Ан Райс
Вампирът Лестат (16) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

7

Жаждата — тя ме пробуди.

И веднага осъзнах къде се намирам, а също и какво съм. Нямаше ги сладките сънища на смъртен за студено бяло вино или за свежата зелена трева под ябълковите дървета в бащината ми градина.

В тесния мрак на каменния ковчег опипах зъбите си с пръсти и открих, че са опасно дълги и остри като малки ножове.

И в кулата имаше смъртен, и въпреки, че не бе стигнал до вратата на външната стая, аз можех да чувам мислите му.

Чух смайването му, когато откри, че вратата към стълбището не е заключена. Това никога преди не се бе случвало. Чух страха му, когато той откри изгорелите цепеници на пода и ме извика:

— Господарю!

Прислужник — това бе той, и донякъде коварен при това. Запленяваше ме този беззвучен слух, с който долавях мислите му, но нещо друго ме тревожеше. Миризмата му!

Вдигнах каменния капак на саркофага и излязох от него. Миризмата беше слаба, ала почти неустоима. Това бе мускусният мирис на първата курва, в чието легло бях утолил страстта си. Печеното еленско след дни и дни наред гладуване през зимата. Ново вино или пресни ябълки, или вода, която се излива с рев от ръба на скала в горещ ден, и аз посягам и жадно гълтам шепа след шепа.

Само че този мирис бе неизмеримо по-богат от всичко това и апетитът, който ламтеше за него, бе безкрайно по-остър и много по-прост.

Запълзях през тайния тунел като създание, което плува в мрака, избутах камъка във външната стая и се изправих на крака.

Там стоеше смъртният и се взираше в мен с пребледняло от потрес лице.

Той беше стар и сбръчкан, и по някакво неясно кълбо от грижи в ума му разбрах, че е коняр и кочияш. Но го чувах толкова неясно, че това ме влудяваше.

После незабавната злоба, с която се изпълни към мен, ме лъхна като жар от печка. Нямаше как да го объркам. Погледът му се втурна по лицето и тялото ми. Омразата завря, надигна се като вълна. Той бе набавил хубавите дрехи, с които бях облечен. Той се е грижел за онези нещастници в тъмницата, докато са били живи. И защо, питаше той мълчаливо и с възмущение, аз не бях там?

Тези му чувства ми вдъхнаха огромна любов към него, както можете да си представите. Можех да го смачкам и убия с голи ръце заради тях.

— Господарят! — възкликна той отчаяно. — Къде е той? Господарю!

Но какво мислеше той, че е господарят? Някакъв магьосник — така мислеше той. И сега властта беше моя. Накратко, той не знаеше нищо, от което бих имал някаква полза.

Ала докато осъзнавах всичко това, докато го попивах от мислите му против неговата воля, вените по лицето и ръцете му ме запленяваха. И този мирис ме упояваше.

Усещах неясното туптене на сърцето му, и можех да вкуся кръвта му, каква ли ще е на вкус, и изведнъж ме връхлетя усещането за нея — гъста и гореща, и как ме изпълва.

— Господарят го няма, изгоря в огъня — измърморих и чух как от устата ми излиза странна монотонна реч. Тръгнах бавно към него.

Той погледна почернялата от сажди врата. Погледна опушения таван.

— Не, това е лъжа! — възкликна той. Бе разгневен, и гневът му пулсираше като искра в окото ми. Усетих огорчението в душата му и отчаяните му размишления.

Ах, но живата плът можела да изглежда така! Бях в плен на безмилостна жажда.

И той го знаеше. По някакъв безумен, неразумен начин той го усети, хвърли ми последен злобен поглед и хукна към стълбището.

Незабавно го хванах. Всъщност хващането му ми донесе наслада, толкова просто беше. Както се убеждавах да посегна и да съкратя разстоянието между нас — и вече го държах безпомощен в ръцете си, вдигнах го от пода и краката му замахаха във въздуха. Опитваше се да ме ритне.

Държах го без никакво усилие, както силен мъж държи дете — такова бе съотношението. Съзнанието му бе бъркотия от безумни мисли, и като че не можеше да вземе никакво решение какво да прави, за да се спаси.

Но слабото жужене на тези мисли бе заглушено от видението, което той ми разкри.

Очите му вече не бяха двери към душата му. Те бяха пихтиести кълба, чиито цветове ме изкушаваха. А тялото му бе само гърчеща се хапка топла плът и кръв, която трябваше да изям, или да умра.

Ужасяваше ме, че храната трябва да е жива, че вкусната кръв трябва да тече в тези мятащи се ръце и пръсти — а после това ми се стори съвършено. Той беше това, което е, а аз — такъв, какъвто съм, и аз щях да пирувам с него.

Претеглих го към устните си. Разкъсах набъбналата артерия на врата му. Кръвта плисна в небцето ми. Нададох кратък вик и го блъснах в мен. Това не бе изгарящата течност, каквато бе кръвта на господаря, не бе онзи прекрасен еликсир, който пих върху камъните в тъмницата. Не — онази бе самата втечнена светлина. А тази бе хиляда пъти по-сладка, с вкуса на месестото човешко сърце, което я изпомпваше, самата същност на онзи парещ, димен мирис.

Усещах как раменете ми се издигат, пръстите ми се впиват още по-надълбоко в тази плът, и от мен се изтръгваше бучене. Нищо нямаше пред очите ми, освен мъничката му задъхана душица, блаженство до несвяст, тъй могъщо, че ни най-малко не се дължеше на него такъв, какъвто бе.

Трябваше да напрегна цялата си воля, за да мога преди последния миг да го отблъсна от себе си. Как исках да почувствам спирането на сърцето му. Как исках да усетя как ударите се забавят и спират, и да усетя, че го притежавам.

Но не посмях.

Той се изплъзна тежко от ръцете ми, ръцете и краката му се простряха на каменните плочи, изпод полупритворените му клепачи се виждаше бялото на очите му.

И открих, че съм неспособен да извърна очи от смъртта му, бях онемял и запленен от нея. И най-малката подробност не биваше да ми убегне. Чух как дъхът му притихва, видях как тялото му се отпуска и се предава без борба на смъртта.

Кръвта ме сгря. Усещах я как тупти във вените ми. Лицето ми пареше дланите ми, а зрението ми се беше изострило докрай. Чувствах се толкова силен, че не бе по силите на никакво въображение да си го представи.

Вдигнах трупа и го повлякох все по-надолу и по-надолу по витото стълбище на кулата, завлякох го в смрадливата тъмница и го хвърлих да гние при останалите.