Ан Райс
Вампирът Лестат (72) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

2

Когато нашият кортеж премина през портата, обширните паркинги на „Кау Палас“ в Сан Фрациско бяха претъпкани от обезумели смъртни. Моите музиканти се возеха в лимузината отпред, Луи — до мен, в кожения салон на поршето. Свеж и бляскав, облечен в един от костюмите на групата с черна пелерина, той изглеждаше така, сякаш е слязъл от страниците на собствения си разказ. Зелените му очи малко боязливо оглеждаха пищящите младежи и бодигардовете на мотоциклети, които ги изтласкваха и удържаха далече от нас.

Всички билети се бяха разпродали още преди месец; разочарованите фенове искаха концертът да се предава навън, за да могат да го слушат. По земята се въргаляха кутии от бира. Тийнейджъри се бяха изкатерили на покривите, по предните капаци и по багажниците на колите, радиата бяха надути до дупка и от тях ревеше „Вампирът Лестат“.

Мениджърът ни притича до моя прозорец и обясни, че навън ще сложат екрани и високоговорители. Полицията в Сан Франциско бе дала разрешение, за да предотврати избухването на размирици.

Усещах как тревогата на Луи нараства все повече. Няколко младежи проникнаха през полицейския кордон и се залепиха за неговото стъкло, когато кортежът направи остър завой и си запроправя път към продълговатата, грозна зала с форма на тръба.

Бях напълно запленен от случващото се. Безразсъдството напираше в мен. Отново и отново феновете се трупаха около колата, а после ги отблъскваха, и аз започвах да проумявам колко трагично съм подценил цялото това приключение.

Рок концертите, които бях гледал на филм, не бяха успели да ме подготвят за суровото електричество, което вече протичаше в тялото ми, както музиката вече се вихреше в главата ми, а срамът от моята суетност на смъртен се изцеряваше.

За да влезем в залата, преминахме през същинска касапница. През навалица от бодигардове притечахме в тежко охраняваната зона зад кулисите. Костеливо орехче се беше вкопчила здраво в мен, Алекс буташе пред себе си Лари.

Феновете ни дърпаха за косите, за пелерините. Пресегнах се назад, придърпах Луи под крилото си и го въведох вътре заедно с нас.

А после, в гримьорната със спуснатите завеси, чух за първи път зверския рев на тълпата — петнайсет хиляди души, които пееха и пищяха под един покрив.

Не, нямах власт над това диво ликуване, от което цялото ми тяло трепереше. Кога ли преди ми се е случвало такова нещо, такова безподобно веселие?

Промъкнах се напред и погледнах през шпионката в залата. Смъртни се трупаха и от двете страни на продълговатия овал чак до покрива. А в обширния му открит център хиляди танцуваха, галеха се, размахваха юмруци в димната мъгла, бореха се да се промъкнат по-близо до сцената. Хашиш, бира, мирис на човешка кръв се вихреха и излитаха през вентилационната система.

Техниците крещяха, че всичко е готово. Поправиха грима ни, изчеткаха черните ни кадифени пелерини, стегнаха черните ни вратовръзки. Нямаше смисъл да караме тази тълпа да чака нито за миг повече.

Дадоха нареждане да загасят осветлението в залата. Гръмовен, нечовешки вик се надигна в мрака и отекна в стените. Усетих как от него подът под краката ми затрептя. Ревът стана още по-мощен, когато се разнесе стържещо електронно бръмчене, което показа, че бяха включили апаратурата.

Вибрациите разтърсиха слепоочията ми. Като че се отлюспваше пласт от кожа. Стиснах Луи за лакътя и го целунах продължително, докато не го усетих да ме пуска.

Зад завесата навсякъде хората защракаха с малките си запалки и накрая хиляди и хиляди пламъчета затрепкаха в мрака. Изригнаха ритмични ръкопляскалия и после утихнаха, а нестихващият рев ту се надигаше, ту спадаше, пронизван тук и там от писъци. Главата ми вреше.

И пак си мислех за театъра на Рено толкова отдавна. Той беше пред очите ми. Но тази зала беше като Римския Колизеум! Записите, заснемането на филмите — всичко беше толкова овладяно, тъй хладно. Нямаше как да предвкусим това.

Техникът даде сигнал и ние се изстреляхме иззад завесата. Моите смъртни музиканти се запрепъваха, защото нищо не виждаха, но аз маневрирах без усилие между кабели и жици.

Стоях на ръба на сцената, право над главите на вълнуващата се и крещяща тълпа. Алекс седеше зад барабаните.

Костеливо Орехче държеше в ръка плоската си, лъскава електрическа китара, Лари — на огромната кръгла клавиатура на синтезатора.

Завъртях се и погледнах грамадните видеоекрани, които щяха да увеличават образите ни, за да може всеки чифт очи в залата да ги огледа най-подробно, а после отново морето от пищящи младежи.

Вълни, вълни от шум прииждаха от мрака и ни заливаха. Усещах мириса на разгорещена кръв.

А после грамадните прожектори над нас грейнаха. Яростни сребристи, сини и червени лъчи се замятаха, кръстосваха се и ни улавяха, и крясъците достигнаха небивала височина. Цялата зала беше на крака.

Усещах как светлината пълзи по бялата ми кожа, избухва в русата ми коса. Огледах се и видях моите смъртни — възторжени, изпаднали в трескава възбуда, застанали сред безбройните кабели и сребристи метални стойки.

Щом видях юмруците, издигнати навсякъде за поздрав, по челото ми изби пот. Из цялата зала имаше пръснати младежи, облечени във вампирски костюми за Хелоуин — лицата им лъщяха от изкуствена кръв, някои бяха нахлузили раздърпани руси перуки, други си бяха очертали черни кръгове около очите, които ги правеха да изглеждат още по-невинни и още по-противни. Свиркания, дюдюкания и продрани ревове надвикваха всеобщата врява.

Не, това не беше като снимането на филмчета. Това нямаше нищо общо с пеенето в прохладното студио с климатик и облепени с корк стени. Това бе човешко преживяване, превърнато във вампирско, както и самата музика бе вампирска, а образите във видеоклиповете изобразяваха насладата от кръвта.

Треперех от чиста възбуда и по лицето ми струеше червеникава пот.

Лъчите на прожекторите блуждаеха из публиката и ни оставиха окъпани в сребрист полумрак, и където и да паднеше лъч, тълпата се загърчваше в конвулсии и ревеше двойно по-силно.

Какъв беше този звук? Сигнал, че човекът се превръща в тълпа — струпалите се тълпи около гилотината, древните римляни, надаващи крясъци за християнска кръв. И келтите, събрани в дъбравата в очакване на Марий бога. Дъбравата бе пред очите ми, както тогава, когато Марий ми разказваше своята история. Дали факлите са били по-ярки от тези разноцветни лъчи? Дали ужасните великани от върбови клони са били по-високи от тези стоманени конструкции, поддържащи редовете от високоговорители и бляскави прожектори от двете ни страни?

Ала тук нямаше насилие, нямаше смърт — само детинска жизнерадост, която се изливаше от младите смъртни, от младите тела, енергия, дълго съсредоточавана и сдържана, която изригваше неистово.

Нова вълна хашиш се надигна от предните редове. Дългокоси, облечени в кожа рокери с кожени гривни с шипове бяха вдигнали ръце над главите си и пляскаха — приличаха на призраци на келти с разветите варварски коси. И от всички кътчета на това продълговато, кухо, задимено пространство се изливаше без задръжки чувство, което може би бе любов.

Светлината трепнеше и движенията на тълпата изглеждаха насечени, сякаш тя се мяташе в конвулсивни гърчове.

Те скандираха в унисон, все по-силно и по-силно, една-единствена дума: ЛЕСТАТ! ЛЕСТАТ! ЛЕСТАТ!

О, това е истински божествено! Кой ли смъртен би могъл да издържи на тази наслада, на това обожание? Стиснах краищата на черното си наметало — това бе знакът. Тръснах коси и те се посипаха на талази. И тези жестове отприщиха нов поток от викове чак до края на залата. Лъчите на прожекторите се метнаха към сцената. Разперих наметалото от двете страни като криле на прилеп.

Писъците се сляха в гръмогласен монолитен рев.

— A3 Съм Вампирът Лестат! — изкрещях аз с цяло гърло и отстъпих назад от микрофона. Звукът, почти видим, се изви над цялата овална зала и викът на тълпата се издигна още по-високо, още по-силно, сякаш за да погълне ехото.

— Хайде, Да Ви Чуя! Обичате Ли Ме? — изкрещях внезапно, без изобщо да го очаквам от себе си. Навсякъде тропаха с крака, тропаха не само по бетонния под, но и по дървените седалки.

— Колко От Вас Искат Да Станат Вампири?

Ревът премина в гръм. Няколко души се опитаха да се изкатерят отпред на сцената и бодигардовете ги издърпаха. Един от грамадните черни рошави рокери подскачаше нагоре-надолу, стиснал кутия бира във всяка ръка.

Прожекторите светнаха още по-ярко, като сиянието на взрив. От високоговорителите и апаратурата зад мен ревна оглушително двигателят на локомотив, сякаш влакът всеки миг щеше да изскочи на сцената.

Той погълна всички други звуци в залата. Тълпата танцуваше и се клатушкаше пред мен в оглушителната тишина. И тогава яростно и пронизително зави електрическата китара. Барабаните гръмнаха в маршов ритъм, стържещият локомотивен звук на синтезатора излетя във висините, а после рухна в бълбукащия казан на шумовете в такт с марша. Време беше да започне песента в минор, детинският й текст екна над акомпанимента:

Вампирът Лестат съм аз.

За великото сборище сте дошли в този час,

Ала тъй ми е жал за вас!

Грабнах микрофона от стойката, изтичах до единия край на сцената, после до другия, а наметалото се развяваше зад гърба ми:

Господари на Мрака — няма как да им устоите,

Те нямат милост над вас, и ви връхлитат бедите,

Вашият страх

Е наслада за тях!

Те протягаха ръце и се мъчеха да докопат глезените ми, пращаха ми въздушни целувки, момчетата вдигаха своите момичета да докоснат наметалото ми, когато то прелиташе над главите им.

Но с любов ще ви превземем

И над вас

Ще надделеем

В наслада и екстаз,

И в смъртта ще ви освободим!

 

 

Няма как да кажете,

Че сме пропуснали

Да ви предупредим!

Костеливо орехче яростно удряше по струните, скочи към мен и се завъртя бясно. Музиката се издигна и премина в пронизително глисандо, барабаните и цимбалите тътнеха, бълбукащият казан на синтезатора отново закипя.

Усетих как музиката прониква в костите ми. Дори и служението в старото римско сборище не бе ме завладявало така.

Втурнах се в танца, завъртях гъвкаво бедра, а после ги залюлях напред-назад и двамата с нея се приближихме до самия край на сцената. Изпълнявахме свободните еротични движения на Пулчинела и Арлекин и на всички останали герои от старите комедии, импровизирахме като тях някога, инструментите се откъсваха от тънката мелодия и беснееха, а после пак се завръщаха при нея, а ние се нахъсвахме един друг в танца, нямаше нищо отрепетирано, всеки беше в роля, всичко бе напълно ново.

Хората напираха да се качат при нас и бодигардовете ги отблъскваха грубо. Ала ние продължавахме да танцуваме на самия край на сцената, сякаш за да ги дразним, мятахме коси и те падаха по лицата ни, обръщахме се, за да се видим като невъзможна халюцинация на огромните екрани. Звуците пронизваха тялото ми. Обърнах се отново към тълпата. Звукът се търкаляше като стоманено топче, което си намираше вдлъбнатина ту тук, ту там — по бедрата, по раменете, и накрая се издигнах над сцената в огромен, бавен скок, а после се спуснах безмълвно, черното наметало се развяваше, а от отворената ми уста се показваха вампирските зъби.

Еуфория. Оглушителни аплодисменти.

И навсякъде виждах бели, оголени гърла на смъртни, момичета и момчета дърпаха надолу яките си и протягаха шии, а някои бяха нарисували с червило на шиите си алени белези като рани. И те протягаха към мен ръце да дойда и да ги взема, зовяха ме и ме умоляваха, а някои момичета плачеха.

Мирисът на кръв бе гъст като пушека във въздуха. Плът, плът, плът. И въпреки това, отвсякъде се излъчваше кротката невинност, необяснимата вяра, че всичко това бе изкуство, нищо друго, освен изкуство! Никой нямаше да пострада. Тя, тази великолепна истерия, не ги застрашаваше с нищо.

Когато надавах вопъл, те мислеха, че силата му се дължи на озвучителната система. Когато скачах, те смятаха, че е трик. И защо не, когато магията ги заливаше от всички страни и те можеха да изоставят нас, от кръв и плът, заради огромните сияйни великани на екраните над нас?

Марий, как ми се иска ти да можеше да видиш това! Габриел, къде си?

Текстът се лееше, отново пееше цялата група. Прекрасният сопран на Костеливото орехче се издигаше над останалите, а после тя завъртя глава в кръг отново и отново, косата й се мяташе и докосваше пода пред нея, китарата й бе щръкнала сладострастно като гигантски фалос и хиляди, и хиляди тропаха и пляскаха в такт.

— Уверявам Ви, Че Съм Вампир! — креснах внезапно.

Екстаз, делириум.

— A3 Съм Зло! Зло!

— Да, да, да, да, ДА, ДА, ДА!

Вдигнах ръце с извити нагоре длани.

— A3 Искам Да Изпия До Дъно Душите Ви!

Едрият рокер с рунтавата коса и черното кожено яке се засили назад, събори неколцина души зад него и скочи на сцената до мен, вдигнал нагоре юмруци. Бодигардовете понечиха да го свалят, но аз го хванах, притиснах го до гърдите си, повдигнах го с една ръка от пода, долепих устни до шията му и зъбите едва го докоснаха, едва докоснаха гейзера от кръв, готов да изригне право нагоре!

Но те го изтръгнаха и го запокитиха обратно като риба в морето. Костеливото орехче стоеше до мен, лъчите се плъзгаха по черните й сатенени панталони, по вихрено развятото й наметало, протегнала ръка да ме удържи, въпреки че аз се опитах да се изплъзна.

Сега вече знаех онова, което бе останало между редовете на всичко, прочетено от мен за рокпевците — това безумно единение на първобитното и науката, този религиозен екстаз. Да, ние се намирахме в древната дъбрава. Всички ние бяхме с боговете.

И вече загасваше фитилът на първата песен, и преминахме в следващата, а тълпата подхвана ритъма и зарева заедно с нас текста, който знаеше от албума и от клиповете. Костеливо орехче и аз запяхме, като тропахме с крака в такт:

Деца на Мрака, запознайте се

с Децата на Светлика!

 

 

Деца на Хората, воювайте

с Децата на Нощта!

И те отново закрещяха, зареваха, завиха, без изобщо да вникват в смисъла на думите. Дали древните келти са обезумявали така и са надавали страстен вой на ръба на гибелта?

Но ще повторя, тук нямаше гибел, нямаше жертвено изгаряне.

Страстта им бе устремена към образите на злото, не към самото зло. Страстта прегръщаше образа на смъртта, а не самата смърт. Чувствах я, както усещах парещите лъчи — с порите на кожата си и в корените на косата си. Костеливо орехче подхвана с крясък следващия куплет, а очите ми достигаха и най-далечните кътчета на залата. Амфитеатърът се превърна в един огромен вопъл.

Избавете ме от това. Избавете ме от любовта към него. Избавете ме от забравата и от желанието да му принеса в жертва своя разсъдък и решителност, и всичките си цели и намерения. Искам ви, малките ми! Искам вашата кръв, невинната ви кръв. Искам вашето обожание в мига, когато забия във вас зъбите си. Да, това надхвърля всяко изкушение.

Но в този миг на безценен покой и обзел ме срам, аз ги видях за пръв път — истинските вампири в залата. Малки бели личица, плаващи като маски над вълните от безформени лица на смъртни, отчетливо забележими, също като лицето на Магнус отдавна-отдавна в онази малка булевардна зала. И знаех, че и Луи зад кулисите също ги вижда. Но единственото, което виждах в тях, което се излъчваше от тях, бе удивление и страх.

— Всички Вие, Истински Вампири, Които Сте Тук! — Провикнах Се. — Покажете Се!

Гримираните и маскирани смъртни около тях направо подивяха, ала те, истинските, не помръднаха.

 

 

Цели три часа ние танцувахме, пяхме, направо разбихме металните инструменти, уискито се плискаше и прескачаше между Алекс, Лари и Костеливото орехче, тълпите все повече и повече напираха към нас и накрая удвоиха полицейската охрана и запалиха осветлението. По високите краища на залата вече трошаха дървените седалки, по бетонния под се търкаляха консервни кутии. Истинските вампири не посмяха да се доближат и на крачка до нас. Някои от тях изчезнаха.

Така стояха нещата.

Крещенето не секна, все едно се бяха събрали петнайсет хиляди градски пияници, чак до финала, когато дойде ред на баладата от последния клип, „Векът на невинността“.

И тогава музиката утихна. Барабаните постепенно замлъкнаха, синтезаторът засвири с прелестните, прозрачни тонове на електрически клавесин, тонове толкова леки, ала тъй разкошни, сякаш във въздуха се посипа златен прах.

Един-единствен прожектор освети с приглушена светлина мястото, на което стоях — дрехите ми бяха покрити с петна от кървава пот, косата ми бе подгизнала от нея и сплъстена, на едното ми рамо висеше наметалото.

Пред зейналата паст на залата, изпълнена с изпаднала в захлас, опиянена публика, аз бавно издигнах глас, и изговарях ясно всяка дума:

Този век е на невинността,

истинна невинност.

Всички ваши демони са видими,

всички ваши демони добиха плът.

 

 

Наречете ги Болка,

наречете ги Глад,

наречете ги Война.

 

 

Мистично зло не ви е нужно вече.

 

 

Прогонете дяволи, вампири,

Боговете, на които вече се не кланяте.

 

 

Помнете:

Мъжът със зъби хищни носи плащ.

Което мислите за чар,

е заклинание.

 

 

Разберете какво виждате,

когато ме гледате!

 

 

Убийте ни, мои братя и сестри.

Войната започна.

 

 

Разберете какво виждате,

когато ме гледате!

Изви се буря от аплодисменти и аз затворих очи. На какво ръкопляскаха те в действителност? Какво възхваляваха?

 

 

Електрическата светлина превръщаше нощта в ден в огромната зала. Истинските вампири изчезнаха сред раздвижилата се навалица. Униформените полицаи скочиха на сцената и образуваха плътна редица пред нас. Докато вървяхме към кулисите, Алекс ме дръпна:

— Пич, трябва да офейкваме. Обкръжили са проклетата лимузина. А ти никога няма да се добереш до твойта кола.

Казах не, те трябва да продължат, да се качат в лимузината и да потеглят веднага.

И тук видях от лявата си страна напрегнатото бяло лице на истински вампир, който разбутваше навалицата и си пробиваше път. Беше облечен в черни кожени дрехи като мотоциклетист, копринената му свръхестествена коса бе бляскава, гъста и черна.

Завесата падна отвисоко и отдели сцената от залата. Луи вървеше до мен. Забелязах още един отдясно, слаб ухилен мъж с черни очички.

Щом излязохме на паркинга, ни лъхна студен въздух. Там цареше пандемониум — навсякъде се гърчеха и мятаха смъртни, полицията призоваваше към ред, лимузината се клатеше като лодка, когато набутаха в нея Костеливо Орехче, Алекс и Лари. Един от бодигардовете беше запалил мотора на поршето ми, но младежите думкаха по предния и по задния капак, все едно бяха барабани.

Зад чернокосия вампир изникна друг демон, жена. Двойката неумолимо се приближаваше. Какво, по дяволите, крояха?

Великанският мотор на лимузината ревеше като лъв срещу децата, които не желаеха да му сторят път, бодигардовете мотоциклетисти форсираха моторите си и обстрелваха тълпата с изгорели газове и трясък.

Триото вампири изведнъж обкръжи поршето. Лицето на високия мъж бе разкривено от ярост. С едно движение на мощната си ръка той привдигна притиснатата надолу кола въпреки вкопчилите се в нея младежи. Тя аха-аха щеше да се прекатури. Внезапно един лакът приклещи гърлото ми. Тялото на Луи се завъртя и чух как юмрукът му се вряза в свръхестествената кожа и кости на създанието зад мен и чух как то прошепна проклятие.

Смъртните навсякъде изведнъж се разпищяха. Един полицай нареди с мегафон на тълпата да разчисти терена.

Втурнах се напред, съборих няколко младежи и задържах поршето, тъкмо преди да се преобърне по гръб като бръмбар скарабей. Докато се мъчех да отворя вратата, усетих натиска на тълпата. Всеки миг щяха да избухнат размирици. Щеше да настане паника.

Свирки, писъци, сирени. Някакви тела ни притиснаха с Луи един в друг и тогава вампирът с кожените дрехи се изправи от другата страна на поршето и вдигна над главата си грамаден сребърен сърп, който блесна на светлината на прожекторите.

Чух предупредителния вик на Луи. С ъгъла на окото си мярнах и друг сърп.

Но свръхестествен вопъл разцепи какофонията и с ослепителен взрив вампирът избухна в пламъци. Още един пожар избухна до мен. Сърпът издрънча върху бетона. А на няколко метра по-нататък и трета вампирска фигура внезапно запращя и лумна.

Тълпата бе изпаднала в пълна паника — едни търчаха обратно към залата, други се изсипваха навън от паркинга, тичаха, накъдето им очи видят, за да избягат от мятащите се фигури, които изгаряха до въглен, всеки в своята си преизподня, членовете им се стапяха от горещината и оставаха само кости. Видях и още безсмъртни да се носят стремглаво, невидими, през мудната човешка навалица.

Луи се обърна слисан към мен и несъмнено моят израз на изумление го слиса още повече. Никой от нас не бе сторил това! Никой от нас не притежаваше такива сили! Познавах един-единствен безсмъртен, способен на това.

Но внезапно вратата на колата се отвори и ме блъсна, от нея се протегна една малка, изящна бяла ръка и ме дръпна вътре.

— По-бързо, вие двамата! — изрече рязко женски глас на френски. — Какво чакате, църквата да го обяви за чудо ли? — и ме вкараха на седалката с кожена тапицерия, преди да съм се усетил какво се случва, а аз повлякох Луи върху себе си, та му се наложи да се изкатери върху мен и да се прехвърли отзад.

Поршето се наклони напред и разпръсна търчащите насам-натам пред фаровете смъртни. Взрях се в стройната фигура на шофьорката до мен — русата й коса се стелеше по раменете, изцапаната й филцова шапка бе нахлупена над очите.

Искаше ми се да я обгърна с ръце, да я покрия с целувки, да притисна сърцето си до нейното и да забравя за всичко друго на света. По дяволите да вървят тези малоумни голишарчета! Но когато тя с рязък десен завой изскочи от портата на оживената улица, поршето едва не се прекатури пак.

— Габриел, престани! — изкрещях и я хванах за ръката. — Не го направи ти, нали? Не ги изгори ти?

— Не, то е ясно — отвърна тя на най-чист френски, без дори да ме погледне. Изглеждаше неустоима. Стиснала с два пръста кормилото, тя пак го завъртя и отново зави рязко на деветдесет градуса. Поехме към магистралата.

— Значи ни откарваш далеч от Марий! — възкликнах. — Спри!

— Тогава нека той да вдигне във въздуха микробуса, който ни преследва! — избухна тя. — Тогава ще спра!

Обърнах се и го видях зад рамото на Луи — чудовищна кола, която се носеше със смайваща скорост. Приличаше на разраснала се катафалка — черна грамада, с ред хромови зъби на чипоносата предница и четирима немъртви, които ни гледаха злобно иззад затъмненото предно стъкло.

— Не можем да се измъкнем и да им избягаме при това оживено движение! — заявих. — Обърни. Върни се към залата. Габриел, обърни!

Но тя продължи напред, като бясно лъкатушеше между моторните возила. Някои в паника отбиваха встрани.

Бусът ни застигаше.

— Това е военна машина, ето какво! — възкликна Луи. — Сложили са й желязна броня. Ще тръгнат на таран тия малки чудовища!

Ах, бях объркал играта. Бях ги подценил. Бях взел предвид само собствените си възможности в тази модерна епоха, но не и техните.

И все повече и повече се отдалечавахме от единствения безсмъртен, който можеше да ги запрати на оня свят. Е, аз щях да се заема с тях с удоволствие. Като за начало щях да им пръсна предното стъкло, после да им откъсна главите една по една. Отворих прозореца, подадох се навън до кръста, вятърът развя косата ми, а аз се взрях в грозните им бели лица зад стъклото.

Когато се стрелнахме нагоре по наклонената отбивка към магистралата, те почти ни се бяха покачили отгоре. Добре. Да дойдат малко по-близо и щях да скоча. Но колата ни рязко намали скоростта — Габриел не можеше да се промуши между колите напред и да ги изпревари.

— Дръжте се, напада! — изкрещя тя.

— Да бе, друг път! — извиках. След миг се готвех да скоча от покрива и да се стоваря върху тях като таран.

Но не ми се удаде. Те се врязаха в нас на пълна скорост, тялото ми изхвърча нагоре във въздуха, прелетя през мантинелата и рухна на земята, а поршето се стрелна напред и излетя в пространството.

Преди колата да се удари в земята, видях как Габриел изскочи през страничната врата и двамата се търколихме надолу по тревистия склон, а колата се прекатури и избухна с оглушителен гръм.

— Луи! — изкрещях и задрапах към пламъците, готов да вляза в тях, за да го спася. Но задното стъкло се пръсна и той излезе през него и падна на земята точно когато стигнах до него. Заудрях с наметалото си по димящите му дрехи, а Габриел смъкна якето си и също заудря.

Бусът беше спрял до мантинелата високо горе. Вампирите скачаха от ръба на шосето като големи бели насекоми и се приземяваха на крака върху склона.

Бях готов да изляза насреща им.

Но отново, щом първият се спусна към нас с вдигнат сърп, се разнесе онзи мъртвешки, свръхестествен крясък, последва ослепителен взрив и лицето на онази твар се превърна в черна маска сред бушуващи оранжеви пламъци. Тялото се загърчи в страшен танц.

Останалите се обърнаха и хукнаха.

Понечих да ги погна, но Габриел ме обхвана с ръце и не ме пускаше. Силата й ме вбесяваше, и в същото време бях поразен от нея.

— Престани, по дяволите! — възкликна тя. — Луи, помогни ми!

— Пусни ме! — креснах яростно. — Искам да хвана един от тях, само един! Мога да настигна последния от шайката!

Ала тя не ме пускаше, а с нея аз нямаше да се бия. Луи също подкрепи сърдитите й, отчаяни молби:

— Лестат, не хуквай да ги преследваш — заяви той с обичайния си вежлив тон, напрегнат докрай. — Стига ни вече. Трябва веднага да се махнем оттук.

— Добре! — отстъпих аз неохотно. А и вече бе късно. Изгорелият бе загинал сред пушек и пращящи пламъци, а останалите бяха потънали без следа в притихналия мрак.

Нощта наоколо внезапно опустя, чуваше се единствено грохотът на преминаващите коли високо горе по магистралата. И ето ни там — тримата стояхме заедно, огрени от зловещото сияние на горящата кола.

Луи уморено избърса саждите от лицето си. Белият му колосан нагръдник беше изцапан, кадифеното му дълго наметало — прогорено и разкъсано.

Ето я и Габриел, все същият малък скитник, каквато бе толкова отдавна — прашното парцаливо хлапе, облечено с опърпани яке и панталони с джобове в цвят каки, нахлупила накриво кафявата филцова шапка на прекрасната си главица.

Сред какофонията на градския шум чухме приближаващия се тънък вой на сирени.

Ала и тримата не помръднахме — чакахме и се споглеждахме. И знаех, че всички се оглеждаме за Марий. Нямаше как да е иначе. И той беше с нас, а не против нас. И щеше да ни се отзове сега.

Произнесох тихо името му на глас. Взрях се в тъмното под магистралата и наоколо, към безкрайната армия от къщички, стълпили се по околните хълмове.

Но чувах единствено сирените, които виеха все по-силно, и мърморенето на човешки гласове — смъртните вече започваха да се изкачват от булеварда нагоре по дългия склон.

Забелязах страха по лицето на Габриел. Протегнах ръце и се приближих към нея, въпреки цялата ужасна суматоха и смъртните, които все повече се приближаваха, и колите, спрели горе по магистралата.

Тя поривисто и топло ме прегърна, но ми направи знак да побързам.

— Ние сме в опасност! Всички ние! — прошепна. — Ужасна опасност. Ела!