Ан Райс
Вампирът Лестат (5) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

4

Отне ми седмица, докато се реша да потърся Никола дьо Ланфан.

Сложих си подплатеното с кожи червено кадифено наметало и подплатените с кожи велурени ботуши и тръгнах по лъкатушната главна улица на селото към кръчмата.

Бащиният дюкян на Никола се намираше точно срещу кръчмата, но нито видях, нито чух Никола.

Нямах пари за повече от една чаша вино и не бях сигурен какво точно да предприема, когато кръчмарят излезе, поклони ми се и сложи пред мен бутилка от най-доброто си отлежало вино.

Разбира се, тези хора винаги се бяха отнасяли към мен като към сина на господаря. Но сега виждах, че всичко се е променило заради вълците, и странно, от това се почувствах още по-самотен, отколкото обикновено.

Ала щом си налях първата чаша, Никола се появи — ярък цветен проблясък в отворената врата.

Не беше толкова пременен като предния път, слава Богу, ала все пак всичко около него лъхаше на богатство. Коприна, кадифе и чисто нова кожа.

Но беше зачервен, все едно е тичал, а косата му беше разбъркана от вятъра, очите — изпълнени с възбуда. Той ми се поклони, изчака да го поканя да седне и ме попита:

— Какво беше, мосю, да убиете вълците? — сгъна ръце върху масата и се вторачи в мен.

— Защо не ми разкажете вие какво е в Париж, мосю? — отвърнах и веднага се усетих, че е прозвучало подигравателно и грубо. — Извинете — додадох начаса. — Наистина бих искал да знам. В университета ли учихте? Наистина ли сте учили при Моцарт? С какво се занимават хората в Париж? За какво говорят? Какво мислят?

При тази канонада от въпроси той се засмя тихичко. И аз трябваше да се засмея. Махнах да донесат още една чаша и бутнах бутилката към него.

— Кажете ми — продължих, — ходихте ли в Париж на театър? Гледахте ли „Комеди Франсез“?

— Много пъти — отвърна той леко презрително. — Но чуйте, дилижансът ще дойде всяка минута. Ще се вдигне твърде много шум. Окажете ми честта да ви почерпя с вечеря в отделна стая горе. Много бих желал…

И преди да успея да възразя любезно, той вече поръчваше всичко. Отведоха ни горе в неугледна, ала уютна стаичка.

Почти никога не бях влизал в малки, облицовани с дърво стаи и веднага се влюбих в тази. Масата бе наредена за вечерята, която щяха да донесат по-късно, огънят наистина я сгряваше, за разлика от пламтящите камини в нашия замък, а дебелите стъкла на прозореца бяха достатъчно чисти, че да се вижда синьото зимно небе над заснежените планини.

— Сега ще ви разкажа всичко, което искате да знаете за Париж — каза той любезно, като ме изчакваше да седна пръв. — Да, наистина посещавах университета — той се подсмихна, сякаш всичко това бе достойно за презрение. — И наистина учих при Моцарт, който би ми казал, че съм безнадежден, ако нямаше нужда от ученици. А сега, откъде желаете да започна? От вонята на града, или от адския му шум? От гладните тълпи, които те обкръжават навсякъде? От крадците във всяка уличка, готови да ти прережат гърлото?

Махнах с ръка, за да млъкне за всичко това. Усмивката му бе съвсем различна от тона му, държанието му бе открито и приятно.

— Наистина голям парижки театър… — казах аз. — Опишете ми го… Какво представлява?

 

 

Мисля, че прекарахме в тази стаичка цели четири часа само в пиене и приказки.

Той рисуваше схеми на театрите върху плота на масата с мокър пръст, описваше пиесите, които е гледал, прочутите актьори, къщичките по булевардите. Скоро описваше цял Париж и бе забравил за цинизма — любопитството ми го разпалваше, докато говореше за Ил дьо ла Сите и Латинския квартал, Сорбоната, Лувъра.

Продължихме с по-абстрактни неща — как вестниците описват събитията, как неговите приятелчета — студенти, се събират по кафенетата, за да спорят. Той ми каза, че мъжете са неспокойни и са разлюбили монархията. Че искат промяна във властта и няма много дълго да мируват. Разказа ми за философите — Дидро, Волтер, Русо.

Не разбирах всичко, което ми казваше. Но с бързата си, понякога саркастична реч, той ми изгради чудесна пълна картина на случващото се.

Разбира се, не се изненадах да чуя, че образованите хора не вярваха в Бог, че безкрайно повече се интересуваха от науката, че аристокрацията е в голяма немилост, както и църквата. Това бяха времена на разума, не на суеверията, и колкото повече говореше той, толкова повече разбирах аз.

Скоро той обрисуваше Енциклопедията, големият сборник със знания под редакцията на Дидро. А после мина към салоните, в които е ходил, пиянските гуляи, вечерите му с актриси. Описа обществените балове в „Пале Роял“, където Мария Антоанета се появяваше до обикновените хора.

— Да ви кажа — рече той най-накрая — в тази стая всичко звучи адски по-добре, отколкото е в действителност.

— Не ви вярвам — рекох внимателно. Не исках той да млъкне, исках всичко това да продължава до безкрай.

— Тази епоха е светска, мосю — рече той и напълни чашите ни от новата бутилка вино. — Много опасна.

— Защо опасна? — прошепнах. — Край на суеверията? Какво по-добро от това?

— Говорите като истински човек на осемнайсети век, мосю — рече той с леко меланхолична усмивка. — Но никой вече нищо не цени. Модата е всичко. Дори и атеизмът е мода.

Аз винаги бях имал светско мислене, но не по някаква философска причина. Никой в моето семейство не вярваше или някога бе вярвал много в Бога. Разбира се, твърдяха, че вярват и ходехме на литургия. Но това бе по задължение. Истинската набожност отдавна бе умряла в нашето семейство, както може би в семействата на хиляди аристократи. Дори и в манастира аз не вярвах в Господ. Вярвах в монасите около мен.

Опитах се да обясня това с прости думи, които не биха обидили Никола, защото в неговото семейство бе различно.

Дори и нещастният му алчен за пари баща (на когото тайно се възхищавах) бе пламенно набожен.

— Но могат ли хората да живеят без тези убеждения? — попита Никола почти тъжно. — Могат ли децата да се изправят срещу света без тях?

Започвах да разбирам защо той е толкова жлъчен и циничен. Той едва наскоро бе загубил тази стара вяра. И от това го болеше.

Но без значение колко смъртоносен бе неговият сарказъм, от него се изливаше силна енергия, неустоима страст. И това ме привличаше към него. Още две чаши вино и аз като нищо можех да изтърся нещо напълно нелепо.

— Аз винаги съм живял без убеждения — казах.

— Да, зная — отвърна той. — Помните ли историята за вещиците? Онзи път, когато плакахте край тяхната клада?

— Плакал съм за вещиците? — втренчих се в него озадачено. Но това събуди някакъв болезнен, унизителен спомен. Твърде много от моите спомени притежаваха тези качества. А сега трябваше да си спомня, че съм плакал за вещици. — Не помня — казах.

— Бяхме малки момчета. И свещеникът ни учеше на молитви. И той ни заведе да видим мястото, където едно време са изгаряли вещиците, старите колове и почернялата земя.

— А, онова място — потръпнах. — Онова ужасно, страшно място.

— Вие се разпищяхте и разплакахте. Изпратиха някого да доведе самата маркиза, защото бавачката ви не можеше да ви усмири.

— Бях ужасно дете — казах в опит да отхвърля темата. Разбира се, вече си спомнях — как пищях, как ме отнесоха у дома, кошмарите за кладите. Някой мокри челото ми и казва: „Лестат, събуди се.“

Но не се бях сещал за тази малка сцена от години. За самото място мислех всеки път, когато го приближавах — гъсталака от овъглени колове, образите на мъже, жени и деца, изгаряни живи.

Никола ме оглеждаше.

— Когато майка ви дойде да ви отведе, тя каза, че всичко това е било невежество и жестокост. Много бе сърдита на свещеника затова, че ни е разказвал старите предания.

Кимнах.

Последният ужас — да чуя, че те всички са умрели напразно, тези отдавна забравени хора от нашето собствено село, че са били невинни. „Жертви на суеверията — беше казала тя. — Истински вещици не са съществували.“ Нищо чудно, че аз бях пищял до безкрай.

— Но майка ми — каза Никола — разказваше друга история — че вещиците са били в съюз с дявола, че са поразявали посевите и преобразени като вълци са убивали овцете и децата…

— И няма ли светът да стане по-добър, ако вече никога никого не изгарят в името на Бога? — попитах. — Ако вече няма вяра в Бога, която да кара хората да си причиняват това един на друг? Каква е опасността в един светски свят, където подобни ужаси не се случват?

Той се наведе напред с палава бръчица на челото.

— Вълците не са ви ранили в планината, нали? — попита той игриво. — Не сте станали върколак, нали, мосю, без знанието на всички нас? — той погали поръбения с кожа край на кадифеното наметало, което още носех на раменете си. — Спомнете си какво казваше добрият отец — че в онези времена са изгорили доста много върколаци. Били са редовна заплаха.

Засмях се.

— Ако се превърна във вълк — казах, — ето какво мога да ви кажа. Няма да се мотая тук да трепя децата. Ще се махна от това селце, от тази мизерна пъклена дупка, където още плашат малки момченца с разкази за изгорени вещици. Ще хвана пътя за Париж и няма да се спра, докато не видя бастионите му.

— И ще откриете, че Париж е мизерна пъклена дупка — каза той, — където трошат кокалите на крадците на колелото за забавление на просташките тълпи на Плас дьо Грев.

— Не — отрекох. — Аз ще видя великолепен град, където великите идеи се раждат в умовете на народа, идеи, които тръгват напред, за да осветят тъмните ъгълчета на света.

— Ах, вие сте мечтател — каза той, ала беше възхитен. Когато се усмихнеше, бе повече от красив.

— И ще се запозная с хора като вас — продължих. — Хора, които имат мисли в главите и чевръсти езици, с които да ги огласяват, и ще седим по кафенетата, и ще пием заедно, и ще изпадаме в яростни словесни сблъсъци помежду си, и ще говорим до края на живота си, завладени от божествена възбуда.

Той посегна, обгърна врата ми с ръка и ме целуна. Едва не обърнахме масата, бяхме така блажено пияни.

— Моят господар, убиецът на вълци — прошепна той.

Когато донесоха третата бутилка вино, аз заразказвах за живота си както никога досега — какво е всеки ден да яздя в планините, да стигна толкова далеч, че да не виждам вече кулите на бащиния ми замък, да яздя над орната земя към мястото, където гората приличаше на обитавана от призраци.

Думите се заизливаха от мен, както се изливаха от него, и скоро вече разговаряхме за хиляда неща, които бяхме почувствали в сърцата си, разновидности на тайната самотност, и думите като че бяха важни думи, също както при онези редки разговори с майка ми. И когато започнахме да описваме нашите копнежи и недоволства, си казвахме нещата много прочувствено, като „Да, да“ и „Точно така“, и „Напълно наясно съм какво ми казваш“, и „Да, да, разбира се, усетил си, че не можеш да понасяш това“, и тъй нататък.

Още една бутилка и нови дърва в огъня. И аз замолих Никола да ми посвири на цигулката си. Той веднага хукна към тях да я донесе.

Вече беше късен следобед. Слънцето се бе спуснало и грееше през прозореца и огънят бе много жарък, бяхме много пияни. Така и не поръчахме храна. И мисля, че по-щастлив не съм бил през живота си. Лежах на грапавия сламеник на малкото легло с ръце под главата и го гледах как вади инструмента.

Той сложи цигулката на рамото си и започна да подръпва струните и да върти ключовете.

После вдигна лъка и го прокара рязко по струните, за да извлече първата нота.

Седнах и се облегнах на облицованата с ламперия стена и се взрях в него, защото не можех да повярвам в звуците, които чувах.

Той се втурна в песента. Изтръгваше нотите от цигулката, и всяка нота бе прозрачна и пулсираше. Очите му бяха затворени, устата — леко изкривена, долната му устна бе отпусната настрани и онова, което порази сърцето ми почти толкова, колкото и самата песен, бе начинът, по който сякаш се потапяше в музиката с цялото си тяло, за да притисне душата си като ухо до инструмента.

Никога не бях чувал подобна музика — нейната суровост, сила, забързаните сияйни потоци от ноти, които се изливаха от струните, докато той свиреше в унес. Той свиреше Моцарт и музиката притежаваше цялото веселие, бързина и чистата прелест на всичко, написано от Моцарт.

След като завърши, аз се взирах в него и усетих, че съм стиснал главата си.

— Мосю, какво има! — възкликна той почти безпомощно, и аз се изправих, и го обгърнах с ръце, и го целунах по двете бузи, целунах и цигулката.

— Престани да ме наричаш мосю — казах. — Казвай ми по име — отпуснах се на леглото, закрих лицето си с ръце и се разплаках, и щом започнах, не можех вече да спра.

Той седна до мен — прегръщаше ме и ме питаше защо плача, и въпреки че не можех да му кажа, аз виждах, че той е потресен от това, че музиката му има такова въздействие. Сега в него нямаше ни жлъч, ни горчилка.

Мисля, че тази вечер той ме отнесе у дома.

А на другата сутрин аз стоях на лъкатушната калдъръмена улица пред бащиния му дюкян и хвърлях камъчета по прозореца му.

Щом той подаде глава навън, казах:

— Искаш ли да слезеш и да продължим разговора си?