Ан Райс
Вампирът Лестат (8) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

7

Не минаха и две седмици, откакто застанах сред тълпите по пладне в огромното обществено Гробище на невинните, с неговите стари гробници и смрадливи отворени гробове — най-чудатият пазар, който някога са виждали очите ми — и сред вонята и шумотевицата се наведох над един писач италианец и му продиктувах първото писмо до майка ми.

Да, бяхме пристигнали благополучно след денонощното пътуване и имахме стаи в Ил дьо ла Сите, и бяхме неизразимо щастливи, а Париж бе топъл и прекрасен и великолепието му надхвърляше всякакви представи.

Искаше ми се да можех сам да хвана писалката и да й пиша.

Искаше ми се да можех да й разкажа какво е да виждаш тези извисяващи се грамадни къщи, древни лъкатушни улици, гъмжащи от просяци, амбулантни търговци, благородници, четири-пететажните постройки покрай оживените булеварди.

Искаше ми се да можех да й опиша каретите, трополящите сладкиши от злато и стъкло, които разбутваха тълпите по Пон Ньоф и моста „Нотр Дам“ и се носеха покрай Лувъра и „Пале Роял“.

Де да можех да опиша хората, господата с техните чорапи с багети и сребърни бастунчета, които се препъват из калта с пантофи в пастелни цветове, дамите с инкрустирани с перли перуки и люлеещи се кринолини от коприна и муселин; първия път, когато зърнах самата кралица Мария Антоанета да се разхожда самоуверено из градините на Тюйлери.

Разбира се, тя сигурно бе виждала всичко това много години преди да се родя. Тя бе живяла в Неапол и в Лондон, и в Рим с баща си. Но аз исках да й разкажа какво ми е подарила, какво беше да чуеш хора в катедралата „Света Богородица“, да се напъхаш в претъпканите кафенета с Никола, да разговаряш със старите му приятелчета студенти на чаша английско кафе, какво беше да се наконтиш с хубавите дрехи на Никола — той ме накара, — да застанеш под светлините на „Комеди Франсез“ и да се взираш възхитено в актьорите на сцената.

Но в това писмо аз може би описах само най-доброто от всичко, адресът на мансардата, която наричахме свой дом в Ил дьо ла Сите, и новината:

„Наеха ме в истински театър да се уча за актьор и има изгледи много скоро да играя.“

Онова, което не й казах, беше, че трябваше да се изкачваме шест етажа до стаите си, че мъжете и жените вдигаха кавги и кряскаха в уличките под прозорците ни, че вече бяхме свършили парите благодарение на това, че аз ни мъкнех на всяка опера, балет и драма в града. И че заведението, в което работех, беше малък опърпан булеварден театър, едно стъпало по-нагоре от панаирджийска сцена, и работата ми беше да помагам на актьорите да се обличат, да продавам билети, да мета и да изхвърлям раздорниците.

Ала въпреки това се намирах в рая. Също и Никола, въпреки, че нито един приличен оркестър в града не би го наел и сега той свиреше соло с малка групичка музиканти в театъра, където работех аз, а когато наистина го закъсахме, той действително излизаше да свири на булеварда, а аз протягах шапката зад него. Нямахме срам!

Всяка нощ тичахме нагоре по стълбите с нашата бутилка евтино вино и самун хубав, сладък парижки хляб, който беше амброзия след храната в Оверн. И на светлината на нашата лоена свещ мансардата беше най-великолепното място, на което някога бях живял.

Както вече споменах, рядко бях пребивавал в дървена стаичка, освен в кръчмата. Е, тази стая имаше измазани с хоросан стени и таван! Това беше истинският Париж! Имаше полиран паркет и дори мъничка камина с нов комин, който наистина успяваше да тегли.

Какво тогава, че се налагаше да спим на грапави сламеници и че съседите ни будеха с караниците си. Ние се будехме в Париж и можехме да скитаме ръка за ръка часове наред по улиците и сокаците, да надничаме в магазините, пълни с накити и сребърни сервизи, с гоблени и статуи, богатство, каквото не бях виждал. Дори и вонящият пазар за месо ме възхищаваше. Трясъците и дрънченето на града, неуморният труд на неговите хиляди и хиляди работници, чиновници, занаятчии, приливите и отливите на безкрайните тълпи.

Денем аз почти забравях видението от хана и мрака. Освен, разбира се, ако не мернех някой невдигнат труп в мръсен сокак, каквито имаше много, или не попаднех на обществена екзекуция на Плас дьо Грев.

А аз непрекъснато попадах на обществени екзекуции на Плас дьо Грев.

Тръгвах си от площада разтреперан, едва сдържащ стенанията си. Можех да се вманиача по това, ако не ме разсейваха. Но Никола бе непреклонен.

— Лестат, никакви приказки за вечното, неизменното, непознаваемото!

Заплашваше ме, че ще ме удари или ще ме разтръска, ако започна.

И когато се спуснеше здрачът — времето, което мразех повече отвсякога — независимо дали бях гледал екзекуция или не, независимо дали денят бе великолепен или досаден, започвах да треперя вътрешно. И само едно нещо ме спасяваше от това — топлината и вълнението в ярко осветения театър, и затова се стараех да вляза вътре, на сигурно място, преди здрачаване.

В Париж по онова време театрите по булевардите дори не бяха законни постройки. Единствено „Комеди Франсез“ и Театр дез Италиен бяха одобрени от властите театри и на тях принадлежаха всички сериозни драми. Това включваше и трагедии, и комедии — пиесите на Расин, Корней, бляскавият Волтер.

Но старата италианска комедия, която аз обичах — Панталоне, Арлекин, Скарамуш и останалите — бе все така жива, както винаги, с въжеиграчи, акробати, жонгльори и кукловоди в спектаклите по откритите сцени на панаирите Сен Жермен и Сей Лоран.

И от тези панаири се бяха родили булевардните театри. По моето време, последните десетилетия на осемнайсети век, те бяха постоянни постройки на булевард „Дю Тампл“ и въпреки че играеха пред бедняци, които не можеха да си позволят големите театри, те събираха и доста заможна публика. Много от аристократите и богатите буржоа се тъпчеха в ложите, за да гледат булевардните представления, защото те бяха живи и изпълнени с талант и не толкова сковани като пиесите на великия Расин или великия Волтер.

Играехме италианската комедия, точно както ме бяха учили преди — с много импровизации, така че всяка вечер да е нова. Освен това пеехме и правехме всякакви глупости, не само защото хората го обичаха, а и защото ни се налагаше: не можехме да си позволим да ни обвинят, че нарушаваме монопола на държавните театри върху сериозните пиеси.

Самата постройка беше разнебитена дървена барака и побираше не повече от триста души, но малката й сцена и декорите бяха елегантни, имаше разкошна сценична завеса от синьо кадифе, а ложите й имаха паравани. А актьорите и актрисите бяха врели и кипели и наистина талантливи или поне на мен така ми изглеждаше.

Дори и ако нямах този новопридобит страх от тъмното, това „страдание на смъртността“, както упорито го наричаше Никола, не би могло да бъде да бъде по-вълнуващо да излезеш през вратата на сцената.

Пет-шест часа всяка вечер аз живеех и дишах в една малка вселена от надникващи се, смеещи се и каращи се мъже и жени, които се бореха за еди-какво си и срещу еди-кого си, и всички ние бяхме другари зад кулисите, макар и да не бяхме приятели. Може би бяхме все едно в малка лодка в океан — всички се държахме заедно, неспособни да избягаме един от друг. Беше божествено.

Никола не беше чак толкова въодушевен като мен, но пък и това трябваше да се очаква. И ставаше още по-ироничен, когато богатите му приятели студенти идваха да поговорят с него. Те го смятаха за луд, че живее така. А за мен, благородникът, който натикваше актрисите в костюмите и изсипваше кофите с помията, направо нямаха думи.

Разбира се, всичко, което тези млади буржоа всъщност искаха, бе да бъдат аристократи. Те купуваха титли, женеха се в аристократични семейства при всяка възможност. И една от шегичките на историята е, че по време на Революцията се объркаха и помогнаха за унищожаването на класата, в която в действителност искаха да се влеят.

На мен нямаше да ми пука, ако никога повече не видим приятелите на Никола. Актьорите не знаеха за моето семейство и в полза на съвсем простото Лестат дьо Валоа, което всъщност не значеше нищо, аз се отказах от истинското си име дьо Лионкур.

Учех всичко, каквото мога, за сцената. Наизустявах, подражавах. Задавах безкрайни въпроси. И спирах да се обучавам всяка вечер само за времето, в което Никола свиреше своето соло на цигулката. Той ставаше от мястото си в мъничкия оркестър, прожекторът го осветяваше сред другите и той изсвирваше малка соната, достатъчно мила и достатъчно кратка, че да разбие театъра.

И през цялото време аз мечтаех за своя миг, когато старите актьори, които изучавах, на които досаждах, подражавах и прислужвах като лакей, най-сетне щяха да кажат: „Добре, Лестат, тази вечер си ни нужен в ролята на Лелио. Сега би трябвало да си наясно какво да правиш.“

Случи се в края на август, най-сетне.

Беше най-топлото време в Париж, нощите бяха благоуханни, а театърът бе пълен с нервна публика, която си вееше с кърпички и програми. Дебелият слой бял грим на лицето ми се топеше още докато го полагах.

Но щом излязох на сцената, аз се обърнах и погледнах право в препълнената зала, и се случи най-странното. Страхът се изпари.

Усмихнах се лъчезарно на публиката и много бавно се поклоних. Загледах се в прекрасната Фламиния, сякаш я виждах за първи път. Трябваше да я спечеля. Лудориите започнаха.

Сцената ми принадлежеше, както преди много, много години в онзи далечен провинциален град. И докато лудувахме безумно по сцената — карахме се, прегръщахме се, вършехме палячовщини — смях разтърсваше залата.

Усещах вниманието, сякаш беше прегръдка. Всеки жест, всяка реплика взривяваха публиката — даже твърде лесно, и можехме да продължим и още половин час, ако другите актьори, нетърпеливи да се включат в следващия номер, както го наричаха, не бяха ни изтикали зад кулисите.

Публиката стана на крака, за да ни ръкопляска. И това не беше онази провинциална публика под небето. Това бяха парижани, които викаха Лелио и Фламиния да излязат на бис.

В мрака зад кулисите аз бях замаян, едва не припаднах. В момента очите ми не виждаха нищо друго, освен образа на публиката, вторачена в мен над светлините на рампата. Исках веднага да се върна на сцената. Награбих Фламиния, целунах я и усетих, че тя ми отвръща страстно.

После Рено, старият директор, я дръпна.

— Добре, Лестат — каза той, сякаш беше сърдит за нещо. — Добре, справи се що-годе добре, оттук нататък ще те пускам да играеш редовно.

Но преди да съм заподскачал от радост, половината трупа се материализира около нас. И Лучина, една от актрисите, веднага се обади:

— О, не, няма да го пускаш редовно! — заяви тя. — Той е най-красивият актьор на булевард „Дю Тампл“ и ти ще го наемеш без колебание заради това, и ще му плащаш без колебание заради това, и той повече няма да пипне метла или парцал! Бях ужасен. Кариерата ми, още незапочнала, вече щеше да свърши, но за мое изумление Рено се съгласи с всички нейни условия.

Разбира се, аз бях много поласкан, че ме нарекоха красив, и разбрах, също както преди години, че Лелио, любовникът, би трябвало да притежава доста стил. Аристократ от каквото и да било потекло бе идеален за ролята.

Но ако възнамерявах да накарам парижката публика наистина да ме забележи, ако смятах да накарам „Комеди Франсез“ да заговори за мен, трябваше да бъда нещо повече от някакъв си златокос ангел, паднал на сцената от семейството на маркиз. Трябваше да бъда велик актьор, и точно такъв бях решен да стана.

Същата вечер двамата с Никола отпразнувахме с колосално пиянство. Докарахме цялата трупа в стаята си, а аз излязох на хлъзгавия покрив и разтворих прегръдките си за Париж, а Никола свиреше на цигулката си на прозореца, докато не събудихме целия квартал.

Музиката бе възторжена, ала въпреки това хората ръмжаха и кряскаха по сокаците и дрънчаха с тенджери и тигани. Не обръщахме внимание. Танцувахме и пеехме, също както на лобното място на вещиците. Едва не паднах от перваза на прозореца.

На другия ден, с бутилка в ръка, издиктувах цялата история на италианския писач на смрадливия пек на „Невинните“ и се погрижих писмото веднага да поеме към майка ми. Искаше ми се да прегърна всеки срещнат на улицата. Аз бях Лелио. Бях актьор.

През септември името ми вече го имаше на програмите. Изпратих и тях на майка си.

И не играехме старата комедия. Изпълнявахме фарс от прочут писател, който, заради общата стачка на драматурзите, не можеше да го постави в „Комеди Франсез“.

Разбира се, не можехме да кажем името му, но всички знаеха, че творбата е негова, и половината двор всяка вечер се тъпчеше в Дома на театралите на Рено всяка вечер.

Аз не играех главната роля, но бях младият любовник, всъщност пак Лелио един вид, което беше едва ли не по-добре от главна роля, и засенчвах всички във всяка сцена, в която се появявах. Ролята ми чете Никола, като постоянно ме ругаеше, че не съм се научил да чета. За четвъртото представление драматургът ми написа допълнителни реплики.

Ники изживяваше своя миг в интермецото, когато последното му изпълнение на една искряща малка Моцартова соната задържаше публиката на местата й. Дори и приятелите му студенти се върнаха. Получавахме покани за частни балове. Тичах на „Невинните“ през няколко дни, за да пиша на майка ми, и най-сетне се сдобих с изрезка от английски вестник, „Спектейтър“, за да й я изпратя — в нея хвалеха нашата пиеска, и особено русия немирник, който открадва сърцата на дамите в трето и четвърто действие. Разбира се, аз не можех да я прочета. Но господинът, който ми я донесе, каза, че била похвална, а Никола също се закле в това.

Когато настъпиха първите хладни есенни нощи, аз излизах на сцената с червеното наметало, подплатено с кожи. То се виждаше от последния ред на галерията, дори и за полуслепите. Сега бях по-сръчен с белия грим, тук-там го туширах, за да подчертая контурите на лицето си, и въпреки че очите ми бяха подчертани с черно, а устните ми — леко начервени, изглеждах едновременно смайващо и човешки. Получавах любовни бележки от жените в публиката.

Никола сутрин учеше музика при италиански маестро.

Ала все пак имахме пари за добра храна, дърва и въглища.

Писмата от майка ми идваха два пъти седмично — пишеше ми, че здравето й започнало да се подобрява. Не кашляше толкова тежко, колкото миналата зима. Не я болеше. Но бащите ни се бяха отрекли от нас и не желаеха дори да се споменават имената ни.

Бяхме твърде щастливи, че това да ни тревожи. Но мрачната заплаха, „страданието на смъртността“ често ме посещаваше, щом дойде студът.

* * *

В Париж студът ми се струваше по-противен. Не беше чист, както в планината. Бедняците висяха по входовете, треперещи и гладни, кривите непавирани улици тънеха в мръсна киша. Виждах боси деца да страдат пред очите ми и наоколо се търкаляха още повече зарязани трупове отпреди. Никога не съм се радвал на подплатеното с кожи наметало толкова, колкото тогава. Увивах в него Никола и го притисках до мен, когато излизахме заедно, и вървяхме, плътно прегърнати, в сняг и в дъжд.

Студ, не студ, няма как да преувелича щастието от онези дни. Животът беше точно такъв, какъвто си го бях представял. И знаех, че няма да се задържа дълго в театъра на Рено. Всички го казваха. Имах видения за големи сцени, за турнета в Лондон и Италия, и дори в Америка с голяма актьорска трупа. Ала нямаше причини да бързам. Чашата ми беше пълна.