаше по раменете й. Тя се прилепи до мен и се заоглежда с привидно спокоен, предпазлив поглед.

Навсякъде около нас се надигна вой, ала най-пронизителните жалби идеха от онези, другите създания, които бяхме чули преди, създания, скрити нейде дълбоко в земята.

И аз разбрах, че вият затворени в гробници вампири, виеха за кръв, молеха за прошка и освобождение, молеха дори за огньовете на ада. И воят им бе също тъй непоносим като вонята.

Ники не излъчваше истински мисли, само безформения трепет на своя разум. Сънуваше ли? Полудял ли бе?

Барабанният бой сега бе много силен и идеше много отблизо, ала онези писъци все така пронизваха тътена, отново и отново, без ритъм и без предупреждение. Писъците на най-близките до нас вампири утихнаха, ала барабаните продължаваха да бият и изведнъж затътнаха в главата ми.

Като отчаяно се мъчех да не запуша ушите си с ръце, аз се огледах наоколо.

Беше се оформил голям кръг — бяха поне десет, тези твари. Видях млади, стари, мъже и жени, едно младо момче, всичките облечени в остатъци от човешко облекло, изцапано с пръст, боси, с коси, сплъстени от мръсотия. Там беше и жената, с която бях разговарял на стълбището — добре сложеното й тяло бе облечено в мръсна роба, подвижните й черни очи блестяха като скъпоценни камъни сред мръсотията, докато ни оглеждаше. А зад тях, зад авангарда, в тъмното двама удряха тимпаните.

Мълчаливо се помолих за сила. Опитвах се да чувам Никола, без да мисля за него. Тържествена клетва: ще измъкна всички ни оттук, въпреки че в момента не зная точно как.

Барабанният бой забавяше темпо и премина в грозни тактове, които превърнаха непознатото чувство на страх в свит юмрук в гърлото ми. Един от факлоносците се приближи.

Усещах очакването на останалите, осезаемата възбуда, когато поднесоха пламъка към мен.

Грабнах факлата от изчадието и извих дясната му ръка, докато падна на колене. С мощен ритник го проснах на земята, и щом останалите ме връхлетяха, замахнах широко с факлата и ги отпъдих.

После дръзко захвърлих факлата на земята.

Това ги свари неподготвени и усетих как изведнъж настана тишина. Възбудата бе утихнала или по-скоро бе преминала в по-търпеливо и не толкова избухливо усещане.

Барабаните продължаваха да бият настойчиво, ала те сякаш не им обръщаха внимание. Те гледаха втренчено токите на обувките ни, косите ни и лицата ни, така измъчено, че изглеждаха заплашителни и гладни. И младото момче, със страдалческо изражение, се протегна да докосне Габриел.

— Назад! — изсъсках аз, и той ми се подчини, отдръпна се и вдигна факлата.

Ала вече знаех със сигурност, че ни гледат със завист и любопитство и това е най-силното предимство, което притежаваме.

Огледах ги един подир друг. И съвсем бавно започнах да изтупвам пръстта от редингота и брича си. Пригладих си наметалото и изпъчих рамене. После пригладих с длан косата си, застанах със скръстени ръце — въплъщение на праведното достойнство, и се заоглеждах.

Габриел се подсмихна. Стоеше спокойна, с ръка върху дръжката на меча.

Това предизвика у всички поголовно смайване. Тъмнооката жена бе като омагьосана. Намигнах й. Тя щеше да е разкошна, ако някой я бутнеше под водопад и я държеше там половин час. Безмълвно й го казах. Тя отстъпи две крачки назад и придърпа робата върху гърдите си. Интересно. Много интересно.

— Как ще обясните всичко това? — попитах, като се взирах в тях един по един, сякаш бяха някакво чудато зрелище. И отново Габриел се подсмихна. — А вие какви сте? Образи на боговете, дрънчащи с вериги, обитаващи гробищата и древните замъци?

Те се споглеждаха изнервено. Барабаните бяха спрели да бият.

— Дойката ми много пъти ме е карала да се разтреперя с приказки за такива изчадия — продължих. — Разправяше ми, че те всеки миг могат да изскочат от доспехите вкъщи и да ме отнесат надалече с писъци — тропнах с крак и скочих напред. — Такива Ли Сте?

Те се разпищяха и се дръпнаха назад.

Ала чернооката жена не помръдна.

Засмях се тихо.

— И телата ви са същите като нашите, нали? — попитах бавно. — Гладки, безупречни, а в очите ви виждам доказателство за собствената си сила. Твърде странно…

Излъчваха объркване. А воят, разтърсващ стените, като че притихна, сякаш погребаните се вслушваха, въпреки страданията.

— Много ли ви е приятно да живеете в такава мръсотия и воня? — попитах. — Затова ли живеете така?

Страх. Отново завист. Как бяхме успели ние да избегнем тяхната участ?

— Наш водач е Сатаната — изрече рязко тъмнооката жена. Обработен глас. Като смъртна тя не е била коя да е. — И служим на Сатаната, тъй както ни е отредено.

— Защо? — попитах учтиво.

Смаян ужас навсякъде около нас.

Слаб трепет откъм Никола. Тревога без посока. Дали бе чул гласа ми?

— Вие с вашето незачитане ще докарате гнева на Бога върху всички ни! — възкликна момчето, най-малкият от тях, на не повече от шестнайсет, когато е бил преобразен. — В суета и поквара вие не зачитате Обичаите на мрака. Вие живеете сред смъртни! Излизате на светло!

— А вие защо не го правите? — попитах. — Ще се възнесете в рая, пърхащи с бели крилца, когато му дойде края на вашето покаяние? Това ли ви обещава Сатаната? Спасение? На ваше място не бих разчитал на него.

— Ще ви хвърлят в преизподнята заради вашите грехове! — обади се друга, дребна стара вещица. — И няма вече да имате власт да вършите злини на земята!

— А кога ще стане това? — попитах. — От половин година съм такъв, какъвто съм. И Бог, и Сатаната не са ме закачали! Тормозите ме вие!

Те се вцепениха. Защо смъртта не ни поразяваше, когато влизахме в църквите? Как бе възможно да сме такива, каквито сме?

Бяха все едно попилени и пребити. Ами Ники? Де да бяха целенасочени мислите му, можех да добия някаква представа какво точно имаше зад огромния куп от тлеещо черно платно.

Не откъсвах очи от вампирите.

Дърво, катран, несъмнено там имаше клада. И тези проклети факли.

Тъмнооката жена пристъпи предпазливо напред. Без озлобление, единствено с интерес. Но момчето я избута встрани и тя се вбеси. То дойде толкова близо, че усещах дъха му по лицето си.

— Копеле! — кресна то. — Ти си бил преобразен от изгнаника Магнус, потъпкал Обичаите на мрака, напук на сборището! И ти си дал Мрачния дар на тази жена в припряност и суета, както е бил даден и на теб!

— Щом Сатаната не налага наказание — обади се дребната жена, — ще го наложим ние, по наш дълг и наше право!

Момчето посочи черната, увита в платно клада, и даде знак на другите да се дръпнат.

Тимпаните отново гръмнаха, забързано и шумно. Кръгът се разшири, факлоносците се приближиха до платното.

Други двама смъкнаха парцаливата драперия, огромни парчета черен шевиот, които вдигнаха задушаващ облак прах.

Кладата бе голяма колкото онази, погълнала Магнус.

А на върха на кладата, в грубо скована дървена клетка, коленичеше, свлечен върху решетките, Никола. Той се взираше невиждащо в нас и нито по лицето му, нито в мислите му не намирах ни най-малък признак, че ни е разпознал.

Вампирите вдигнаха високо факлите си, за да виждаме. И усетих как възбудата им отново се надига, също както когато за пръв път ни вкараха в залата.

Габриел стискаше ръката ми, за да ме предупреди да не губя самообладание. В изражението й не настъпи никаква промяна.

По гърлото на Ники имаше синкави белези. Дантелата на ризата му бе изцапана, също като техните дрипи, а бричът му бе съдран и раздърпан. Целият бе в рани, и изтощен почти до смърт.

Страхът безмълвно се взриви в сърцето ми, ала аз знаех, че те искаха да видят точно това. И аз го заключих в себе си.

Клетката е нищо и никаква, мога да я строша. И факлите са само три. Въпросът е кога да нападна и как. Нямаше да загинем така, не и така.

Взирах се хладнокръвно в Никола, в снопите подпалки, в грубите цепеници. Яростта бушуваше в мен. Лицето на Габриел бе съвършена маска на омразата.

Групата като че го усети и незабележимо се отдръпна, а после се приближи, отново обзета от объркване и несигурност.

Габриел ме докосна по ръката.

— Водачът идва — рече тя.

Някъде се бе отворила врата. Барабанният бой се усили, а затворниците в стените се загърчиха в агония, умоляваха за прошка и освобождение. Вампирите около нас подеха виковете им като обезумели. Отчаяно се борех да не запуша ушите си с ръце.

Един силен инстинкт ми подсказваше да не поглеждам водача. Ала не можех да му устоя — и бавно се обърнах, за да го огледам и отново да преценя силите му.