Ан Райс
Вампирът Лестат (54) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

5

Историята на Марий

Случи се в четирийсетата ми година, в една топла пролетна нощ край римския град Масилия в Галия. Седях в една мърлява крайбрежна таверна и си дращех записки по моята история на света.

Таверната беше възхитително мръсна и претъпкана — свърталище на моряци и скиталци, пътешественици като мен, мислех си аз — обичах ги всичките общо, макар и повечето от тях да бяха бедни, а аз да не бях, и да не можеха да прочетат какво пиша, когато надничаха през рамото ми.

Бях пристигнал в Масилия след дълго и усърдно пътешествие, отвело ме във всички големи градове на Империята. Пътувах до Александрия, Пергамон и Атина, наблюдавах и описвах хората, а сега се бях запътил да обиколя градовете на Римска Галия.

Не бих могъл да бъда толкова доволен тази вечер, ако си бях в моята библиотека в Рим. Всъщност таверната ми допадаше повече. Където и да отидех, аз издирвах подобни места, на които да пиша — поставях свещта, мастилницата и пергамента на някоя маса до стената и най-добрата работа свършвах привечер, когато кръчмите бяха най-шумни.

Като се оглеждам назад, по-лесно се вижда, че целия си живот съм прекарал сред трескава дейност. Бях свикнал с мисълта, че нищо не би могло да ме засегне неблагоприятно.

Бях израсъл като незаконен син в богата римска къща — обичан и глезен, позволяваше ми се да правя каквото си поискам. Законните ми братя трябваше да се безпокоят за бракове, политика и война. На двайсет години аз бях станал ученият и летописецът, онзи, който надигаше глас на пиянски гуляи, за да урежда исторически и военни спорове.

По време на пътешествията си разполагах с много пари и с документи, които ми отваряха врати навсякъде. Да кажа, че животът е бил благосклонен към мен, би означавало да се изразя твърде скромно. Аз бях една изключително щастлива личност. Но истински важното тук е, че животът никога не ми бе дотягал, нито ме бе мачкал.

Изпълваше ме чувството, че съм непобедим, както и едно постоянно удивление. И всичко това се оказа важно за мен по-късно, както за теб се оказаха важни твоите гняв и сила, също толкова важно, колкото отчаянието и жестокостта биха могли да са за духовете на други.

Ала нека продължа… Ако имаше нещо, което да ми липсва в моя доста наситен със събития живот — а аз не се и замислях особено за това, то това бяха обичта и знанията на моята келтска майка. Тя бе умряла при раждането ми и за нея знаех единствено, че е била робиня, дъщеря на войнствените гали, били се срещу Юлий Цезар. Бях рус и синеок като нея. А и изглежда нейният народ бе народ от великани. Още в крехка възраст аз се извисявах над баща си и братята си.

Ала не изпитвах почти никакво любопитство към галските си предци. Бях дошъл в Галия като образован до мозъка на костите си римлянин и нямах съзнание за своята варварска кръв, а по-скоро споделях обичайните за онези времена убеждения — че Цезар Август е велик владетел и че в неговата благословена епоха на Pax Romana законът и разумът изместват старите суеверия из цялата Империя. Нямаше място, толкова забутано, че през него да не мине римски път — нямаше такова място и за войниците, учените и търговците, които ги обикаляха.

Нея вечер пишех като луд, дращех описания на хората, които влизаха и излизаха от таверната, деца като че ли на всички раси, които говореха на десетина различни езици.

И без видима причина бях обзет от една странна идея за живота, странна грижа, която достигаше почти до приятно обсебване. Спомням си, че ме обзе онази нощ, защото изглеждаше някак си свързана с всичко онова, което се случи впоследствие. Ала не беше свързана. Тази идея ми беше хрумвала и преди. Това, че си я припомних в тези мои последни свободни часове като римски гражданин, не бе нещо повече от съвпадение.

Идеята бе просто, че съществува някой, който знае всичко, някой, който е виждал всичко. Нямах предвид, че съществува Върховно божество, а по-скоро, че на земята съществува вечен разум, вечно съзнание. И се замислих върху него практически, и тези мисли едновременно ме възбуждаха и успокояваха. Някъде във всичко онова, което бях видял през пътешествията си, имаше някакво съзнание, представа за това какво е било в Масилия преди шест века, когато са пристигнали първите гръцки търговци, представа за това какво е било в Египет, когато Хеопс е построил пирамидите. Някой знаеше каква е била светлината в късния следобед на деня, когато Троя е била завладяна от гърците, и някой или нещо знаеше какво са си говорили селяните в малкия си чифлик край Атина точно преди спартанците да срутят стените.

Представата ми за това кой или какво представляваше то, бе смътна. Но ме утешаваше мисълта, че нищо духовно не се губи, и знанието, че то е нещо духовно. Че съществува това вечно познание…

И като пийнах още малко вино, и се замислих над тази идея и писах за нея, осъзнах, че това е не толкова мое убеждение, колкото предразположение. Просто усещах, че съществува вечно съзнание.

И историята, която пишех, бе негово подражание. Опитвах се да обединя в своята история всичко, което съм видял, да свържа своите наблюдения над земи и хора с всички писмени наблюдения, дошли до мен от гърците — от Ксенофонт, Херодот и Посейдоний, за да създам една последователна представа за света по мое време. Беше бледа и ограничена в сравнение с действителната представа. Ала се почувствах добре и продължавах да пиша.

Но около полунощ вече се поуморявах и когато вдигнах очи след един особено дълъг непрекъснат период на съсредоточаване, осъзнах, че нещо в таверната се е променило.

Беше необяснимо тихо. Всъщност таверната почти се беше изпразнила. А срещу мен, едва осветен от пращящия фитил на свещта ми, седеше с гръб към помещението висок русокос мъж, който ме гледаше мълчаливо. Стреснах се — не толкова от вида му, който си беше стряскащ сам по себе си, а от осъзнаването, че той от доста време седи там, близо до мен, наблюдава ме и аз не съм го забелязал.

Този гал беше истински великан, каквито бяха всички те, по-висок дори и от мен, имаше дълго и тясно лице с изключително мощна челюст и нос като ястребов клюн, а блестящите му очи гледаха изпод рунтавите вежди простодушно и умно. Искам да кажа, че изглеждаше много, много умен, но и много млад и невинен. И беше млад. Всичко това създаваше объркващо впечатление.

И то се засилваше още повече от това, че гъстата му руса коса не беше подстригана късо в популярната римска прическа, а се спускаше по раменете му. А вместо обичайната туника и наметало, каквито по онова време се виждаха навсякъде, бе облечен с едновремешен елек от лицева кожа, препасан с пояс, както се обличаха варварите от времето преди Цезар.

Този образ изглеждаше като хванат от гората, сивите му очи ме прогаряха и аз изпитах към него смътна възхита. Записах припряно подробностите на облеклото му, уверен, че той не може да чете на латински.

Но той изобщо не помръдваше на стола си, и това малко ме изнервяше. Очите му бяха неестествено широко отворени, а устните му леко трепкаха, сякаш самата ми гледка го вълнуваше. Чистата му, изящна бяла ръка, небрежно отпусната на масата пред него, като че никак не пасваше на всичко останало.

Един бърз поглед наоколо ми изясни, че моите роби ги няма в таверната. Ами, сигурно играят карти в съседство, помислих си, или са горе с няколко жени. Всеки момент щяха да се отбият.

Поусмихнах се напрегнато на странния си мълчалив приятел и продължих да пиша. Но той ме заговори пряко.

— Ти си образован човек, нали? — попита. Говореше на универсалния за Империята латински език, но с тежък акцент, и произнасяше всяка дума толкова грижливо, че те звучаха като музика.

Да, отвърнах му. Бях извадил късмета да бъда образован и отново започнах да пиша с мисълта, че това несъмнено би го обезкуражило. В края на краищата, той бе хубав за гледане, ала не ми се говореше с него.

— И пишеш както на гръцки, така и на латински, нали? — попита той и погледна към завършените писания пред мен.

Вежливо обясних, че текстът, който бях написал на пергамента на гръцки, е цитат от друг текст. Моят текст беше на латински. И пак се залових да дращя.

— Но ти си келт, нали? — попита той този път. Това бе старата гръцка дума за галите.

— Не, не съм. Римлянин съм — отвърнах.

— Изглеждаш като един от нас, келтите — отвърна той. — Висок си като нас и имаш същата походка като нас.

Странно утвърждение. Аз седях тук часове наред и отпивах по малко от виното си. Никъде не бях ходил. Но обясних, че майка ми е келтска жена, само че не съм я познавал. Баща ми беше римски сенатор.

— И какво е това, което пишеш на гръцки и на латински? — попита той. — Какво буди страстта ти?

Не отговорих веднага. Той започваше да ме заинтригува. Но на четирийсет години знаех достатъчно, за да разбирам, че повечето люде, които срещаш по таверните, говорят интересно първите няколко минути, а после започват да те отегчават непоносимо.

— Твоите роби разправят, че пишеш велика история — съобщи той сериозно.

— Нима? — отвърнах аз малко сковано. — А къде са моите роби, питам се? — и отново се огледах. Не се виждаха никакви. После му потвърдих, че наистина пиша история.

— И си ходил в Египет — додаде той, и дланта му се разпери на масата.

Спрях се и отново го огледах хубаво. В него имаше нещо като че от друг свят — в начина, по който седеше и как жестикулираше с тази своя ръка. Достойнството, което първобитните хора често притежават, ги кара да изглеждат като хранилища на безкрайна мъдрост, а всъщност единственото, което те притежават, е безмерно убеждение.

— Да — потвърдих малко предпазливо. — Ходил съм в Египет.

Очевидно това го въодушеви. Поотвори още по-широко очи, после ги присви и устните му пошавнаха, като да си говореше сам.

— И познаваш египетските език и писменост? — попита той сериозно, сключил вежди. — Познаваш египетските градове?

— Говоримият език — да, знам го. Но ако под писменост имаш предвид старите картинни писмена — не, не умея да ги разчитам. Не познавам никого, който да умее да ги разчита. Половината писмена, които преписват, не могат да ги разчетат.

Той се засмя с много странен смях. Не можех да позная дали това го вълнуваше, или той знаеше нещо. Не знаех. Той вдъхна дълбоко и ноздрите му потрепнаха. А после изражението му се успокои. Този мъж наистина изглеждаше великолепно.

— Боговете умеят да ги разчитат — прошепна той.

— Е, ще ми се да ме научат и мен — отвърнах любезно.

— Нима! — ахна той слисано и се наведе над масата. — Повтори!

— Шегувах се — поясних. — Исках да кажа само, че бих желал да умея да разчитам старите египетски писмена. Ако можех да ги разчитам, то щях да науча истински неща за египтяните, вместо всички онези глупости, написани от гръцките историци. Египет е криворазбрана… — сепнах се. Защо разговарях с този човек за Египет?

— В Египет все още има истински богове — заяви той сериозно. — Богове, които съществуват отколе. Бил ли си в най-долните краища на Египет?

Изразяваше се по твърде любопитен начин. Казах му, че съм ходил доста надалече срещу течението на Нил и че съм видял много чудеса.

— Но що се отнася до съществуването на истински богове — рекох, — не бих приел истинността на твърдението, че съществуват богове с животински глави…

Той поклати глава малко тъжно.

— Истинските богове не настояват да им се издигат статуи — рече. — Те имат човешки глави и сами се появяват, когато решат, и те живеят, както живеят посевите, никнещи от земята, както живее всичко под небето, дори и камъните и самата луна, която разделя времето във великото мълчание на своите неизменни цикли.

— Много е вероятно — произнесох едва чуто. Не ми се искаше да го стряскам. Значи плам бе онази смесица от ум и младост, която бях забелязал в него. Трябваше да се досетя. И си припомних нещо от писаното от Юлий Цезар за галите — че келтите произлизат от Диспатер, богът на нощта. Дали това странно създание вярваше във всичко това?

— В Египет има древни богове — рече той тихо. — И по тази земя има древни богове за тези, които знаят как да им се кланят. Няма ги във вашите храмове, около които търговци продават добитък за оскверняване на олтара, а после касапите продават остатъка от месото. Говоря за истинско поклонение, истинска жертва за боговете, едничката жертва, която той ще приеме.

— За човешки жертви говориш, нали? — попитах ненатрапчиво. Цезар бе описал достатъчно добре тази практика сред келтите и само като се замислех за нея, кръвта ми застиваше в жилите. Разбира се, на арената в Рим бях виждал грозна смърт, грозна смърт на местата за екзекуции, но човешки жертви за боговете не бяхме принасяли от векове. Ако изобщо сме принасяли.

И сега разбрах какъв би могъл да е всъщност този забележителен мъж. Друид, жрец от древното жреческо съсловие на келтите, които Цезар също бе описал — съсловие, толкова влиятелно, че нищо подобно не е съществувало никъде другаде в Империята, доколкото знаех. Но се предполагаше, че и те вече също не съществуват в Римска Галия.

Разбира се, друидите винаги ги описваха като облечени в дълги бели одежди. Те ходеха в гората и събираха имел от дъбовите дървета с обредни сърпове. А този мъж приличаше повече на чифликчия или войник. Но пък дали един друид ще иде, облечен в белите си одежди, в крайбрежна кръчма? А и по закон на друидите вече се забраняваше да бъдат друиди.

— Ти наистина ли вярваш в тези стари богослужения? — попитах го, като се наведох напред. — Ти самият ходил ли си в най-долните краища на Египет?

Ако това беше истински, жив друид, отличен улов бях хванал, мислех си аз. Можех да накарам този човек да ми разкаже за келтите неща, които никой не знаеше. Но какво общо, да му се не види, имаше с това Египет, питах се.

— Не — отвърна той. — В Египет не съм ходил, въпреки че от Египет са дошли нашите богове при нас. Не съм орисан да замина там.

Не съм орисан да науча древния език. Езикът, на който говоря, е достатъчен за боговете. Те се вслушват в него.

— И що за език е този?

— Езикът на келтите, разбира се — отвърна той. — Ти го знаеш и без да питаш.

— А когато говориш на своите богове, как разбираш, че те чуват?

Очите му отново се отвориха широко, а устните му се издължиха в несъмнен израз на тържествуване.

— Моите богове ми отговарят — отвърна той тихо.

Той несъмнено беше друид. И като че изведнъж започна да излъчва сияние. Представих си го в бели одежди. Тогава и земетресение да бе разтърсило Масилия, съмнявам се, че бих го забелязал.

— Значи ти самият си ги чувал.

— Аз съм виждал своите богове с очите си — каза той. — И те са ми говорили и с думи, и в мълчание.

— И какво казват те? Какво казват, та ги прави различни от нашите богове — говоря за всичко, освен естеството на жертвата?

Гласът му, когато заговори, бе напевен и напомняше за мелодия.

— Те вършат онова, което боговете винаги са вършили — разделят злото от доброто. Те пращат благослов на всички, които им се кланят. Те водят вярващите към хармония с всички вселенски цикли, с циклите на луната, както ти казах. Те, боговете, оплождат земята. Всичко, що е добро, произлиза от тях.

Да, помислих си, старата престара религия в най-простите си форми, и тези форми все още имаха голямо обаяние за простия народ в Империята.

— Моите богове ме пратиха тук — рече той. — Да те намеря.

— Мен? — попитах слисано.

— Ще разбереш всички тези неща — рече той. — Точно както ще познаеш истинската вяра на древния Египет. Боговете ще те научат.

— Но защо им е това? — попитах.

— Отговорът е прост — отвърна той. — Защото ти ще станеш един от тях.

Понечих да отговоря, и усетих рязък удар в тила. Болката плисна във всички посоки по черепа ми, все едно бе вода. Усетих, че ме измъкват. Видях как масата се надигна, видях тавана над мен. Мисля, че ми се искаше да го попитам: „Откуп ли искаш? Заведи ме у дома, при моя иконом!“

Но още тогава разбрах, че правилата на моя свят тук изобщо не важат.

Когато се събудих, беше ден и се возех на голяма каруца, която се носеше бързо по един черен път през безбрежна гора. Бях с вързани ръце и крака, а върху мен бе метната завивка. Можех да се оглеждам наляво и надясно през изплетените от върбови клонки страни на каруцата и видях мъжа, който бе разговарял с мен, да язди до мен. С него яздеха и други и всички бяха облечени в панталони и кожени елеци, препасани с пояси, и носеха железни мечове и гривни. Косите им бяха почти бели в шарената сянка и докато яздеха вкупом край каруцата, не разговаряха.

Самата дъбрава като че бе садена тъй, че да подобава на титаните. Дъбовете бяха древни и грамадни, преплетените им клони затулваха слънчевите лъчи, и ние часове наред пътувахме сред свят на влажни тъмнозелени листа и гъсти сенки.

Не помня градове, не помня села. Помня само една недодялано построена крепост. Щом влязохме през портите, видях два реда от къщи със сламени покриви и навсякъде — варвари с кожени дрехи. И когато ме отнесоха в една от къщите, ниска и тъмна, и ме оставиха там сам, краката ми се бяха схванали нетърпимо и бях толкова бдителен, колкото и разярен.

Вече знаех, че се намирам в необезпокояван анклав на древните келти, същите онези бойци, оплячкосали древното светилище в Делфи само преди няколко века, а не след дълго — и самия Рим, същите войнствени зверове, които, яхнали чисто голи конете си, тръгнаха на битка срещу Цезар с ревящи рогове и виковете им подплашиха дисциплинираните римски войници.

С други думи казано, бях извън обсега на всичко онова, на което разчитах. И ако всички тези приказки, че съм щял да стана един от боговете, значеха, че ще ме заколят на същия онзи окървавен олтар в дъбовата горичка, то по-добре да се махам оттук, по дяволите.