Ан Райс
Вампирът Лестат (33) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

2

Той се приближаваше към центъра на големия кръг, гърбом към кладата, а до него вървеше непозната вампирка.

Когато се взрях в него на светлината на факлите, отново изпитах същия потрес, както когато той влезе в катедралата „Света Богородица“.

Не бе само заради красотата му, а заради смайващата невинност на момчешкото му лице. Движеше се толкова леко и чевръсто, че не виждах крачките му. Огромните му очи ни гледаха без гняв, в косата му, колкото и прашна да беше, играеха червени отблясъци.

Опитах се да проникна в разума му — какъв бе той, защо едно такова благородно създание трябва да стои начело на тези тъжни призраци, когато можеше да броди по целия свят. Опитах се отново да открия онова, което почти ми се бе разкрило, когато застанахме пред олтара на катедралата — това създание и аз. Ако го знаех, може би бе по силите ми да го победя, и щях да го победя.

Стори ми се, че той ми откликва с някакъв безмълвен отговор, с мигновена картина от рая сред самата преизподня на ада. В неговото невинно изражение сякаш дяволът бе запазил лицето и тялото на ангел и след падението.

Ала имаше нещо зловещо. Водачът не проговаряше. Барабаните думкаха тревожно, ала нямаше единодушие. Тъмнооката жена не зави заедно с другите. А другите също бяха замлъкнали.

И жената, която бе дошла заедно с водача, странно създание в одежди на древна царица — парцалива рокля и разръфан пояс, започна да се смее.

Сборището, или както и да се наричаха сами, съвсем понятно се слиса. Единият тимпан спря да бие.

Кралицата изчадие се смееше все по-силно и по-силно. Белите й зъби проблясваха през мръсния воал на сплъстената й коса.

Някога е била прекрасна. И не възрастта й на смъртна я бе съсипала. По-скоро приличаше на умопобъркана — устата й бе изкривена в ужасна гримаса, очите — взрени безумно напред, тялото й, щом се засмя, изведнъж се изопна в дъга, както и Магнус се бе огъвал, докато танцуваше около собствената си погребална клада.

— Не ви ли предупредих? — кресна тя. — Не го ли сторих?

Далече зад нея Никола се размърда в малката си клетка. Усетих как смехът го обгори. Ала той се взираше в мен и чертите му носеха печата на предишната чувствителност, макар и разкривени. В него страхът се бореше със злобата и всичко това бе преплетено с почуда на ръба на отчаянието.

Кестенявият водач се взираше в кралицата вампир с неразгадаемо изражение, момчето с факлата пристъпи напред и кресна на жената да млъкне веднага. Сега то имаше царствена осанка, въпреки дрипите.

Жената му обърна гръб и застана с лице към нас. Тя занарежда думи с дрезгав, безполов глас, който отстъпи на глъхнещ смях.

— Хиляда пъти го повторих, обаче вие не щете да ме слушате! — заяви тя. Разтрепери се и роклята потръпна около нея. — И ми викахте луда, мъченица на времето, блудна Касандра, покварена от твърде дългото й бдение на тази земя. Е, виждате, всичките ми предсказания се сбъднаха.

Водачът не й обръщаше ни най-малко внимание.

— И бе нужно туй създание… — тя се приближи до мен, лицето й бе отвратителна комична маска, също като лицето на Магнус. — … този палав кавалер, за да ви го докаже веднъж завинаги.

Тя изсъска, вдъхна шумно и се изправи. И само за един миг на съвършена неподвижност доби красота. Копнеех да среша косите й, да ги измия със собствените си ръце и да я облека в съвременно облекло, да я видя в огледалото на моето време. Всъщност мислите ми за миг пощуряха от тази идея, да я преобразя и отмия от нея маската на злото.

Стори ми се, че за миг в мен се разгаря идеята за вечността. Тогава познах безсмъртието. С нея всичко бе възможно, или поне така изглеждаше в онзи единствен миг.

Тя ме погледна, долови виденията и лицето й стана още по-прелестно, ала лудостта се завръщаше.

— Накажи ги! — беснееше момчето. — Призови съда на Сатаната! Запали огъня!

Ала никой в обширната зала не помръдна.

Старицата затананика със стиснати устни някаква зловеща мелодия с ритъма на реч. Водачът продължаваше все така да се взира.

Но момчето, изпаднало в паника, настъпваше към нас. То оголи зъби и вдигна ръка като ноктеста лапа.

Грабнах факлата от него и невъзмутимо го блъснах в гърдите, ударът ми го запрати на другия край на прашния кръг и той се хлъзна сред съчките, струпани около кладата. Забих факлата в пръстта и я угасих.

Кралицата вампир се разсмя пискливо и смехът й явно ужаси другите, ала лицето на водача изобщо не се измени.

— Няма да стоя тук и да чакам никакъв съд на Сатаната! — заявих аз и огледах кръга. — Освен ако не доведете Сатаната тук.

— Да, кажи им го, дете! Накарай ги да ти отговорят! — провикна се тържествуващо старата жена.

Момчето отново се бе изправило на крака.

— Знаете престъпленията им! — ревна то, щом се завърна в кръга. Бе изпаднало в ярост и излъчваше сила, и сега разбрах колко невъзможно бе да преценяваш, когото и да било от тях по вида на смъртен, който бяха съхранили. Той спокойно би могъл да бъде старейшина, дребната старица — новаче, юношата водач — най-старият от всички.

— Вижте! — възкликна то и се приближи, и сивите му очи блеснаха, щом усети вниманието на другите. — Това изчадие не е било послушник нито тук, нито никъде; той не е молил да бъде приет. Не е дал клетва на Сатаната. Не е предал душата си на смъртно легло, и всъщност не е и умрял! — гласът му изтъня и се извиси. — Той не е бил погребан! Не се е вдигнал от гроба като Дете на мрака! И смее да скита по улиците на света под маската на живо същество! И върти сделки насред самия Париж като смъртен!

Откъм стените в отговор се понесоха писъци. Но вампирите от кръга мълчаха, щом ги погледна. Челюстта му трепереше.

Той издигна ръце и нададе вой. Един-двама от другите го подеха. Лицето му бе обезобразено от гняв.

Старата кралица вампир се разтресе от смях и ме погледна с най-налудничавата усмивка.

Ала момчето не отстъпваше.

— Той търси уюта на огнището, строго забранен! — кресна то и тропна с крак, и дрехите му се разтресоха. — Той влиза в дворците на плътските наслади и там се смесва със смъртните, докато те свирят музика! Докато танцуват!

— Стига си беснял! — Срязах го. Но в действителност ми се искаше да го изслушам.

Той продължи да кряска и завря пръст в лицето ми.

— Никой обред не може да го пречисти! Късно е вече за Обета на мрака, за Мрачния благослов…

— Обети на мрака? Мрачни благослови? — обърнах се към старата царица. — Вие какво ще кажете за всичко това? Вие сте също толкова стара, колкото бе и Магнус, когато влезе в огъня… Защо вие продължавате да търпите това страдание!

Внезапно очите й се завъртяха, сякаш водеха самостоятелен живот, и от нея отново изригна онзи поривист смях.

— Никога няма да ти навредя, младежо — рече тя. — И на двама ви.

— Тя погледна с обич Габриел. — Вие сте тръгнали по пътя на Дявола към голямо приключение. Какво право имам да се меся в онова, което идните векове са ви подготвили?

Пътят на Дявола. Първата фраза, произнесена от когото и да било от тях, на която душата ми откликна звънко. Само като я погледнех, и ме обземаше веселие. По свой начин тя бе близначка на Магнус.

— О, да, стара съм като този, който те роди! — тя се усмихна, белите й зъби едва докоснаха долната устна и изчезнаха. Тя погледна водача, който я наблюдаваше без ни най-малък интерес или въодушевление. — Мен вече ме имаше тук, в това сборище, когато Магнус открадна от нас нашите тайни, хитрецът, алхимикът Магнус… когато изпи кръвта, която щеше да му дари вечен живот така, както Светът на мрака дотогава не бе виждал. Три века изминаха, и той предаде своя чист неопетнен Дар на мрака на теб, прекрасно дете!

Лицето й отново се превърна в злобно ухилената комична маска, съвсем като лицето на Магнус.

— Покажи ми я, дете — рече тя. — Силата, която той ти даде. Знаеш ли какво значи да те преобрази във вампир някой толкова могъщ, който никога преди не е давал този Дар? Тук, дете, това е забранено, никой толкова стар не може да предаде силите си! Защото дари ли го, роденото от него пиле голишарче като нищо ще победи този милостив водач и неговото сборище.

— Прекрати тези фантасмагорични безумия! — намеси се момчето.

Но всички слушаха. Тъмнооката хубавица се бе приближила до нас, за да вижда по-добре старата царица и вече напълно бе забравила страха и омразата към нас.

— Преди сто години изприказва достатъчно! — изрева момчето на старата царица, вдигнало ръка, за да й заповяда да мълчи. — Ти си луда, както и всички останали старци са луди. Това е вашата мъчителна смърт. Казвам ти, всички тези изгнаници трябва да бъдат наказани! Редът ще се възстанови, когато той и преобразената от него жена бъдат унищожени пред всички ни.

С възобновена ярост той се обърна към останалите.

— Казвам ви, вие ходите по тази земя като всички зли изчадия, по Божия воля, за да карате смъртните да страдат в името на Божественото му величие. И по волята Божия ще бъдете унищожени, щом богохулствате, и хвърлени в казаните на ада сега, защото сте прокълнати души, и вашето безсмъртие ви се дава само с цената на мъки и страдания.

Надигна се колеблив вой.

— А, ето я, значи, най-накрая — рекох аз. — Цялата философия — и тя цялата се гради върху лъжа. А вие се свивате като селяни вече попаднали в ада по свой собствен избор, оковани по-тежко и от най-низшия смъртен, и искате да ни накажете, защото ние не постъпваме така? Последвайте примера ни, защото ние не живеем така!

Някои от вампирите се взираха в нас, други трескаво разговаряха, тези разговори се водеха навсякъде около нас. Отново и отново те поглеждаха водача и старата царица.

Ала водачът не казваше нищо.

Момчето с крясък призова към ред.

— Не стига, че оскверни светини — заговори пак то, — не стига, че се подвизава като смъртен. Тази нощ, в едно село в покрайнините, той вкара в ужас паството на цяла църква! Цял Париж говори за този ужас — кръвопийци се вдигнали от гроба под самия олтар, той и неговия женски вампир, върху когото той приложи Магията на мрака без съгласие и без обред, точно както и той е бил създаден!

Чуха се ахкания и още мърморене. Ала старата царица изпищя от възторг.

— Това са тежки престъпления — рече той. — Казвам ви, те не могат да останат ненаказани! А кой сред нас не знае за неговите подигравки на сцената на булевардния театър, който той самият държи като смъртен! Там пред хиляда парижани той се перчеше със способностите си на Дете на мрака! И тайната, която пазехме от векове, биде престъпена за негова забава и забавата на простолюдието!

Старата царица потри ръце, наклони глава встрани и ме загледа.

— Вярно ли е всичко това, дете? — попита тя. — Седял ли си в ложа в Операта? Заставал ли си под светлините на сцената на „Театр Франсез“? Танцувал ли си с краля и кралицата в двореца Тюйлери, ти и тази красавица, която ти сътвори тъй съвършена? Вярно ли е, че кръстосваш булевардите със златна каляска?

Тя се смееше ли смееше и погледът й от време на време се плъзваше по останалите и ги усмиряваше, сякаш тя излъчваше топъл светлинен лъч.

— Ах, каква изисканост и какво достойнство — продължи тя. — Какво се случи в голямата катедрала, когато влязохте? Разкажи ми сега!

— Абсолютно нищо, мадам! — заявих.

— Тежки престъпления! — изрева възмутеното момче вампир. — Това са страхотии, които могат да вдигнат срещу нас цял град, ако не и кралство! След като векове наред сме дебнали из този мегаполис крадешком и сме пораждали само най-нежен шепот за нашите велики сили. Призраци сме ние, нощни създания, обречени да подхранват човешките страхове, не бесни демони!

— Ах, но туй е твърде възвишено — пропя старата царица, вперила поглед в обречения таван. — На моето каменно възглаве съм сънувала сънища за света на смъртните горе. Слушала съм гласовете му, новата му музика и те са ме унасяли като приспивни песни в моя гроб. Представяла съм си неговите фантастични открития, познала съм куража му в предвечното светилище на моите мисли. И макар и той да ме отхвърля в ослепителните си форми, копнея за някого, който да притежава силата да скита из него без страх, да язди по Дяволския път през самото му сърце.

Сивоокото момче не бе на себе си.

— Пропуснете изпитанието! — викна то, вперило сърдит поглед във водача. — Запалете кладата!

Царицата отстъпи от пътя ми с пресилен жест, щом момчето посегна към най-близката до него факла. Втурнах се към него, изтръгнах му факлата и го запратих към тавана, то се завъртя презглава и продължи да се върти чак докато падна долу. Стъпках факлата.

Оставаше още една. Сред сборището бе настанала пълна суматоха, неколцина се притекоха на помощ на момчето, други си шушнеха, а водачът не помръдваше, като в сън.

И в този промеждутък аз излязох отпред, покачих се на кладата и изкъртих предната стена на малката дървена клетка.

Никола приличаше на жив труп. Очите му бяха оловни, а устата му се гърчеше все едно ми се усмихваше с омраза от другата страна на гроба. Измъкнах го от клетката и го спуснах на пръстения под. Той имаше треска и въпреки че аз не му обръщах внимание и бих го прикрил, стига да можех, той ме блъскаше и мълвеше проклятия.

Старата царица гледаше запленена. Погледнах Габриел, която наблюдаваше без капка страх. Извадих перлената броеница от жилетката си и я окачих, с увисналото разпятие, на шията на Никола. Той се вторачи вцепенено в кръстчето, а после започна да се смее. Презрението и злобата бликаха от него и се изливаха в този тих металически звук. Той бе пълната противоположност на издаваните от вампирите звуци. В него се чуваше човешката кръв, човешката му плътност отекваше в стените. Внезапно изглеждаше зачервен, горещ и странно недовършен, единственият смъртен сред нас, като дете, захвърлено сред порцеланови кукли.

Сборището бе по-объркано отвсякога. Двете угаснали факли лежаха, все още недокоснати.

— Сега, според собствените ви правила, вие не можете да му навредите! — заявих. — Ала свръхестествена защита му е осигурил вампир. Обяснете, как може да се проумее това?

Понесох Ники напред. Габриел веднага протегна ръце да го поеме в прегръдките си.

Той го прие, въпреки, че се втренчи в нея, сякаш не я познаваше, и дори вдигна пръсти, за да докосне лицето й. Тя отстрани ръката му, както би отстранила ръката на бебе, като продължаваше да се взира във водача и мен.

— Ако вашият водач няма какво да ви каже сега, то аз имам — рекох. — Вървете се изкъпете във водите на Сена и се облечете по човешки, ако си спомняте как, и излезте да дебнете сред хората, както очевидно ви е било отредено.

Победеното момче вампир разбута грубо онези, които му помогнаха да се изправи, и се върна в кръга.

— Арман! — примоли се то на мълчаливия кестеняв водач. — Въдвори ред в сборището! Арман! Спаси ни сега!

— Защо, в името на ада — надвиках го аз — дяволът ви е дал красота, гъвкавост, очи, за да съзирате видения, ум, за да правите магии?

Всички до един се бяха втренчили в мен. Сивоокото момче отново извика Арман по име, ала напразно.

— Пропилявате си дарбите! — продължих. — И още по-лошо, пропилявате безсмъртието си! Няма на света нищо по-безсмислено и противоречиво, освен смъртните, които живеят, притиснати в хватката на суеверията от миналото!

Възцари се пълна тишина. Чувах бавното дишане на Ники. Усещах топлината му. Усещах как нямата заплененост, в която бе изпаднал, се бори със самата смърт.

— Няма ли у вас хитрост? — попитах останалите и гласът ми прокънтя в безмълвието. — Няма ли сръчност? Как аз, сирак, попаднах на толкова много възможности, а вие, под грижите на тези зли родители… — млъкнах и се втренчих във водача и разяреното момче — … креете като слепи изчадия под земята?

— Мощта на Сатаната ще те запрати в ада! — кресна момчето, събрало остатъка от всичките си сили.

— Постоянно го повтаряш — отвърнах. — А то все не се случва, както виждаме всички!

Шумно одобрително мърморене!

— А ако наистина си вярвал, че ще се случи — продължих, — изобщо нямаше да си направиш труда да ме доведеш тук.

Още по-шумно одобрение.

Погледнах дребната, самотна фигура на водача. И всички погледи се извърнаха от мен към него. Дори и лудата кралица вампир го гледаше.

И в безмълвието чух как той прошепна:

— Свърши се.

Дори и страдалците в стените не издаваха нито звук.

И водачът отново заговори:

— Вървете сега, всички. Дойде краят.

— Арман, не! — примоли се момчето.

Ала другите отстъпваха назад, прикрили лица с ръце, и си шушнеха. Зарязаха барабаните, прикрепиха единствената факла на стената.

Гледах водача. Знаех, че думите му не ни носят освобождение.

И след като мълчаливо изпъди протестиращото момче навън заедно с другите и с него остана само царицата, той отново обърна поглед към мен.