Ан Райс
Вампирът Лестат (20) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

11

Вятърът вече не хапеше. Всички аромати на града се завръщаха.

А пазарите бяха препълнени с цветя. Втурнах се към къщата на Роже, без изобщо да мисля какво правя, и настоях да ми каже къде живее Никола.

Щях само да му хвърля един поглед, да се уверя, че е в добро здраве, да съм сигурен, че къщата е достатъчно хубава.

Тя беше на „Ил Сен Луи“ и много внушителна — тъкмо както аз бях искал, но всички прозорци, гледащи към кея, бяха затворени.

Дълго време стоях и гледах как каретите една след друга преминаваха с трясък по близкия мост. И знаех, че е нужно да видя Ники.

Започнах да се катеря по стената, точно както се бях катерил по стените в селото, и открих, че е изумително лесно. Катерех се етаж след етаж, много по-високо, отколкото някога в миналото бях дръзвал да се изкача, а после претичах през покрива и се спуснах надолу към вътрешността на двора, за да потърся апартамента на Ники.

Подминах няколко отворени прозореца, преди да стигна до този, който ми трябваше. И ето го Никола, огрян от сиянието на масата за вечеря, и Жанет и Лучина бяха с него на късната вечеря, която изяждахме заедно след затварянето на театъра.

Щом го видях за пръв път, аз се отдръпнах от касата на прозореца и затворих очи. Можеше да падна, ако дясната ми ръка не се бе вкопчила бързо в стената, сякаш притежаваше собствена воля. Мярнах стаята само за миг, но всяка подробност се бе запечатала в мислите ми.

Той беше облечен в старо зелено кадифе, премяна, която тъй небрежно бе носил по кривите улички у дома. Но навсякъде около него се виждаха признаците на богатството, което му бях изпращал — книги с кожени подвързии по лавиците и инкрустирано писалище с окачена над него овална картина, а италианската цигулка блестеше върху новото фортепиано.

Носеше пръстен със скъпоценен камък, изпратен от мен, а кестенявата му коса бе привързана отзад с черна копринена панделка. Седеше замислен, облакътен на масата, и не хапваше нищо от скъпата порцеланова чиния пред него.

Внимателно отворих очи и отново го погледнах. Всичките му природни дарби бяха там, окъпани от сиянието на лампата: изящните, ала силни крайници, големи и сериозни кафяви очи, а устните му, какъв сарказъм и каква ирония бе това, бяха детински и готови да бъдат целувани.

В него като че имаше някаква крехкост, която никога не бях възприемал или разбирал. Ала все пак изглеждаше безкрайно интелигентен, моят Ники, изпълнен с объркани безкомпромисни мисли, докато слушаше бързото говорене на Жанет.

— Лестат се е оженил — каза тя, а Лучина кимна. — Жена му е богата и той не може да й каже, че е бил най-обикновен актьор, много е просто.

— Предлагам да го оставим на мира — додаде Лучина. — Той спаси театъра от затваряне и ни обсипва с дарове…

— Не го вярвам — отрече с мъка Никола. — Той не би се срамувал от нас — в гласа му се долавяше потисната ярост, тежка скръб. — И защо той напусна така? Аз го чух, че ме викаше! Стъклото на прозореца бе разбито на парченца! Казвам ви, в просъница чух гласа му…

Възцари се неловко мълчание. Те не вярваха на неговия разказ — как съм изчезнал от мансардата, и ако го разкажеше отново, това само би го отстранило и огорчило още повече. Усещах го в мислите на всички тях.

— Вие не познавахте Лестат — каза той почти сърдито, завърна се към поносимия разговор, който другите смъртни биха му позволили да води. — Лестат би плюл в лицето на всеки, който би се срамувал от нас! Той ми праща пари. Какво да правя с тях? Той си играе с нас!

Отговор от другите не последва — здравомислещите, практични създания, които не желаеха да говорят против тайнствения благодетел. Всичко вървеше прекалено добре.

И в проточилото се мълчание аз усетих колко дълбоко е страданието на Ники, знаех го, сякаш надничах в черепа му. И не можех да го понеса.

Не можех да понеса да се ровя в душата му, без той да подозира. Ала не можах и да не усетя обширната тайнствена местност вътре в него, по-мрачен може би, отколкото някога бях сънувал, и отново си припомних думите му, че мракът в него е като мрака, който бе видял в хана, и че се опитвал да го скрие от мен.

Почти я виждах, тази местност. И действително тя се намираше отвъд неговия разум, сякаш разумът му бе просто порта към хаоса, който се простира оттатък границите на всичко, което познаваме.

Твърде страшно бе това. Не исках да го виждам. Не исках да чувствам онова, което чувстваше той!

Но какво бих могъл да сторя за него? Това бе важното. Какво бих могъл да сторя, че да прекратя това мъчение веднъж завинаги?

И все пак аз исках да го докосна — дланите му, ръцете му, лицето му. Исках да почувствам плътта му с тези нови безсмъртни сетива. И открих, че шепна думата „Жив“. Да, ти си жив и това означава, че можеш да умреш. И когато те погледна, всичко, което виждам, е съвсем безплътно. Това е смесицата от миниатюрни движения и неопределими цветове, сякаш ти изобщо нямаш тяло, а си само сбор от топлина и светлина. Ти си самата светлина, а какво съм аз сега?

Макар и вечен, аз се свивам като прашинка пепел под лъчите на това сияние.

Ала атмосферата в стаята се бе променила. Лучина и Жанет се сбогуваха учтиво. Той сякаш не ги чуваше. Беше се обърнал към прозореца и се надигаше, сякаш го зовеше таен глас. Изражението му бе неописуемо.

Той знаеше, че аз съм там!

Мигновено се стрелнах към покрива по хлъзгавата стена.

Но все още го чувах там, под мен. Погледнах надолу и видях голите му ръце върху перваза на прозореца. И в тишината дочух неговата паника. Той бе усетил присъствието ми! Моето присъствие, забележете — той го бе усетил точно както аз усещах присъствието в гробищата. Но как, спореше той със себе си, би могъл Лестат да е тук?

Бях твърде потресен да предприема каквото и да било — вкопчен в улука, усетих как другите си тръгват, усетих, че той вече е сам. Единственото, за което бях способен да мисля, бе: Какво, в името на ада, е това присъствие, което той усети?

Та нали аз вече не бях Лестат. Аз бях този демон, този могъщ и алчен вампир, и все пак той усети присъствието ми, присъствието на Лестат, на младежа, когото познаваше!

Престанах да го слушам. Просто лежах на покрива.

Ала знаех, че той обикаля долу. Разбрах кога вдигна цигулката от мястото й на пианото и разбрах, че пак е застанал на прозореца.

И запуших уши с ръце.

Ала звукът пак се чуваше. Той извираше от инструмента и разсичаше нощта, сякаш бе някаква бляскава стихия, а не въздух и светлина, и материя, която можеше да се издигне чак до звездите.

Той удряше по струните и аз, притворил клепачи, почти го виждах как се люлее напред-назад с глава, склонена върху цигулката, все едно искаше да се разтвори в музиката, а после всички усещания за него изчезнаха и остана само звукът.

Протяжните, трептящи ноти и смразяващите глисанди и цигулката, която пееше на свой собствен език, за да накарат всякаква друга реч да зазвучи фалшиво. Ала със задълбочаването си мелодията се превърна в самата същина на отчаянието, сякаш красотата й бе ужасяваща случайност, гротеска, в която нямаше и капка истина.

В това ли вярваше той, в това ли бе вярвал винаги, докато аз говорех ли говорех за добротата? Той ли караше цигулката да го каже? Нарочно ли създаваше тези протяжни, чисти, струящи ноти, за да каже, че красотата не значи нищо, защото идва от отчаянието вътре в него и в края на краищата тя няма нищо общо с отчаянието, защото отчаянието не бе красиво, и значи красотата бе ужасяваща ирония?

Не знаех отговора. Но звученето надделя над него, както винаги е било. То надрасна отчаянието. То без всякакво усилие премина в бавна мелодия, като вода, която търси своя собствен път надолу по планинския склон. Тя ставаше все по-богата и още по-мрачна, и в нея имаше нещо необуздано и отрезвяващо, и сърцераздирателно, и огромно. Аз лежах по гръб на покрива с очи, взрени в звездите.

Светлинни точици, незрими за смъртните. Облаци фантоми. И суровият, пронизителен звук на цигулката, който бавно, с изящно напрежение, утихна.

Не помръднах.

Безмълвно разбирах езика, на който ми говореше цигулката. Ники, да можехме да поговорим пак… Де да можеше нашият разговор да продължи…

Красотата не бе вероломство, както вярваше той, тя по-скоро бе земя, за която нямаше съставена карта и в която човек би могъл да допусне хиляди фатални грешки, див и безразличен рай без знаци за добро и зло.

Въпреки всички усъвършенствания на цивилизацията при създаването на изкуство — опияняващото съвършенство на струнния квартет или ленивото величие на платната на Фрагонар — красотата бе дива. Тя бе също тъй опасна и разюздана, както е била земята цяла вечност преди в главата на човека да се роди една-единствена свързана мисъл или да започне да записва правила за поведение върху глинени плочки. Красотата бе Дива градина.

Защо тогава го раняваше, че най-отчаяната музика е изпълнена с красота? Защо от това го болеше, и заради това бе циничен, и тъжен, и недоверчив?

Добро и зло — това са представи, създадени от човека. И човекът всъщност е по-добър от Дивата градина.

Но може би дълбоко в себе си Ники винаги бе мечтал за хармония сред всичко, което аз винаги съм знаел, че е невъзможно. Ники бе мечтал не за доброта, а за справедливост.

Но вече никога не бихме могли да обсъждаме всичко това помежду си. Никога вече нямаше да можем да отидем в хана. Прости ми, Ники. Доброто и злото все още съществуват, и винаги ще съществуват. Но нашият разговор приключи завинаги. Ала въпреки това, когато си тръгнах от покрива и се запромъквах тихо далеч от „Ил Сен Луи“ аз знаех как ще постъпя.

Не го признавах пред себе си, но знаех.

Следващата вечер, когато стигнах на булевард „Дю Тампл“ вече беше късно. Бях се нахранил добре в Ил дьо ла Сите и първото действие в Къщата на театралите на Рено вече бе започнало.