Метаданни
Данни
- Серия
- Вампирски хроники (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vampire Lestate Sphere, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Ан Райс. Вампирът Лестат
Американска. Първо издание
Компютърна обработка: Людмила Петрова
Художник на корицата: Петър Станимиров
Издателство „Изток-Запад“, София, 2012
ISBN: 978-619-152-139-5
История
- — Добавяне
6
Празни покои. Зарешетени прозорци. Огромната, безкрайна нощна шир над назъбените стени. Само това намерих над земята.
Но на долния етаж на кулата, точно пред вратата на стълбището, което водеше към тъмницата, на поставката в стената бе прикрепена насмолена факла, а в нишата до нея имаше кутия с прахан. Следи в прахта. Ключалката беше добре смазана и се отключваше лесно, когато най-сетне намерих точния ключ за нея.
Осветих с факлата и пред мен се разкри тясно вито стълбище. Поех надолу, леко погнусен от вонята, надигаща се отдолу, някъде далече под мен.
Разбира се, познавах тази воня. Тя беше обичайна за всяко гробище в Париж. На Гробището на невинните беше гъста като зловреден газ и за да пазаруваш от сергиите там и да се уговаряш с писачите на писма, трябваше да я търпиш. Това бе вонята на разлагащи се тела.
И въпреки че се гнусях от нея и тя ме накара да се върна няколко стъпала назад, тя не беше чак толкова силна, а миризмата на горящата смола ми помагаше да не я усещам чак толкова.
Продължих да слизам. Ако там имаше мъртви смъртни, е, нямаше как да избягам от тях.
Но на първия етаж под земята не намерих трупове. Само обширна, хладна гробница с ръждясали железни врати, отворени към стълбището, и три грамадни каменни саркофага в центъра й. Много приличаше на килията на Магнус горе, само че беше много по-голяма. Имаше същия нисък сводест таван и същата грубо издялана, зееща камина.
А какво би могло да означава това, освен че някога тук са спели и други вампири? Никой не строеше камини в гробници. Поне на мен не ми беше известно. А тук имаше дори каменни пейки. И саркофазите бяха като онзи горе, с големи фигури, изваяни върху капаците.
Но прах, трупан с години, покриваше всичко. И навсякъде имаше паяжини. Несъмнено тя сега не беше обитавана от вампири. Невъзможно беше. Ала всичко беше много странно. Къде бяха онези, които бяха лежали в ковчезите? Дали се бяха самоизпепелили като Магнус? Или все още съществуваха някъде?
Влязох и отворих саркофазите един по един. Вътре нямаше нищо, само прах. Нямаше нищо, което да загатва за присъствието на други вампири, никакъв белег, че други вампири съществуват.
Излязох и продължих надолу по стълбището, въпреки че миризмата на разложение все повече и повече се засилваше. Всъщност тя много бързо стана непоносима.
Тя излизаше изпод една врата, която виждах долу и ми беше безкрайно трудно да се насиля да се приближа до нея. Разбира се, като смъртен тази воня ми беше противна, но то бе нищо в сравнение с погнусата, обзела ме сега. Новото ми тяло искаше да избяга от нея. Спрях, вдъхнах дълбоко и се насилих да тръгна към вратата, решен да видя какви ги е вършил тук онзи демон.
Е, вонята беше нищо в сравнение с гледката.
В дълбока затворническа килия лежаха струпани на купчина трупове във всякакви стадии на разложение, костите и изгнилата плът гъмжаха от червеи и ларви. Плъхове побягнаха, стреснати от светлината на факлата, и се отъркваха в краката ми, устремени към стълбището. Погнусата заседна на възел в гърлото ми. Вонята ме задушаваше.
Но не можех да престана да се взирам в телата. Тук имаше нещо важно, нещо ужасно важно, което трябваше да разбера. И изведнъж осъзнах, че всички тези мъртъвци, жертвите, бяха мъже — ботушите и парцаливите им дрехи го доказваха, и всички до един имаха руси коси, много подобни по цвят на моята. Малцината, чиито черти все още се различаваха, изглеждаха млади, високи, със слабо телосложение. А най-скорошният тукашен обитател — мокрият и смрадлив труп, който лежеше с ръце, протегнати към решетките, толкова много приличаше на мен, все едно ми беше брат.
Замаян, аз тръгнах напред, и накрая ботушът ми опря в главата му. Сниших факлата и устата ми зейна, сякаш от нея се изтръгваше писък. Влажните, лепкави очи, около които кръжаха мушици, бяха сини!
Залитнах назад. Обзе ме див страх, че трупът ще се раздвижи, ще ме стисне за глезена. И знаех защо. Дръпнах се към стената и съборих чиния с изгнила храна и кана. Каната се търколи и се счупи и прокиснало мляко плисна от нея като повръщано.
Обръч от болка стисна ребрата ми. Кръв изригна като течен огън в устата ми, блъвна от устните ми и се разплиска на пода пред мен. Наложи се да се опра на отворената врата, за да се задържа на крака.
Но през мъглата на погнусата се взирах в кръвта. На светлината на факлата се взирах във великолепния й тъмночервен цвят.
Гледах я как потъмнява, докато попива в хоросана между каменните плочи. Кръвта беше жива и сладкият й мирис прерязваше като нож вонята на мъртвите. Спазми на жажда прогониха гаденето. Гърбът ми се извиваше в дъга. Навеждах се все по-надолу и по-надолу към кръвта със смайваща гъвкавост.
И през цялото време мислите ми препускаха. Този младеж е бил жив в тази клетка; тази гнила храна, това прокиснало мляко бяха тук или за да го нахранят, или за да го измъчват. Той бе издъхнал в килията, затворен тук с тези трупове, с пълното съзнание, че скоро ще стане един от тях.
Господи, да преживееш такива мъки! Такива мъки! И колко ли от останалите бяха познали съвсем същата участ, млади руси мъже, всички до един.
Бях коленичил и се извивах надолу. Свалих ниско факлата, която държах в лявата си ръка, главата ми се наведе чак до локвата кръв, езикът ми се стрелна от устата ми, все едно език на гущер. Той заблиза кръвта по пода. Тръпки на екстаз. О, каква прелест!
Аз ли вършех това? Аз ли лочех кръв на няма и педя от този труп? Моето сърце ли подскачаше с всяка глътка на няма и педя от мъртвото момче, което Магнус бе довел тук така, както бе довел мен? Това момче, което после Магнус бе обрекъл на смърт, вместо на безсмъртие?
Мръсната килия трепкаше като пламък, докато ближех кръвта. Косите на мъртвеца докоснаха челото ми. Окото му, подобно на пукнат кристал, се взираше в мен.
Защо не бях и аз заключен в тази килия? Каква ли проверка бях издържал, та сега не крещях и не тресях решетките и ужасът, който бях предусетил в селския хан, не ме заливаше бавно?
Трепетите на кръвта преминаха по ръцете и краката ми. И звукът, който чух — величествен звук, също тъй омагьосващ, колкото и тъмночервеният цвят на кръвта, синьото на момчешкото око, блещукащите криле на мушиците, приплъзващото се опалово тяло на червея, сиянието на факлата, — бе собственият ми суров, гърлен рев.
Изпуснах факлата и с мъка се изправих отново на колене, ударих се в тенекиената чиния и счупената кана. Изправих се на крака и побягнах нагоре по стълбището. И когато затръшнах вратата на тъмницата, писъците ми се заиздигаха все по-нагоре, чак до самия връх на кулата.
Бях загубен в звука, който отекваше в камъните и отново се връщаше при мен. Не можех да спра, не можех да затворя уста, нито да я затисна с длан.
Но през решетката на входа и през десетината тесни прозорчета горе видях да се процежда безподобната светлина на утрото. Писъците ми стихнаха. Камъните засияха. Светлината се процеждаше около мен като жежка пара и изгаряше клепачите ми.
Не аз взех решението да побягна — аз просто вече тичах, нагоре, нагоре, към вътрешната стая.
Когато излязох от прохода, стаята бе изпълнена с мъгляв пурпурен огън. Скъпоценните камъни, които преливаха от сандъка, като че се движеха. Когато вдигнах капака на саркофага, не виждах почти нищо.
Той бързо се захлопна над мен. Болката, изгаряща лицето и ръцете ми, утихна и аз не помръдвах, и бях на сигурно място, и страхът и мъката се стопиха и превърнаха в хладен, бездънен мрак.