Ан Райс
Вампирът Лестат (10) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

1

Сигурно е било три часът сутринта — чух в просъница църковните камбани да бият.

И като всички разумни хора в Париж, ние бяхме залостили вратата и затворили прозореца. Не е приятно, когато стаята се отоплява с въглища, но по покрива се стигаше до нашия прозорец. И ние бяхме заключени.

Сънувах вълците. Бях в планината, обкръжен, и размахвах старото средновековно млатило. После вълците отново бяха мъртви, и сънят стана по-хубав, само че ми предстоеше да измина толкова много мили през снега. Кобилата цвилеше в снега. Кобилата ми се превърна в противно насекомо, наполовина смазано на каменната настилка.

Един глас изрече „Вълкоубиецо“ — тихо и протяжно, шепот, едновременно прозвучал като призив и почит.

Отворих очи. Или така ми се стори. И ето, в стаята имаше някой. Висока прегърбена фигура, застанала с гръб към малката камина. В камината все още грееха въглени. Светлината плъзна нагоре и гравира ясно очертанията на фигурата, а после угасна, преди да е достигнала до раменете, до главата. Но аз осъзнах, че пред очите ми е бялото лице, което бях съзрял сред публиката в театъра, и разумът ми, който се разтваряше и изостряше, осъзна, че стаята е заключена, че Никола лежеше до мен, че тази фигура се извисява над нашето легло.

Чувах дишането на Никола. Вгледах се в бялото лице.

— Вълкоубиецо — прошепна отново гласът. Но устните не бяха помръднали, фигурата се приближи и видях, че това лице не е маска. Черни очи, бързоподвижни и пресметливи черни очи, и бяла кожа, и някаква противна миризма, която се излъчваше от нея, като миризмата на мухлясали дрехи във влажна стая.

Мисля, че станах. Или са ме повдигнали. Защото само след миг вече бях на крака. Сънят се свличаше от мен като дреха. Подпирах се на стената.

Фигурата държеше в ръце червеното ми наметало. Отчаяно се замислих за меча си, за мускетите си. Те бяха под леглото, на пода. И тази твар протегна наметалото към мен, а после през поръбеното с кожи кадифе усетих как ръката й стисна ревера на дрехата ми.

Дръпнаха ме напред. Залитнах и ме повлякоха из стаята. Закрещях на Никола. Крещях „Ники, Ники“ с пълно гърло. Видях открехнатия прозорец, а после внезапно стъклото се пръсна на хиляди частици и дървената рамка се строши. Литнах над уличката, шест етажа над земята.

Крещях. Ритах тази твар, която ме държеше. Омотан в червеното наметало, аз се гърчех и се мъчех да се изтръгна.

Но ние летяхме над покрива, право към гладката повърхност на тухлена стена! Люшках се в ръцете на съществото и после изведнъж се намерих на покрива на някаква висока сграда. Захвърлиха ме долу.

Лежах и виждах Париж, ширнал се пред мен в огромен кръг — и белия сняг, и тръбите на комините, и черковните камбанарии, и надвисналото небе. А после се изправих, препънах се в поръбеното с кожи наметало и побягнах. Стигнах до ръба на покрива и погледнах надолу. Нищо, само пропадане стотици стъпки надолу, и после още един ръб — и той беше съвсем същият. Едва не паднах!

Обърнах се — отчаян, задъхан. Намирахме се на върха на някаква квадратна кула, широка не повече от петдесет стъпки! И не виждах нищо по-високо от нея във всички посоки. А фигурата стоеше и ме гледаше втренчено, и чух как откъм нея се разнесе тих дрезгав смях, също като шепота преди.

— Вълкоубиецо — повтори тя.

— Проклет да си! — креснах. — Кой си ти, по дяволите! — и, разярен, й налетях с юмруци.

Тя не помръдна. Удрях я, но сякаш удрях по тухлената стена. Действително отскачах от нея, стоварвах се в снега, надигах се и отново я нападах.

Смехът и ставаше все по-шумен и по-шумен, и нарочно подигравателен, но в него се долавяше и силно удоволствие, което ме вбесяваше повече и от подигравката. Изтичах до ръба на кулата и пак се обърнах към съществото.

— Какво искаш от мен! — креснах. — Кой си ти? — и когато то отговори единствено с влудяващия си смях, отново връхлетях върху него. Но този път се насочих към лицето и шията, и закривих пръсти като нокти, смъкнах качулката и видях черните коси на съществото и цялата му човекоподобна глава. Мека кожа. Ала то продължаваше все така да не помръдва.

Отстъпи малко назад и вдигна ръце да си поиграе с мен, да ме побута назад-напред, както мъж би бутал малко дете. Твърде бързо, че да успеят очите ми да го проследят, той отдръпна лице от мен, завъртя се на една страна, после на друга, и всички тези движения вършеше с привидна лекота, докато аз неистово се опитвах да му причиня болка и не усещах нищо, освен как меката бяла кожа се изплъзва между пръстите ми, и може би веднъж-дваж — допира на хубавата му черна коса.

— Храбрият, силен малък Вълкоубиец — ми каза той сега с по-звучен и по-плътен глас.

Спрях, задъхан и плувнал в пот — гледах го и забелязвах подробностите на лицето му. Дълбоките бръчки, които само бях успял да мерна в театъра, устата му, изкривена в шутовска усмивка.

— О, Боже, помогни ми, помогни ми… — възкликнах, докато отстъпвах назад. Струваше ми се невъзможно подобно лице да се раздвижи, да добие някакво изражение и да ме погледне с такава обич, с каквато ме гледаше. — Боже!

— Кой точно бог, Вълкоубиецо? — попита създанието.

Обърнах му гръб и нададох ужасен рев. Усетих как дланите му стисват раменете ми, сякаш са от ковано желязо, и когато отново нападнах, обзет от неистова ярост, то ме извъртя и аз го погледнах право в очите, широко разтворени и черни, а устните му бяха затворени, ала продължаваха да се усмихват, а после то се наведе и усетих убождането от зъбите му по врата си.

От всички приказки от детството, от старите басни, изплува името, като удавник, стремително изплуващ на повърхността на черните води, изтръгващ се на свобода, на светло.

— Вампир! — нададох последен трескав вик и бутнах съществото с цялата си сила.

А после — тишина. Покой.

Знаех, че още сме на покрива. Знаех, че онази твар ме държи в прегръдките си. Ала въпреки това ми се струваше, че сме се издигнали, че сме станали безтегловни и пътуваме в мрака с още по-голяма лекота отпреди.

— Да, да — искаше ми се да кажа. — Точно така.

И навсякъде край мен ехтеше мощен звук, обгръщаше ме цял — плътният звън на гонг може би, който удрят много бавно, в съвършен ритъм, и звукът му се плиска в мен и по всичките ми крайници се разливаше най-невероятна наслада.

Устните ми помръднаха, но от тях не се отрони и звук — ала това всъщност нямаше значение. Всичко онова, което някога съм искал да кажа, ми беше ясно и само това имаше значение, не дали ще бъде изказано. И имаше толкова много време, толкова много блажено време, в което да кажа всичко и да извърша всичко. Нищо не ме припираше.

Опиянение. Произнесох думата и тя ми се стори ясна, тази единствена дума, въпреки, че не можех да говоря, дори не можех да помръдна устни. И осъзнах, че вече не дишам. И все пак дишах чрез нещо. То дишаше вместо мен и вдишванията бяха в ритъма на гонга, и това нямаше нищо общо с тялото ми, и аз бях във възторг от него — от ритъма, от това как тътнеше ли тътнеше, и вече нямаше нужда да дишам, да говоря, да знам каквото и да било.

Майка ми ми се усмихваше. И аз й казах „Обичам те…“ и тя отвърна: „Да, винаги си обичал, винаги…“ И ето, седях в манастирската библиотека и бях дванайсетгодишен, и монахът ми каза „Велик учен“, и аз отворих всички книги и можех да чета на всякакви езици — латински, гръцки, френски. Осветените букви бяха неописуемо прекрасни и аз се обърнах, и там беше публиката от театър „Рено“, и видях, че всички са се изправили на крака, и една жена свали изрисуваното си ветрило, с което прикриваше лицето си, и това бе Мария Антоанета. Тя произнесе „Вълкоубиецо“ и Никола тичаше към мен, плачеше и ме молеше да се върна. Лицето му бе разкривено от болка. Косата му се вееше, очите му бяха кръвясали. Опита се да ме хване. „Ники, махни се от мен!“ — извиках и осъзнах в агония, да, това бе агония, че ударите на гонга утихват.

Крещях, умолявах. Не спирайте, моля ви, моля ви, не искам да… Не искам… Моля ви!

— Лелио Вълкоубиеца — произнесе създанието и то ме прегръщаше, а аз плачех, защото магията си отиваше.

— Недейте, недейте!

Натежах, тялото ми се върна при мен с мъченията, болките и собствените ми задавени викове и ме повдигнаха, и ме изхвърлиха нагоре, и паднах върху рамото на съществото, и усетих как ръката му обгръща коленете ми.

Искаше ми се да кажа „Боже, закриляй ме!“ копнеех да го кажа с всяка частица от тялото си, но не можех да го произнеса, и ето я пак уличката под мен, онази пропаст, висока стотици стъпки, и цял Париж се килна под ужасен ъгъл, и пак снегът, и бръснещият вятър.