Ан Райс
Вампирът Лестат (48) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

6

Умирах. Или поне така ми се струваше. Не можех да изброя колко нощи са минали. Трябваше да стана и да замина за Александрия, да преплавам морето. Но това означаваше да се раздвижа, да се въртя в земята, да се предам пред жаждата.

Нямаше да се предам.

Жаждата дойде и си отиде. Тя бе изтезание и огън, мозъкът ми изгаряше от жажда и сърцето ми, и сърцето ми се издуваше все повече и думкаше все по-шумно, ала аз нямаше да се предам.

Може би смъртните горе чуваха сърцето ми. Виждах ги от време на време — изригнали пламъци в тъмното, чувах гласовете им, дърдорене на чужд език. Но най-често виждах само тъмнината. Чувах само тъмнината.

Най-накрая се превърнах в чиста жажда, заровена в земята, унесена в червен сън и сънуваща в червено, и бавното осъзнаване, че сега съм твърде слаб, за да се измъкна изпод меката песъчлива земя, твърде слаб, че да мога да завъртя отново колелото.

Правилно. Не можех да стана, дори и да исках. Не можех изобщо да помръдна. Вдишах, и продължих да дишам. Но не така, както дишат смъртните. Сърцето ми думкаше в ушите.

Ала не бях умрял. Бях просто погубен. Като онези измъчени създания в стените на Гробището на невинните, изоставени метафори на мъката, която е навсякъде, невидимо, неотбелязано, непризнато, неизползвано.

Ръцете ми бяха лапи с остри нокти, плътта ми се бе съсухрила и залепнала за костите, а очите ми изхвръкваха от орбитите. Интересно — така можем да съществуваме цяла вечност, дори и да не пием, да не се отдаваме на чувствената и фатална наслада, продължаваме да съществуваме. Тоест, щеше да е интересно, ако всеки удар на сърцето не бе такава агония.

И ако можех да спра да мисля: Никола дьо Ланфан го няма. Братята ми ги няма. Блед вкус на вино, ръкопляскания.

— Но не мислиш ли, че ние там творим добро, радваме хората?

— Добро? Какво говориш? Добро?

— Че е добро, че прави добро, че в това има добро! Боже мили, дори в този свят да не съществува никакъв смисъл, несъмнено все пак може да има доброта! Добро е да ядем, да пием, да се смеем… да бъдем заедно…

Смях. Онази безумна музика. Онази врява, онази какофония, безкрайното, пронизително дърдорене на безсмислието…

Буден ли съм? Спя ли? Сигурен съм в едно — аз съм чудовище. И поради това, че лежа и се измъчвам в земята, някои човешки същества преминават невредими през тесния проход на живота.

Габриел може би вече е сред джунглите на Африка.

Понякога смъртни влизаха в изгорялата къща горе — крадци, които се криеха. Твърде много дърдорене на чужд език. Ала за да не ги чувам, на мен ми бе нужно само да се вглъбя все по-дълбоко в себе си, да се оттегля дори от хладния пясък около мен.

Действително ли съм в клопка?

Воня на кръв горе.

Може би те са последната ми надежда, тези двамата, лагеруващи в изоставената градина, че кръвта ще ме издърпа горе, че ще ме накара да се преобърна и да протегна тези ужасни… сигурно са ноктести лапи на звяр.

Ще ги изплаша до смърт още преди да съм пил. Срамота. Винаги съм бил толкова красив малък дявол, както се казва. Не и сега.

От време на време ние с Ники сякаш водим най-прекрасните си разговори.

— Аз съм отвъд всяка болка и всеки грях — казва ми той.

— Но чувстваш ли нещо? — питам го аз. — Това ли означава да се освободиш от всичко — да не чувстваш нищо повече? Ни мъка, ни жажда, ни екстаз? В такива моменти ми е интересно, че нашата представа за рая е представа за екстаз. Небесните наслади. А представата ни за ада е болката. Огньовете на ада. И затова смятаме, че не е много хубаво да не чувстваш нищо, нали?

Можеш ли да се откажеш, Лестат? И не е ли вярно, че би предпочел да се бориш с жаждата в адски мъки, отколкото да умреш и да не чувстваш нищо? Поне ти остава желанието за кръв, гореща и вкусна, която изпълва всяка твоя частица… Кръв.

Колко време ще останат тези смъртни тук, над моята съсипана градина? Една нощ, две нощи? Оставих цигулката в къщата, в която живеех. Трябва да я взема, да я дам на някой млад смъртен музикант, на някой, който…

Благословена тишина. Освен цигулковата музика. И белите пръсти на Ники, които дърпаха струните, и лъкът, който ги удряше, огрян от светлината, и лицата на безсмъртните марионетки, възторжени и присмехулни. Преди сто години парижани щяха да го хванат. Нямаше да му се наложи да се изгори на клада сам. И мен може би щяха да хванат. Но се съмнявам.

Не, за мен никога нямаше да има лобно място на вещиците.

Сега той е жив в моите мисли. Благочестива фраза на смъртните. И що за живот е това? На мен самия не ми харесва да живея тук! Какво значи да живееш в мислите на някой друг? Нищо, според мен. Теб в действителност те няма, нали?

Котки в градината. Воня на котешка кръв.

Благодаря, но предпочитам да страдам, да изсъхна и от мен да остане зъбата люспа.