Ан Райс
Вампирът Лестат (6) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

5

От този момент нататък, когато не ловувах, животът ми бяха Никола и „нашият разговор“.

Запролетяваше се, планините бяха изпъстрени със зелено, ябълковите градини отново оживяваха. А ние с Никола бяхме винаги заедно.

Правехме дълги разходки из скалистите склонове, ядяхме хляб и пиехме вино на огряната от слънцето трева, скитахме на юг из руините на стар манастир. Висяхме в покоите ми или понякога се изкачвахме на бойниците. И се връщахме в нашата стаичка в хана, когато бяхме твърде пияни и шумни и другите не можеха да ни понасят.

И докато седмиците се нижеха, всеки от нас все повече се разкриваше пред другия. Никола ми разказа за детството си в училище, за малките разочарования от ранните му години, за онези, което бе познавал и обичал.

А аз започнах да му разказвам за болките си — и най-сетне, за стария позор, когато избягах с италианските артисти.

До това се стигна една вечер, когато пак бяхме в кръчмата, пияни както обикновено. Всъщност бяхме стигнали онзи етап на пиянството, който двамата бяхме започнали да наричаме Златния миг, когато всичко имаше смисъл. Винаги се опитвахме да удължим този момент, а после неизбежно един от нас признаваше: „Вече не мога да ти следя мисълта, мисля, че Златният миг отмина.“

Тази вечер, докато гледах през прозореца луната, изгряла над планините, аз казах, че по време на Златния миг не е толкова ужасно, че не сме в Париж, че не се намираме в Операта или в „Комеди“ в очакване завесата да се вдигне.

— Ти и театрите на Париж — каза ми той. — За каквото и да говорим, ти пак започваш за театрите и актьорите…

Кафявите му очи бяха много големи и доверчиви. И дори и толкова пиян, той изглеждаше спретнат с червения си кадифен парижки редингот.

— Актьорите и актрисите създават вълшебство — казах аз. — Те творят на сцената. Те съчиняват, те създават.

— Чакай само да видиш потта, която струи по гримираните им лица под палещите прожектори — каза той.

— Ех, пак започваш — въздъхнах. — Точно ти, който си се отказал от всичко, за да свириш на цигулка.

Той изведнъж стана ужасно сериозен и извърна очи, сякаш изморен от собствените си борби.

— Така е — призна той.

Дори и сега цялото село знаеше, че между него и баща му се води война. Ники не желаеше да се върне в Париж, за да следва.

— Ти създаваш живот, когато свириш — казах. — Създаваш нещо от нищото. Сътворяваш нещо добро. И това за мен е благослов.

— Аз създавам музика и тя ме прави щастлив — каза той. — Какво толкова добро и благословено има в това?

При тези думи махнах с ръка, както вече неизменно посрещах неговия цинизъм.

— Толкова години преживях сред тези, които не създават нищо и не променят нищо — казах. — Актьорите и музикантите за мен са светци.

— Светци? — възкликна той. — Благослов? Доброта? Лестат, слисан съм от езика ти.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Ти не разбираш. Говоря за характера на човешките същества, не за онова, в което вярват. Говоря за тези, които не биха приели безполезен живот, само защото им е бил отреден по рождение. Тоест, тези, които искат да станат нещо по-добро. Те се трудят, те се жертват, вършат нещо…

Това го трогна, а аз леко се изненадах, че съм го казал. Ала все пак чувствах, че с нещо съм го обидил.

— В това има благослов — продължих. — Има святост. И има ли Бог, няма ли, в него има доброта. Знам го така, както знам, че планините се издигат навън и че звездите светят.

Изглеждаше ми тъжен. И все още изглеждаше обиден. Но в момента аз не мислех за него.

Мислех за разговора, който бях провел с майка си, и за усещането ми, че аз не бих могъл да съм добър и да въстана срещу семейството си. Ала ако повярвах в казаното от мен…

И, сякаш четеше мислите ми, той ме попита:

— Но ти наистина ли вярваш във всичко това?

— Може би да, а може би не — отвърнах. Не издържах да го гледам толкова тъжен.

И мисля, че заради това, повече от всичко друго, му разказах цялата история за това как избягах с артистите. Разказах му неща, които на никого не бях казвал, дори и на майка си — за онези няколко дни и за щастието, което ми бяха донесли.

— И сега, как би могло да не е добро да даваш и да получаваш такова щастие? — попитах. — Ние съживихме онзи град, когато изиграхме нашата пиеса. Вълшебство, казвам ти. То може да лекува болните, може!

Той поклати глава. И разбрах, че има неща, които той иска да каже, ала от уважение към мен ги премълчава.

— Ти не разбираш, нали? — попитах.

— Лестат, грехът винаги е приятен — каза той сериозно. — Не го ли виждаш? Защо мислиш, че Църквата винаги е порицавала артистите? От Дионисий, бога на виното, произхожда театърът. Можеш да го прочетеш у Аристотел. А Дионисий е бил бог, който е подтиквал хората към поквара. Хубаво ти е било на онази сцена, защото тя е била безпътна и разюздана от вековното служение на бога на гроздето — и ти си вилнял по нея, въставайки срещу баща си…

— Не, Ники. Не, хиляди пъти не.

— Лестат, ние сме партньори в греха — усмихна ми се той най-накрая. — Винаги сме били. И двамата сме се държали лошо, и двамата сме заслужили лоша слава. Точно това ни свързва.

Сега бе мой ред да добия тъжен, обиден вид. А Златният миг си бе отишъл безвъзвратно — освен ако не се случеше нещо ново.

— Хайде — приканих го внезапно. — Вземай цигулката си, ще отидем някъде в гората, където музиката няма да събуди никого. Ще проверим дали в нея няма доброта.

— Ти си луд! — възкликна той, ала награби неотворената бутилка за гърлото и незабавно тръгна към вратата.

Следвах го по петите.

Когато той излезе от дома си с цигулката, каза:

— Да отидем там, където са изгаряли вещиците! Виж, луната е разделена точно по средата. Светло е. Ще танцуваме дяволския танц и ще свирим на духовете на вещиците.

Разсмях се. Трябваше да съм пиян, че да се навия на това.

— Ще върнем светостта на това място — рекох — с добра и чиста музика.

Много, много години бяха минали, откакто бях ходил на кладата на вещиците.

Луната беше достатъчно ярка, както бе казал той — виждаха се овъглените колове, наредени в мрачен кръг, и земята, на която нищо не растеше дори сто години след изгарянията. Новоизраслите фиданки на гората растяха надалече. И вятърът духаше на поляната, а горе, вкопчило се в скалистия склон, селото витаеше в мрака.

Обвя ме лек хлад, но това бе само сянка на болката, която бях изпитал като дете, когато чух ужасните думи „опечени живи“, когато си представях страданията им.

Бялото лице на Ники сияеше на бледите лъчи. Той веднага засвири циганска песен и затанцува в кръг, докато свиреше.

Аз седнах на един широк, изгорял пън и отпих от бутилката. И сърцераздирателното чувство ме обзе, както винаги, заедно с музиката. Какъв грях има тук, помислих си, освен цял живот да живея на това ужасно място? И съвсем скоро вече плачех, безмълвно и ненатрапчиво.

Въпреки че музиката сякаш не спираше, Ники ме заутешава. Седяхме един до друг, и той ми каза, че светът е пълен с неправди и че ние сме пленници, той и аз, на това отвратително кътче на Франция, и някой ден ще се изтръгнем от него. А аз се замислих за майка си в замъка горе в планината и тъгата ме скова, докато вече не издържах и Ники отново засвири и ми каза да танцувам и да забравя всичко.

Да, ето какво може да те накара музиката, искаше ми се да кажа. Това грях ли е? Как може да бъде зло? Тръгнах подире му, когато той затанцува в кръг. Нотите като че излитаха нагоре от цигулката и сякаш бяха направени от злато. Почти ги виждах как проблясват. Сега танцувах ли танцувах в кръг около него, а той се унесе в по-дълбока и по-безумна музика. Разперих подплатеното с кожи наметало като криле и отметнах глава, за да погледна луната. Музиката се издигаше навсякъде около мен като дим и лобното място на вещиците бе изчезнало. Останало бе само небето над нас, което се спускаше над планините.

След всичко това, в последвалите дни станахме още по-близки.

 

 

Но след няколко вечери се случи нещо съвсем необикновено.

Беше късно. Пак бяхме в кръчмата и Никола, който се разхождаше из стаята и жестикулираше театрално, заяви онова, което открай време се въртеше в умовете ни.

Че трябва да избягаме в Париж — дори и да нямаме пукнат грош, ще е по-добре, отколкото да останем тук. Дори и да живеехме в Париж като просяци! Трябваше да е по-добре.

Разбира се, това желание се бе натрупвало и у двамата.

— Е, може и да станем улични просяци, Ники — казах. — Защото проклет да съм, ако се направя на провинциалния братовчед сиромах, просещ в големите домове!

— Мислиш ли, че ще поискам това от теб? — попита той. — Говоря ти за бягство, Лестат. Да ги вбесим всичките до един.

Исках ли да продължа така? Бащите ни щяха да ни прокълнат. В края на краищата, целият ни живот тук бе безсмислен.

Разбира се, и двамата бяхме наясно, че да избягаме заедно щеше да е хиляди пъти по-сериозно от всичко, което бях правил досега. Вече не бяхме момченца, а мъже. Нашите бащи щяха да ни прокълнат, и това никой от нас не можеше да отмине със смях.

А и бяхме достатъчно големи, че да знаем какво значи нищета.

— Какво ще правя в Париж, когато огладнеем? — попитах. — Ще застрелвам плъхове за вечеря?

— Аз ще свиря на цигулка за грошове на булевард „Дю Тампл“, ако се наложи, а ти можеш да отидеш в театрите! — сега той вече наистина ме предизвикваше. Казваше ми: „Това твоето само приказки ли са, Лестат? С твоята външност, знаеш, ти за нула време ще попаднеш на сцената на булевард «Дю Тампл»!“

Бях във възторг от тази промяна в „нашия разговор“! Бях във възторг да го видя, че вярва, че ще успеем. Целият му цинизъм бе изчезнал, въпреки, че споменаваше думата „напук“ през десетина думи. Изведнъж изглеждаше възможно да го извършим.

И мисълта за безсмислието на живота ни тук започна да ни възпламенява.

Пак подех темата, че музиката и актьорството са добро, защото прогонват хаоса. Хаосът бе безсмислието на ежедневието, и ако трябваше да умрем сега, нашият живот нямаше да е нищо повече от безсмислица. Всъщност ми хрумна, че скорошната смърт на майка ми щеше да е безсмислена, и доверих на Никола какво ми е казала: „Аз съм напълно ужасена. Страх ме е.“

Е, ако в стаята бе настъпил Златния миг, той вече бе отминал. И започна да се случва нещо различно.

Би трябвало да го нарека Черния миг, но той все още бе приповдигнат и изпълнен с призрачна светлина. Говорехме припряно, проклинахме това безсмислие, и когато Никола най-сетне седна и захлупи глава в шепи, аз ударих няколко бляскави, яки глътки вино и започнах да крача и ръкомахам като него преди.

Осъзнах, докато го изказвах на глас, че дори и когато умрем, вероятно няма да намерим отговора на това защо изобщо сме живели. Дори и отявленият атеист вероятно си мисли, че след смъртта ще получи някакъв отговор. Тоест Бог ще е там или няма да има нищичко.

— Но просто е така — казах. — В онзи миг ние не правим никакво откритие! Просто преставаме да съществуваме! Преминаваме в нищото, без дори да разберем — виждах вселената, картина на слънцето, планетите, звездите, на черната безпределна нощ. И започнах да се смея.

— Разбираш ли! Никога няма да разберем защо, по дяволите, се е случило изобщо всичко това, дори и когато то свърши! — креснах на Никола, който се бе отпуснал на леглото, кимаше и пиеше вино от гарафа. — Ще умрем и няма и да разберем! Никога няма да разберем, и цялата тази безсмислица просто ще продължава ли продължава. А ние вече няма да сме нейни очевидци. Няма да притежаваме дори и тази мъничка сила — да й придаваме смисъл с разума си! Просто няма да ни има, ще сме мъртви, мъртви, мъртви, без дори да го знаем!

Ала бях престанал да се смея. Замрях и разбрах напълно какво говоря!

Нямаше Страшен съд, нямаше окончателно обяснение, нямаше миг на озарение, в който всички страшни неправди ще бъдат поправени и от всички ужаси ще дойде избавление.

Вещиците, изгорени на кладата, никога нямаше да бъдат отмъстени.

Никой никога нямаше да ни каже нищо!

Не, аз не го разбирах в онзи миг. Виждах го! И започнах да издавам един-единствен звук:

— О! — възкликнах отново. — О! — а после го повторих по-силно, и все по-силно и по-силно, и изтървах бутилката вино на пода. Хванах се за главата и продължавах да го повтарям, и виждах устата си, отворена в идеалния кръг, който бях описал на майка си, и продължавах да възклицавам: — О, о, о!

Повтарях го, сякаш имам силно хълцане и не мога да спра. А Никола ме награби, заразтърсва ме и заповтаря:

— Лестат, спри!

Не можех да се спра. Изтичах до прозореца, отворих го, протегнах навън тежката чашка и се загледах в звездите. Гледката им бе непоносима за мен. Непоносимо бе да гледам чистата празнота, безмълвието, пълната липса на всякакъв отговор, и нададох рев, а Никола ме дръпна от перваза и затвори прозореца.

— Ще се оправиш — повтаряше той отново и отново. Някой думкаше по вратата. Беше кръчмарят — питаше защо е нужно да се държим така.

— Сутринта ще си добре — настояваше Никола. — Просто трябва да поспиш.

Бяхме разбудили всички. Не можех да мирясам. Продължавах отново и отново да издавам същия звук. И изтичах от хана, следван от Никола по петите, и хукнах по селската улица към замъка, а Никола се мъчеше да ме настигне, нахълтах през портата и се качих в стаята си.

— Сън, от това имаш нужда — повтаряше ми той отчаяно. Лежах, обърнат към стената, запушил уши с ръце, а онзи звук продължаваше да се изтръгва от мен:

— О, о, о!

— Сутринта — рече той — всичко ще е по-добре.

 

 

Е, на сутринта не стана по-добре.

И на свечеряване също не стана по-добре, и всъщност с падането на мрака се влоши още повече.

Вървях, говорех и жестикулирах като доволен човек, но сякаш ме одираха. Треперех. Зъбите ми тракаха. Не можех да се спра. Взирах се с ужас във всичко около мен. Мракът ме ужасяваше. Гледката на старите доспехи в коридора ме ужасяваше. Взирах се в боздугана и млатилото, с които бях тръгнал подир вълците. Взирах се в лицата на братята ми. Взирах се във всичко и зад всяко съчетание на цвят, светлина и сенки виждах едно и също: смърт. Само че не смъртта, каквато си я бях представял преди, а смъртта, каквато я виждах сега. Истинската смърт, абсолютната смърт, неизбежна, необратима, която не разрешава нищо!

И в това състояние на непоносима възбуда аз започнах да правя нещо, което никога досега не бях вършил. Обръщах се към хората около мен и ги разпитвах безмилостно:

— Но ти вярваш ли в Бог? — питах брат ми Огюстен. — Как можеш да живееш, ако не вярваш!

— Но ти вярваш ли изобщо в нещо? — питах слепия си баща. — Ако знаеше, че умираш сега, в този миг, би ли очаквал да видиш Бог, или тъма? Кажи ми!

— Ти си побъркан, винаги си бил побъркан! — кресна той. — Вън от тази къща! Ще ни подлудиш!

Той се изправи, което му беше трудно — бе сакат и сляп, и се опита да ме замери с чашата си. Естествено, не уцели.

Не можех да погледна майка си. Не можех да припаря до нея. Не исках да я измъчвам с въпросите си. Слязох долу в кръчмата. Мисълта за лобното място на вещиците ми бе непоносима. Не бих отишъл към този край на селото за нищо на света! Запуших уши с длани и стиснах очи.

— Махайте се! — възкликнах при мисълта за онези, умрели просто така, без никога, никога да проумеят нещо.

И на втория ден не стана по-добре.

И в края на седмицата също нямаше подобрение.

Аз ядях, пиех, спях, но във всеки буден миг бях обзет от чиста паника и чиста болка. Отидох при селския свещеник и го попитах дали наистина вярва, че Тялото Христово присъства на олтара по време на освещаването. И след като чух мънкането му в отговор и видях страха в очите му, си тръгнах още по-отчаян отпреди.

— Но как живеете, как продължавате да дишате, и да се движите, и да вършите неща, когато знаете, че обяснение няма? — палех се аз най-накрая. А после Никола каза, че може би от музиката ще ми стане по-добре. Щеше да посвири на цигулката.

Плашех се от силата на преживяването. Но той отиде в овощната градина, и под слънчевите лъчи Никола изсвири всички песни, които знаеше. Аз седях със скръстени ръце и вдигнати колене, зъбите ми тракаха, въпреки че бяхме под палещите лъчи и слънцето лъщеше в малката лакирана цигулка, и гледах как Никола, застанал пред мен, се олюлява в такт с музиката, суровите чисти звуци нарастваха вълшебно и изпълваха градината и долината, въпреки че магия нямаше, и Никола най-сетне ме прегърна, и просто седяхме в мълчание, а после той каза много тихо:

— Лестат, повярвай ми, това ще мине.

— Свири още — казах. — Тази музика е невинна.

Никола се: усмихна и кимна. Поглези лудия.

И разбрах, че това няма да мине, и нищо засега не можеше да ме накара да забравя, но бях изпълнен с неизразима благодарност за музиката и за това, че сред този ужас може да съществува нещо толкова прекрасно.

Не можеш да разбереш нищо и не можеш да промениш нищо. Но можеш да създаваш такава музика. И същата благодарност ме изпълни, когато видях селските деца да танцуват, когато видях как ръцете им се вдигат и коленете им се подгъват, и телата им се въртят в ритъма на песните, които пееха. И както ги гледах, се разплаках.

Влязох в църквата, паднах на колене, облегнах се на стената и огледах древните статуи, и почувствах същата благодарност, вгледан в изящно изрязаните пръсти, носове и уши и изражения на лицата им, и дълбоките гънки на дрехите им, и не можех да сдържа плача си.

— Поне имаме тези прекрасни неща — казах. — Каква доброта.

Ала вече нищо естествено не ми изглеждаше красиво! Самата гледка на огромно дърво, стърчащо само сред полето, можеше да ме накара да треперя и крещя. Изпълнете градината с музика.

И нека ви поверя една малка тайна. Всъщност така и никога не ми мина.