Ан Райс
Вампирът Лестат (57) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

8

Можеш да си представиш как изглеждах, когато излязох от дъба.

Друидите чакаха да почукам на вратата и аз произнесох с беззвучния си глас:

Отворете. Богът е.

Човешката ми смърт отдавна бе приключила. Бях ненаситно изгладнял, а лицето ми изглеждаше като оживял череп. Несъмнено очите ми изскачаха от орбитите, а зъбите ми бяха оголени. Бялата одежда висеше на мен като върху скелет. Никакво по-ясно доказателство за моята божественост не би могло да се даде на друидите, обзети от страхопочитание, когато излязох от дървото.

Ала аз виждах не само лицата им, аз прониквах в душите им. Виждах облекчението на Маел, че богът вътре не е бил твърде немощен, за да ме сътвори, виждах как се затвърждава вярата му във всичко онова, в което вярваше.

Пред очите ми се разкриха и другите велики достъпни ни видения — великите духовни дълбини на всеки човек, погребани дълбоко в тигела на жарка плът и кръв.

Жаждата ми бе истинско терзание. Събрах всичките си нови сили и рекох:

— Заведете ме при олтарите. Празникът Сауин започва.

Друидите нададоха смразяващи викове. Те виеха в гората, и далече от свещената дъбрава изригна оглушителния рев на тълпите, очаквали този вой.

Шествахме с бърза крачка към поляната и все повече и повече от облечените в бели одежди жреци излизаха да ни приветстват, и ме приветстваха с химни, и ме замеряха от всички страни със свежи благоуханни цветя, а аз тъпчех цветовете им.

Няма нужда да ти обяснявам как ми изглеждаше светът, гледан през новите ми очи, как виждах всяка отсянка и повърхност под тънкия воал на мрака, как връхлитаха в ушите ми тези химни и славослови.

Марий човекът се бе разпаднал вътре в това ново създание. Тръби ревнаха откъм поляната, щом се изкачих по стъпалата до каменния олтар и огледах събралите се хилядни тълпи — морето от обърнати в очакване лица, грамадните изплетени от клони фигури и обречените жертви, които все още се мятаха и виеха вътре в тях.

Огромен сребърен казан, пълен с вода, стоеше пред олтара, и щом жреците запяха, поведоха към този казан верига от пленници с ръце, завързани зад гърба.

Гласовете около мен пееха в съзвучие, жреците кичеха с цветя косите ми, раменете ми, нареждаха ги в краката ми.

— Прекрасни, могъщи боже на горите и полята, изпий сега жертвите, които ти принасяме, та изнемощелите ти членове да се налеят с живот и земята да се обнови, та да ни простиш за съсичането на зърното, каквото е жътвата, та да благословиш семето, що засяваме.

И видях пред мен избраните за мои жертви — трима яки мъже, вързани също като другите, ала чисти и също облечени в бели одежди, с цветя по раменете и в косите. Бяха младежи, красиви и невинни, и обзети от страхопочитание в очакване на божията воля.

Тръбите ревяха оглушително. Ревът не секваше.

— Нека жертвоприношенията започнат — изрекох аз и ми доведоха първият младеж, и аз за пръв път се приготвих да отпия от тази действително божествена чаша — човешкият живот, и когато поех в ръце топлата плът на жертвата и кръвта бе готова да нахлуе в разтворената ми уста, видях как запалиха огньовете под извисяващите се великани от върбови клони, видях как натиснаха главите на първите двама пленници и ги потопиха във водата в сребърния казан.

Смърт от огън, смърт от вода, смърт от пронизващите зъби на изгладнелия бог.

Докато траеше вековният екстаз, химните не спираха: „Боже на намаляващата и растящата луна, боже на горите и полята, ти, самото въплъщение на смъртта в свойта жажда, вземи сила от кръвта на жертвите, вземи красота, та Великата майка да те приеме!“

Колко ли време продължи това? Цяла вечност. Пламъците на върбовите великани, писъците на жертвите, дългото шествие на удавниците. Аз пиех ли пиех, не само от тримата избрани за мен, но и от десетина други, преди да ги върнат при казана или да бъдат натикани в горящите великани. Жреците отрязваха главите на мъртвите с големи кървави ножове и ги подреждаха в пирамиди от двете страни на олтара, а телата ги отнасяха.

Накъдето и да се обърнех, виждах потни лица в екстаз, накъдето и да се обърнех, чувах викове и химни. Ала най-сетне безумието започна да утихва. От великаните бе останала тлееща камара, върху която мъже изливаха катран и хвърляха съчки.

Дошло бе времето да съдя, човеците да се изправят пред мен и да говорят за отмъщението си спрямо други, а аз да се взирам с новите си очи в душите им. Ломотех. Бях се опил с кръв, ала такава сила ме изпълваше, че можех да прескоча поляната и да потъна вдън гората. Можех да разперя невидими криле — или поне тъй ми се струваше.

Ала се подчиних на свойта орис, както би я нарекъл Маел. За един решавах, че е прав, за друг — че е в грешка, за един — че е невинен, за друг — че заслужава смърт.

Не зная колко продължи това, защото тялото ми вече не измерваше времето с умора. Ала най-сетне всичко свърши и разбрах, че бе дошъл мигът да действам.

Трябваше някак да изпълня заповедта на стария бог — да избегна дъбовия затвор. И разполагах с безценно малко време, за да го сторя — до пукването на зората оставаше не повече от час.

Що се отнася до това какво ми предстоеше в Египет, все още не бях взел решение. Ала знаех, че ако се оставя друидите да ме затворят пак в свещеното дърво, щях да гладувам там чак до малкото жертвоприношение на следващото пълнолуние. И всичките ми нощи дотогава ще са изпълнени с жажда и терзания, и онова, което древният бе нарекъл сънищата на бога, чрез които щях да науча тайните на дървото и на никнещата трева, и на безмълвната Майка.

Ала тези тайни не бяха за мен.

Друидите ме наобиколиха и отново поехме към свещеното дърво, химните утихнаха в литании, които ми нареждаха да остана в дъба, да освещавам гората, да бъда неин пазител и дружески да говоря чрез дъба на онези жреци, които от време на време ще идват да ме моля за съвет. Спрях се, преди да сме стигнали до дъба. Огромна клада пламтеше сред дъбравата и хвърляше призрачна светлина върху издялани лица и куповете човешки черепи. Останалите жреци стояха и чакаха. Поток от ужас се втурна в тялото ми с цялата нова сила, която подобни чувства имат за нас.

Заговорих припряно. С властен глас им наредих, че искам всички те да напуснат дъбравата. Че аз сам трябва да се затворя в дъба призори заедно със стария бог. Ала виждах, че не им въздействаше. Взираха се хладно в мен и се споглеждаха, а очите им бяха плитки като стъкълца.

— Маел! — възкликнах. — Постъпи така, както ти заповядвам! Нареди на тези жреци да напуснат дъбравата.

Внезапно, без ни най-малко предупреждение, половината от събралите се втурнаха към дървото, а другите ме хванаха за ръцете.

Виках на Маел, повел обсадата на дървото, да спре. Мъчех се да се изтръгна, ала дванайсетина жреци стискаха ръцете и краката ми.

Ако само осъзнавах размера на силата си, лесно щях да се освободя. Ала аз не я познавах. Все още бях замаян от празненството и твърде ужасен от онова, което знаех, че ми предстои. Докато се борех да освободя ръцете си и дори ритах онези, които се мъчеха да ме удържат, старият бог, гол и черен, бе изнесен от дървото и хвърлен в огъня.

Мярнах го само за частица от мига и съзрях единствено примирение. Той ни веднъж не вдигна ръце, за да се противи. Очите му бяха затворени и той не ме погледна, никого и нищо не погледна, и в този миг си спомних какво ми разказа той за мъките си, и заплаках.

Докато го изгаряха, аз целият се разтърсвах в гърчове. Ала чух гласа му — идеше от самата сърцевина на пламъците.

— Направи тъй, както ти заповядах, Марий. Ти си нашата надежда.

Което означаваше: „Веднага се махай оттук.“

Кротнах и притихнах в ръцете на онези, които ме държаха. Плачех ли плачех и се държах така, сякаш съм само печалната жертва на всички тези магии, само клетият бог, който трябва да жали за изгорелия си в пламъците баща. И щом усетих, че ръцете им се отпускат, щом видях, че всички до един са се втренчили в кладата, аз се завъртях с всички сили, изтръгнах се от хватката им и се втурнах стремглаво в гората.

И в този първи шеметен бяг за първи път осъзнах какви са силите ми. За миг изминавах стотици крачки, а краката ми едва докосваха земята.

Но начаса проехтя вик: БОГЪТ ИЗБЯГА! — и само след мигове ревът на пълчищата на поляната го заповтаря отново и отново и хиляди смъртни се втурнаха сред дърветата.

„Как, да му се не види, се случи така, че аз съм бог, изпълнен с човешка кръв и бягам от хиляди варвари през тази проклета гора!“ — внезапно мина през ума ми.

Дори не спрях да хвърля от себе си бялата одежда — разкъсах я и я захвърлих бежешком, а после скочих в клоните горе и се понесох още по-бързо през дъбовите корони.

Само след минути бях вече толкова далече от преследвачите си, че дори не ги чувах. Ала продължавах да тичам, да тичам, скачах от клон на клон, докато не остана от какво да се страхувам, освен от утринното слънце.

И тогава научих онова, което Габриел научи тъй рано във вашите скитания — че за да се спася от светлината, мога лесно да се заровя в земята.

Когато се пробудих, жаждата ме гореше тъй жарко, че се слисах. Не си представях как старият бог е издържал на обредния глад. Можех да мисля само за човешка кръв.

Ала друидите разполагаха с цял ден, за да ме преследват. Трябваше много да внимавам.

И тази нощ гладувах — търчах през гората и не пих чак до преди зазоряване, когато в гората се натъкнах на банда крадци, и от тях получих злодейска кръв и добър кат дрехи.

В онези часове току преди зората аз си направих равносметка. Бях научил много за своите сили и щях да науча и още. И щях да отида в Египет, не заради боговете или заради поклонниците им, а за да открия какво бе всичко това.

И тъй, виждаш, че още тогава, преди повече от хиляда и седемстотин години, ние търсехме, ние отхвърляхме предоставените ни обяснения, ние обичахме магията и могъществото сами по себе си.

На третата нощ от новия ми живот аз влязох в стария си дом в Масилия и открих библиотеката си, писалището си и книгите си непокътнати. А моите верни роби, като ме видяха, изпаднаха във възторг. Какво значеха за мен всички тези неща? Какво значение имаше, че съм писал тази история, че съм лежал в това легло?

Знаех, че вече не мога да бъда Марий римлянинът. Ала щях да взема от него всичко, що можех. Изпратих любимите си роби у дома. Писах на баща си, че тежка болест ме принуждава да доживея остатъка от дните си сред жегата и сушата на Египет. Написаната история изпратих в Рим на хора, които щяха да я прочетат и издадат, а после поех към Александрия с джобове, пълни със злато, със старите си документи за пътуване и двама тъпоглави роби, които никога не се запитаха защо ли пътувам нощем.

И само месец след големия празник Сауин в Галия вече скитах по черните криви нощни сокаци на Александрия и зовях старите богове с беззвучния си глас.

Бях обезумял, ала безумието щеше да отмине. Трябваше да намеря старите богове. И ти знаеш защо бях длъжен да ги намеря. Не само заради заплахата, че бедата отново може да връхлети и че богът слънце ме дири сред тъмата на дневния ми сън или идва при мен с изпепеляващия си огън в непрогледния мрак на нощта.

Трябваше да открия старите богове, защото не издържах на самотата си сред хората. Ужасът от нея ме преизпълваше докрай, и въпреки, че убивах само убийци и злодеи, съвестта ми бе твърде тънко настроена, че да мога да се самозалъгвам. Непоносимо бе прозрението, че аз, Марий, познал и наслаждавал се приживе на такава любов, се бях превърнал в безмилостния приносител на смъртта.