Ан Райс
Вампирът Лестат (40) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

3

Историята на Арман

Стаята бе изчезнала. Стените ги нямаше.

Насам препускаха конници. Облаци се трупат на хоризонта. После — писъци на ужас. И дете с кестенява коса, облечено в груби селски дрехи, което тича ли тича, и ордата на конниците се разбесува, хванаха детето и то се бореше и риташе, и го метнаха връз седлото на един конник, който го отнесе отвъд края на света. Арман бе това дете.

И това бяха южните степи на Русия, ала Арман не знаеше, че е Русия. Той познаваше Майка и Татко, и Църквата, и Бога и Сатаната, но дори не знаеше как се нарича домът му и как се нарича езикът му, нито че отнеслите го конници са татари и че никога вече няма да види нищо от онова, което е познавал и обичал.

Мрак, люшкането на кораба по вълните и безкрайното му повръщане. Сред страха и вцепеняващото отчаяние изплува огромно и блестящо множество от невъзможни сгради — Константинопол от последните дни на Византийската империя, с неговите фантастични тълпи и пазари за роби. Заплашителното бръщолевене на чужди езици, заплахи на понятния за всички език на жестовете и навсякъде край него — врагове, които той не можеше ни да различи, ни да умилостиви, ни да избяга от тях.

Години и години щяха да минат, повече, отколкото трае животът на смъртните, преди Арман да се върне към този страшен момент и да им даде имена и история — на византийските дворцови служители, които щяха да го кастрират, и на ислямските пазачи на харема, които щяха да направят същото, и на гордите воини мамелюци от Египет, които щяха да го отведат със себе си в Кайро, стига да бе по-силен и по-русоляв, и лъчезарните венецианци с тяхната мека реч с клинове и кадифени жакети, най-ослепителни от всички, християни също като него, които обаче се смееха весело помежду си, докато го оглеждаха, а той стоеше ням и неспособен да отговаря, да се моли, дори да се надява.

Видях морето пред него, ширналата се развълнувана синева на Егейско и на Адриатическо море, и отново гаденето в трюма и тържествената му клетва да не оживее.

А после — величествените мавритански дворци на Венеция, които се издигаха над бляскавата повърхност на лагуната и домът, в който го отведоха, с неговите десетки и десетки тайни стаички, небесната светлина, която мяркаше само през прозорци с решетки и другите момчета, които му говореха на онзи мек странен език, венецианския, и заплахите и придумванията, и как бе убеждаван, въпреки всичкия си страх и суеверия, да извършва грехове с безкрайно шествие от непознати сред този пейзаж от мрамор и факли, и всяка стая откриваше нова жива картина на нежността, която се предава на все същия ритуал, и необяснимо, и в крайна сметка жестоко желание.

И най-сетне, една нощ, когато много дни наред той бе отказвал да се подчини и беше гладен и изранен, и вече не искаше да разговаря с никого, отново го избутаха през онази врата, както си беше мръсен и ослепял от тъмното в стаята, в която го държаха заключен, и създанието, което чакаше да го получи — високият, облечен в червено кадифе, с тънко и лъчезарно лице, го докосна толкова нежно с хладните си пръсти, че той, полусънен, не се разплака, когато видя как монетите преминаха от едни ръце в други. Но парите бяха много. Твърде много. Продаваха го. А лицето бе толкова гладко, че приличаше на маска.

В последния миг закрещя. Започна да се кълне, че ще се подчинява, че повече няма да се противи. Ще му кажат ли къде го отвеждат, той няма повече да бъде непокорен, моля ви, моля ви! Но докато го дърпаха надолу по стълбите към влажния мирис на водата, той отново усети докосването на силните, изящни пръсти на новия си господар, а върху шията си — хладни, нежни устни, които никога, никога не биха го наранили, и първата смъртоносна, неустоима целувка.

С любов и с любов, и с любов бе преизпълнена вампирската целувка. Тя окъпа Арман, пречисти го — това е всичко! — и го качиха на гондолата, и гондолата запълзя като огромен злокобен бръмбар по тесния проток към каналите под друга къща.

Опиянен от наслада. Опиянен от копринените бели ръце, които приглаждаха назад косата му и гласът, който го наричаше красавец; от лицето, което в прочувствени мигове преливаше от изразителност, само за да премине в покой и да стане тъй ведро и ослепително, сякаш бе изваяно от алабастър и скъпоценни камъни. Беше като езерце с води, огрени от луната. Докоснеш ли го само с върха на пръста, и целият живот изплуваше на повърхността, само за да се разтвори отново в покоя.

Опиянен в светлината на утрото, от спомена за онези целувки, той сам отваря една врата след друга и вижда книги, карти и статуи от гранит и мрамор, другите чираци го намират и търпеливо го въвеждат в работата — оставят го да гледа как стриват ярките пигменти, учат го да смесва чистия цвят с жълтък от яйце и как да полага лак от яйчен жълтък върху дъските, и го качваха горе на скелето, където те полагаха внимателни мазки по краищата на огромно изображение на слънце и облаци, показваха му онези великолепни лица и ръце, и ангелски крила, които само четката на Майстора докосваше.

Опиянен, той седеше с тях на дългата маса и се тъпчеше с вкусните ястия, каквито не бе вкусвал досега, и се наливаше с вино, което никога не свършваше.

И най-сетне заспа, за да се събуди в онзи здрачен миг, когато господарят застана до огромното му легло, великолепен като въображаем образ в червените си кадифени одежди, гъстата му бяла коса блещукаше на светлината на лампите, а кобалтовосините му очи искряха от простичко щастие. Смъртоносната целувка.

— Ах, да, никога да не се разделям с теб, да… не се боя!

— Скоро, мили мой, скоро наистина ще се съединим.

Факли пламтяха из цялата къща. Майсторът, покачен на скелето, с четка в ръка:

— Застани там, на светло, и не мърдай.

Часове и часове наред, замръзнал неподвижно в една и съща поза, и после, призори, видя там своето подобие, изрисувано с бои — лицето на ангел, господарят се усмихваше, докато вървеше надолу по безкрайния коридор…

— Не, господарю, не ме изоставяй, позволи ми да остана с теб, не си отивай…

Отново бе ден и джобовете му бяха пълни с пари, истинско злато, и великолепието на Венеция с нейните тъмнозелени водни пътища, дворци, оградени със зидове, и другите чираци, които вървят, хванати с него ръка за ръка, и свежият въздух, и синьото небе над Пиаца Сан Марко, сякаш сбъднат сън от детството, и отново дворецът по здрач, и господарят идва. Майсторът, приведен над по-малка дъсчица, с четка работи все по-бързо и по-бързо, а чираците гледат, едновременно ужасени и запленени, господарят вдига очи и го вижда, оставя четката и го извежда от огромното студио, докато другите се трудят до полунощ, лицето му в ръцете на господаря и после отново сами в спалнята, онази тайна целувка, за която не биваше да казва никога на никого.

Две години? Три? Няма думи, които да пресъздадат и обхванат великолепието на онези времена — флотилиите, отплаващи на война от пристанището, химните, издигащи се пред онези византийски олтари, представления на Страстите Христови и мираклите, разигравани на сцената в църкви и на пиацата, с портите на ада и лудуващите дяволи, и бляскавите мозайки по стените на Сан Марко, Сан Заниполо и Двореца на дожите, и художниците, които обикаляха тези улици — Джамбоно, Учело, Виварини и Белини; и безкрайните празници и шествия, и винаги по малките часове в огромните, осветени от факли стаи на палацото, сам с господаря, докато другите спяха заключени и не можеха да ги обезпокоят. Четката на Майстора, стрелкаща се по дъската, сякаш не създава картината, а я открива — слънце, небе и море, които се простираха под балдахина на ангелски криле.

И онези ужасни и неизбежни моменти, когато господарят се изправяше с крясък, разхвърляше гърненцата с боя във всички посоки, стискаше очите си, сякаш щеше да ги извади от орбитите.

— Защо не мога да виждам? Защо не мога да виждам по-добре от смъртните?

Вкопчен здраво в господаря. В очакване на възторга от целувката. Мрачна тайна, премълчавана тайна. Господарят, който се измъква през вратата пред зори.

— Нека и аз дойда с теб, господарю.

— Скоро, мили мой, любов моя, малък мой, когато достатъчно укрепнеш и израснеш, и вече нямаш ни един недостатък. Сега върви и вкуси всички наслади, които те чакат, люби се с жена, люби се и с мъже в нощите, които идат. Забрави горчилката, която си познал в бордея, и вкуси тези неща, докато още има време.

И рядко нощта свършваше, без тази фигура да се завърне отново току преди изгрев-слънце, този път зачервена и топла, и тя се навеждаше да му даде прегръдката, която щеше да го крепи в часовете на деня чак до следващата смъртоносна целувка по здрач.

Той се научи да пише и чете. Разнасяше картините до местата, за които бяха предназначени — църквите и параклисите на големи дворци, вземаше парите и се пазареше за пигментите и маслата. Гълчеше прислугата, когато леглата не бяха оправени и ястията — сготвени. И, обичан от чираците, той ги изпращаше на нова служба разплакани, когато завършваха обучението си. Четеше поезия на господаря, докато той рисуваше, и се научи да свири на лютня и да пее песни.

И в онези тъжни моменти, когато господарят напускаше Венеция за много нощи, той управляваше в негово отсъствие и криеше страданието си от другите, и знаеше, че то ще се свърши едва със завръщането на господаря.

Най-сетне една нощ, в малките часове, когато дори Венеция спеше…

— Дойде времето, прекрасни, ти да дойдеш при мен и да станеш като мен. Това ли желаеш?

— Да.

— Вечно да се храниш — като мен — от кръвта на злодеите и да пазиш тези тайни чак до края на света.

— Давам обета, предавам се, аз желая… да бъда с теб, господарю мой, винаги, ти си създателят на всичко, което съм аз. Никога не съм имал по-страстно желание.

Четката на господаря посочва картината, която достига до тавана над етажите на скелето.

— Това е единственото слънце, което някога ще видиш вече. Но хилядолетни нощи ще са твои, за да виждаш светлината такава, каквато никой смъртен не я е виждал, да я открадваш от далечни звезди, сякаш си Прометей, безкрайна илюминация, чрез която ще разбереш всичко на света.

Колко ли месеца изминаха после? Замаян от могъществото на Мрачния дар.

Този нощен живот на съвместно бродене по улички и канали — в единство с опасностите на мрака и вече без страх от него, и стародавния екстаз от убийството — но никога, никога на невинни души. Не, винаги злодеи, проникване в мислите, докато не се разкрие Тифон братоубиецът, и после — изпиването на злото от смъртната жертва и превръщането му в екстаз, господарят му показваше пътя, споделеният пир.

И картината после, самотните часове, прекарани с чудото на новото умение, четката понякога сякаш сама се движеше по емайлираната повърхност, и двамата рисуваха яростно триптиха, и смъртните чираци, заспали сред гърненцата с боя и винените бутилки, и единствената мистерия, която нарушаваше покоя — мистерията, че господарят, също както в миналото, е длъжен понякога да заминава от Венеция на пътешествие, което се струваше безкрайно на изоставените от него.

Още по-ужасна бе сега раздялата. Да ловува самотен, без господаря, да ляга сам в дълбокото подземие след лова и да чака. Да не чува звънливия смях на господаря и туптенето на господарското сърце.

— Но къде заминаваш? Защо не мога да замина с теб? — питаше умолително Арман. Не споделяха ли тайната? Защо не му даваха обяснение за тази мистерия?

— Не, прелест моя, ти не си готов за това бреме. Засега всичко трябва да остане такова, каквото е било хиляда години, само мое. Някой ден ще ми помогнеш в онова, което съм длъжен да върша, но едва когато си готов за знанието, когато си показал, че искрено желаеш да добиеш знание, и когато набереш достатъчно сила, та никой да не може никога да отнеме знанието от теб против волята ти. Дотогава, разбери, аз нямам друг избор, освен да те оставям. Аз заминавам да се грижа за Онези, които трябва да бъдат пазени, както винаги е било.

Онези, които трябва да бъдат пазени.

Арман размишляваше за това, то го плашеше. Ала най-лошо от всичко бе, че това му отнемаше господаря, и той се научи да не се страхува от това едва след като господарят се бе завръщал при него отново и отново.

— Онези, които трябва да бъдат пазени, са потънали в покой или в мълчание — казваше той и сваляше червеното кадифено наметало от раменете си. — Повече от това може и никога да не узнаем.

И отново тръгваха двамата с господаря да пируват, да преследват злодея по алеите на Венеция.

Колко дълго би могло да продължи това? Колкото живота на един смъртен? Колкото сто живота на смъртни?

И половин година не бе изминала в това мрачно блаженство, когато господарят се изправи над ковчега му в дълбокото подземие, току над водата, и рече:

— Стани, Арман, трябва да напуснем този дом. Те дойдоха!

— Но кои са те, господарю? Онези, които трябва да бъдат пазени?

— Не, мили мой. Другите. Ела, трябва да побързаме!

— Но как могат те да ни навредят? Защо трябва да заминем?

Белите лица по прозорците, думкането по вратите. Чупещи се стъкла. Господарят се обръща на всички страни и оглежда картините. Миризмата на дим. Миризмата на горящ катран. Те идеха отдолу, от подземието, идеха и отгоре.

— Бягай, няма време да спасяваме нищо! — нагоре по стълбите и на покрива.

Черни качулати фигури, размахали факли, нахлуват през вратите, огънят бушува в стаите долу, взривява прозорците, ври нагоре по стълбището. Всички картини горяха.

— На покрива, Арман! Ела!

Под тези тъмни дрехи се криеха създания като нас! Други като нас! Господарят се втурна нагоре по стълбите и ги разпръсна във всички посоки, пращяха кости, когато те се блъскаха в тавана и стените.

— Богохулник, еретик! — ревяха чуждите гласове. Ръце хванаха и стиснаха Арман, а горе, на самия връх на стълбището, господарят се обърна и го извика:

— Арман! Вярвай в силата си! Ела!

Ала те се тълпяха зад господаря. Обкръжаваха го. На всеки един, захвърлен в гипса, се появяваха трима нови и накрая забиха петдесет факли в кадифените дрехи на господаря, в дългите му червени ръкави, в бялата му коса. Пламъците се издигнаха до тавана и го погълнаха, превърнаха го в жива факла, но дори и с горящи ръце той се защитаваше и подпалваше нападателите, докато те хвърляха в нозете му пламтящи факли, все едно дърва за огън.

Ала Арман го водеха надолу, далече, извън горящата къща, заедно с пищящите чираци — смъртни. И заплаваха по водата далеч от Венеция, сред вой и писъци, в търбуха на кораб, също тъй ужасен като кораба, който прекарваше роби, и излязоха на една открита поляна под нощното небе.

— Богохулник, богохулник! — разпаленият огън и веригата от качулати фигури около него, и монотонното нареждане, което все повече набираше сила. — В огъня!

— Не, не ми причинявайте това, не!

И докато той гледаше вкаменен, видя как довеждат до огъня смъртните чираци, неговите братя, единствените му братя, които крещяха в паника, докато ги хвърляха нагоре и падаха в пламъците.

— Не… Спрете, те са невинни! За Бога, спрете, невинни са! — той крещеше, но бе дошло и неговото време. Те го вдигаха, той се бореше, и го издигаха все по-високо и по-високо, за да падне сред разгорелите се пламъци.

— Господарю, помогни ми! — а после думите отстъпиха на протяжен вопъл. Разтърсващ, пронизителен, безумен.

Ала го извадиха от огъня, върнаха го към живота. Той лежеше на земята и гледаше небето. Пламъците сякаш ближеха звездите, ала той бе далеч от тях и дори вече не усещаше горещината. Усещаше мириса на обгорелите си дрехи и коса. Болките в лицето и ръцете му бяха ужасни, кръвта изтичаше от него, той едва помръдваше устни…

— Всички суетни творби на твоя господар са унищожени, всички творения на суетата, създадени от него сред смъртните с помощта на неговите Тъмни сили, образи на ангели, светци и на живи смъртни! И ти ли желаеш да бъдеш погубен? Или да служиш на Сатаната? Избирай. Ти вкуси огъня и огънят те чака, жадува за теб. Адът те очаква. Ще избереш ли?

— … да…

— … да служиш на Сатаната, тъй, както е предопределено.

— Да…

— … Че всичко на този свят е суета, и ти нивга не бива да използваш своите Тъмни сили за всякаква смъртна суета, да не рисуваш, да не създаваш музика, да не танцуваш, да не декламираш за забава на смъртните, а единствено и завинаги в служба на Сатаната, с Тъмните си сили да съблазняваш и всяваш ужас, и да рушиш, само да рушиш…

— Да.

— … посветен на своя един-единствен господар Сатаната, Сатаната да пребъде за вечни времена… да служиш на своя истински господар в мрак, болка и страдание, да отдадеш своя разум и сърце…

— Да.

— И да нямаш никакви тайни от своите братя — служители на Сатаната, да им предадеш всички знания на богохулника и неговото бреме…

Тишина.

— Да им предадеш всички знания за бремето, дете! Хайде, пламъците чакат.

— Не ви разбирам…

— Онези, които трябва да бъдат пазени. Разкажи ни.

— Какво да разкажа? Аз нищичко не знам, освен, че не искам да страдам. Толкова ме е страх!

— Истината, Дете на мрака. Къде са те? Къде са Онези, които трябва да бъдат пазени?

— Не зная. Надникнете в мислите ми, ако и вие притежавате същото умение. Аз нищо не мога да кажа.

— Но какво са, дете, какво са те? Той никога ли не ти е казал? Какво са Онези, които трябва да бъдат пазени?

Значи и те не го знаеха. За тях това не бе нищо повече от фраза, също както за него. Когато набереш достатъчно сили, та никой да не може да ти отнеме това знание против волята ти. Господарят бе проявил мъдрост.

— Какво значи това? Какво са те? Трябва да получим отговора!

— Кълна ви се, аз го нямам. Кълна се в страха си — само него си имам сега, не зная!

Бели лица се склониха над него, едно подир друго. Безвкусни устни му даряваха силни, сладки целувки, ръце го галеха, и от китките им потекоха бляскави капчици кръв. Те искаха истината да излезе наяве с кръвта. Но какво значение имаше? Кръвта си бе кръв.

— Сега ти си дете на дявола.

— Да.

— Не плачи за своя господар Марий. Марий е в ада, където му е мястото. Сега изпий целебната кръв, стани и танцувай със себеподобните си за прослава на Сатаната! И безсмъртието ще е истински твое!

— Да… — кръвта изгори езика му, когато вдигна глава, кръвта го изпълваше мъчително бавно. — О, моля ви!

Около него звучаха латински фрази и тих барабанен бой. Те бяха доволни. Знаеха, че е казал истината. Нямаше да го убият и екстазът затъмни всякакви размишления. Болките в ръцете и лицето му се бяха стопили в този екстаз…

— Стани, млади момко, и се присъедини към Децата на мрака.

— Да! — Бели ръце се протегнаха към ръцете му. Писъците на рогове и лютни се издигаха над думкането на барабаните, хипнотично прозвънваха струните на арфи, и кръгът се раздвижи. Качулати фигури в черни просешки дрехи, полите им се развяваха, а те вдигаха колене и извиваха гърбове.

Кършеха ръце, въртяха се, подскачаха и се приземяваха, въртяха се и се въртяха, и тананикаха със свити устни някаква мелодия, все по-силно и по-силно.

Кръгът се завъртя по-бързо. Тананикането бе силна, меланхолична вибрация без форма и без продължителност, ала въпреки това сякаш бе форма на говорене, самото ехо на мисълта. То звучеше все по-силно и по-силно, като стон, не могъл да премине във вик.

И той също издаваше този звук, а после се завъртя, и замаян от въртенето подскочи високо във въздуха. Ръце го уловиха, устни го целуваха, той се въртеше и другите го дърпаха, някой викаше на латински, друг отговаряше, трети се провикваше още по-силно и идваше нов отговор.

Той летеше, вече не бе прикован към земята и към ужасната болка от смъртта на господаря, и смъртта на картините, и смъртта на обичаните от него смъртни. Вятърът свистеше покрай него, жегата изгаряше лицето и очите му. Ала пеенето бе тъй прекрасно, че нямаше значение, че той не знае думите и че не може да се моли на Сатаната, не знае как да вярва и как да прочете такава молитва. Никой не знаеше, че той не знае, и всички пееха заедно в хор, и викаха, и ридаеха, и пак се въртяха и скачаха, и после, залюляни напред-назад, отметнаха глави, щом огънят ги заслепи, и някой се провикна:

— Да. ДА!

И музиката изригна. Барабани и дайрета екнаха около него в бесен варварски ритъм, гласовете най-сетне запяха бърза, зловеща мелодия. Вампирите вдигнаха ръце и завиха, разкривени фигури се мятаха необуздано край него, извиваха гърбове, тропаха с крака. Ликуването на дяволи в ада. То го ужасяваше и го зовеше, и когато ръцете се вкопчиха в него и го залюляха, той затропа с крака, и се загърчи, и затанцува като другите, остави болката да го пронизва целия, да криви ръцете и краката му, да влива тревога във виковете му.

Призори той бе изпаднал в делириум и около него десетина братя го галеха и утешаваха, и те го поведоха надолу по стълбище, отворило се в земните недра.

Изглежда, през последвалите месеци Арман сънуваше, че господарят му не е намерил смъртта си в огъня.

Сънуваше, че е паднал от покрива като пламтяща комета в спасителните води на канала отдолу. И е оживял далеч — в планините на Северна Италия. Господарят го викаше при себе си. Господарят се намираше в светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени.

Понякога в съня му господарят бе също тъй могъщ и лъчезарен както винаги — красотата сякаш бе неговото одеяние. Друг път бе обгорен до черно и съсухрен, дишащ въглен с огромни жълти очи, и само бялата му коса бе все тъй блестяща и гъста. Грохнал, той пълзеше по земята и умоляваше Арман да му помогне, а зад него от светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени, се разливаше топла светлина; във въздуха витаеха мирис на тамян и обещание за древна магия, обещание за студена, екзотична красота отвъд всякакво добро и зло.

Ала това бяха празни мечтания. Господарят му бе казал, че огънят и слънцето са способни да ги погубят и той сам бе видял своя господар сред пламъците. Тези сънища бяха като желание да се върне към живота на смъртен.

И когато очите му се отваряха и съзираше луната и звездите и неподвижното огледало на морето, ширнало се пред него, той не познаваше ни надежда, ни скръб, ни радост. Всички те идеха от господаря, а господарят вече го нямаше.

— Аз съм дете на дявола — това бе поезия. Волята му бе напълно прекършена, и сега нямаше нищо друго, освен мрачното братство, и сега убиваше и невинни редом с виновните. Убийството бе над всякаква жестокост.

В Рим, в голямото сборище в катакомбите, се поклони пред Сантино, водача — той слезе да го посрещне с разтворени обятия. Той, великият, бе се родил за Мрака по времето на Черната смърт и разказа на Арман за видението, което го бе споходило през годината 1349, когато вилнеела чумата — че и ние трябва да сме като Черната смърт, злина без обяснение, която кара човека да се съмнява в Божията милост и намеса.

Сантино отведе Арман в светилището, чиито стени бяха окичени с човешки черепи, и му разказваше за вампирите.

Нас ни е имало от памтивека, също като вълците — бич за смъртните. И в Римското сборище, тъмната сянка на Римската църква, се бе въплътило окончателното ни съвършенство.

Арман вече познаваше ритуалите и обикновените забрани — сега трябваше да научи великите закони.

Първи — всяко сборище трябва да има свой водач и само той може да нареди Мрачната магия да бъде приложена върху смъртен и да се погрижи методите и обредите да бъдат надлежно спазени.

Втори — Мрачният дар никога не бива да бъде даряван на болни и сакати, на деца или на онези, които дори и с помощта на Мрачните сили не могат да оцелеят сами. Трябва да се разбере и че всички смъртни, които ще получат Мрачния дар, трябва да бъдат красиви, та оскърблението за Бога да бъде по-голямо, когато се приложи Мрачната магия.

Трети — нивга стар вампир не бива да прилага тази магия, освен ако кръвта на новопосветения не е твърде силна. Защото всичките ни дарби естествено укрепват с възрастта и старите притежават твърде много сила. Рани, изгаряния — тези катастрофи, ако не погубят Детето на сатаната, само уголемяват силите му, след като оздравее. Ала Сатаната пази стадото от силите на старите, защото те, почти всички без изключение, полудяват.

В частност, нека Арман знае, че по това време няма жив вампир, по-стар от триста години. Следователно няма живи, които да помнят първото римско сборище. Дяволът честичко извиква своите вампири да се приберат у дома.

Но нека Арман разбере и че въздействието на Мрачната магия е непредвидимо, дори и когато бъде извършена от много млад вампир и с цялата необходима грижа. По причини, неизвестни никому, някои смъртни, когато се Родят за Мрака, стават могъщи като титаните, а други са просто движещи се трупове. Затова смъртните трябва да бъдат избирани умело. Твърде страстните и неукротими натури трябва да бъдат избягвани, както и вялите и безволевите.

Четвърти — никой вампир не бива да погубва друг вампир, освен господаря на сборището, който има власт над живота и смъртта на цялото си стадо. И негово задължение е да вкара старите и обезумелите в огъня, когато вече не могат да служат на Сатаната, както е редно. Негово задължение е да унищожава всички незаконно създадени вампири. Негово задължение е да унищожава онези, които са толкова тежко пострадали, че не могат да оцелеят сами.

И, последно, негово задължение е да се стреми да унищожи всички изгнаници и всеки, нарушил тези закони.

Пети — никой вампир не бива да разкрива истинската си природа на смъртен и да остави този смъртен да живее. Никой вампир никога не бива да разкрива историята на вампирите пред смъртен и да го остави да живее. Никой вампир не бива да се заема да напише историята на вампирите или истинните познания на вампирите, за да не бъде открита тя от смъртните и да й повярват. И името на вампир никога не бива да става известно на смъртни, освен написано на надгробния му камък, и никога вампир не бива да разкрива на смъртни местонахождението на своето леговище или на леговището на друг вампир.

Това бяха великите заповеди, които трябваше да спазват всички вампири. И туй бяха условията да съществуваш сред всички Немъртви.

Ала Арман трябва да знае, че винаги е имало легенди за древни вампири еретици, притежаващи страшна мощ, непризнаващи никаква власт, дори и властта на дявола — вампири, оцелели хиляди години. Понякога ги наричали Деца на хилядолетията. В Северна Европа разказвали за Маел, живял в горите на Англия и Шотландия; в Мала Азия — легенди за Пандора. А в Египет — древното предание за вампира Рамзес, когото били виждали отново и в днешно време.

Навсякъде по света се носели такива легенди. И биха могли с лекота да се отхвърлят като въображаеми, ако не било едно. Древният еретик Марий бил открит във Венеция и наказан там от Децата на мрака. Легендата за Марий се оказала истина. Но Марий вече го нямало.

Арман не каза нищо по повод последното твърдение. Той не сподели със Сантино за своите сънища. В действителност, и сънищата бяха помръкнали за Арман, също като цветовете от картините на Марий. Той вече не ги таеше в ума и в душата си, за да ги открият други, мъчещи се да прозрат.

Когато Сантино заговори за Онези, които трябва да бъдат пазени, Арман отново призна, че не знае смисъла на това название. Сантино също не го знаеше, а също и никой вампир, познат на Сантино.

Мъртва бе тайната. Мъртъв бе Марий. Затуй, да предадем на мълчание старата и безполезна мистерия. Сатаната е наш господар. В Сатаната е цялото разбиране и цялото познание.

Арман се хареса на Сантино. Той наизусти законите, усъвършенства изпълнението си на обредните песнопения, ритуали и молитви. Видя най-великите служения на Сатаната, на които някога е бил свидетел. И се учеше от най-могъщите, умели и красиви вампири, които някога щеше да познае. Учеше се толкова добре, че стана проповедник, когото изпращаха да събира скитащите Деца на мрака в сборища и да води другите в сатанинските служения, и да прилага Мрачната магия, когато светът, плътта, и дяволът призоваваха за това.

В Испания, в Германия и Франция той бе проповядвал Мрачните благословии и Мрачните обреди, бе срещал диви, непокорни Деца на мрака и мъждиви пламъци се разгаряха в него, когато бе с тях или в миговете, когато сборището го обкръжаваше, утешавано от него, черпещо единение от неговата сила.

Бе усъвършенствал убийството отвъд способностите на всички познати му Деца на мрака. Бе се научил да призовава онези, които истински желаят да умрат. Трябваше само да застане близо до жилищата на смъртните и мълчаливо да изчака жертвите му да излязат.

Стари, млади, болни и нещастни, грозни или красиви — нямаше значение, защото той не подбираше. Изпращаше им ослепителни видения, ако те желаеха да ги приемат, ала не пристъпваше към тях, нито дори ги обгръщаше с ръце. Неумолимо привлечени към него, те бяха тези, които го прегръщаха. И когато топлата им жива плът го докосваше, когато разтваряше устни и усещаше как потича кръвта, той познаваше единствения постижим за него край на страданието.

В най-хубавите мигове му се струваше, че деянията му са дълбоко духовни, незаразени от алчността и объркването, от които бе изграден светът, въпреки плътската наслада от убийството.

В това деяние духовното и плътското се сливаха и оцеляваше духовното, бе убеден той. Това за него бе подобно на Свето причастие — кръвта на Христовите деца служеше само за да проумее същността на самия живот в онази частица от мига, когато настъпваше смъртта. Само великите Божии светци му бяха равни по духовност, по това противене на нещастието, по съществуването, изпълнено със съзерцание и самоотричане.

Ала бе видял и как най-великите от спътниците му изчезват, самоунищожават се, полудяват. Бе видял неизбежния разпад на сборищата, бе видял как безсмъртието побеждава и най-съвършените Деца на мрака и понякога му се струваше, че това, че не успява да надвие него, е някакво страховито наказание.

Дали му бе предопределено да стане един от древните? От Децата на хилядолетията? Можеше ли да се вярва на онези истории, които продължаваха да се разказват?

Понякога някой скитащ вампир разказваше, че мярнали баснословната Пандора в далечния руски град Москва или че Маел живеел на пустото английско крайбрежие. Скиталците разказваха дори за Марий — че го видели отново в Египет или в Гърция. Ала тези разказвачи не бяха виждали легендарните вампири с очите си. Те всъщност не знаеха нищо. Тези истории се разказваха често.

Те не отвличаха и не забавляваха покорния слуга на Сатаната. В тиха вярност към Мрачните обичаи, Арман продължавал да служи.

Ала през вековете на дългото му покорство Арман пазел две тайни. Тези тайни били негова собственост повече отколкото ковчега, в който се заключвал денем или няколкото амулета, които носел.

Едната била, че без значение колко голяма била самотата му и колко дълго търсел братя и сестри, в които да намери утеха, сам той никога не бил прилагал Мрачната магия. Не желаел да даде това на Сатаната — Дете на мрака, създадено от него.

А другата, която криел от следовниците си за тяхно добро, била просто степента на неговото все по-задълбочаващо се отчаяние.

Че не копнеел за нищо, не жадувал за нищо, и в крайна сметка не вярвал в нищо, и неговите все по-нарастващи, страховити сили не му доставяли ни най-малка наслада, и живеел миг за миг в пустота, нарушавана всяка нощ от вечния му живот единствено от убийството — тази тайна той криел от тях, тъй като те се нуждаели от него, и нямало да бъде възможно да ги предвожда, защото страхът му би ги уплашил.

Но с това бе свършено.

Един велик цикъл приключил и още преди години той усещал завършека му, без дори да разбира, че това е цикъл.

От Рим дошли изопачените истории на пътници, вече остарели, когато стигнали до ушите му, че водачът Сантино изоставил стадото си. Някои твърдяха, че бил полудял и живеел в провинцията, други — че скочил в огъня, трети — че светът го погълнал, че бил откаран с черна колесница от смъртни и никога повече не го видели.

— Ние влизаме или в огъня, или в легендите — му рече разказвачът.

Но после дойдоха вести, че в Рим настанал хаос, десетки водачи сложили черната качулка и черните одежди, за да поемат водачеството над сборището. А после като че нямаше никакъв водач.

След 1700 г. от Италия вече не идвали никакви вести. Половин век Арман не можел да се довери на своята страст, нито на тази на околните, за да сътвори безумието на истинско Служение. И сънувал своя господар Марий в богатите одежди от червено кадифе, и виждал двореца, пълен с яркоцветни картини, и се плашел.

А после дошъл друг.

Децата му се втурнали в подземията под Гробището на невинните, за да му разкажат за новия вампир, облечен с наметало от червено кадифе, поръбено с кожи, който осквернявал църквите и поразявал онези, които носят кръстове, и обикалял светлите места. Червено кадифе. Било чисто съвпадение, ала то го вбесявало и той виждал в него оскърбление, с нищо неоправдана болка, която душата му не можела да понесе.

А после била преобразена и жената, жената с лъвска грива и име на ангел, прекрасна и могъща като своя син.

И той се изкачил по стълбището и излязъл от катакомбите, и повел шайката срещу нас, както качулатите дошли да погубят него и господаря му преди векове.

И се провалил.

Той стоеше, облечен в странните си дрехи от дантела и брокат, с джобове, пълни с монети. В мислите му преливаха образи от хилядите книги, които бе прочел. И се чувстваше пронизан от всичко, което бе видял по светлите места в големия град, наречен Париж, и сякаш чуваше как старият му господар му шепне на ухото:

Но хилядолетни нощи ще са твои, за да виждаш светлината такава, каквато никой смъртен нея е виждал, да я открадваш от далечни звезди, сякаш си Прометей, безкрайна илюминация, чрез която ще разбереш всичко на света.

— Всичко това се изплъзваше от моето разбиране — рече той. — Сякаш съм някой, комуто е бил възвърнат светът, а вие, Лестат и Габриел, сте като изображенията, изрисувани от моя стар господар, в лазур, кармин и злато.

Той стоеше неподвижно на вратата, обхванал лакти, гледаше ни и питаше мълчаливо:

Какво може да се узнае? Какво може да се даде? Ние сме изоставените деца на Бога. И пред мен не се разстила Дяволският път, и в ушите ми не звънят камбаните на ада.