Метаданни
Данни
- Серия
- Вампирски хроники (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vampire Lestate Sphere, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Ан Райс. Вампирът Лестат
Американска. Първо издание
Компютърна обработка: Людмила Петрова
Художник на корицата: Петър Станимиров
Издателство „Изток-Запад“, София, 2012
ISBN: 978-619-152-139-5
История
- — Добавяне
9
Александрия не беше древен град, съществуваше едва от малко повече от триста години. Но беше голямо пристанище и приютяваше най-големите библиотеки в римския свят. Учени от цялата империя идваха да се занимават там с наука, и аз в един друг живот бях един от тях — и ето, отново се намерих там.
Ако богът не ми бе наредил да дойда, щях да навляза по-дълбоко в Египет — „вдън Египет“, както се изразяваше Маел; подозирах, че отговорите на всички загадки се крият в древните светилища.
Но в Александрия ме обзе странно чувство. Аз знаех, че боговете са там. Знаех, че те насочват стъпките ми, когато обикалям из улиците с публични домове и свърталища на крадци, местата, където хората отиваха да погубят душите си.
Нощем лежах в леглото си в малката си римска къща и зовях боговете, борех се с лудостта си. Чудех се също като теб над мощта и силата, и съсипващите чувства, които ме изпълваха сега. И една нощ, току пред зори, когато една-единствена лампа светеше зад прозрачните воали на балдахина над леглото ми, аз извърнах очи към далечния вход към градината и видях там да стои неподвижна черна фигура.
За миг тази фигура ми приличаше на сън, защото от нея не лъхаше на нищо, тя като че не дишаше и не издаваше ни звук. И тогава разбрах, че е един от боговете, ала тя изчезна, а аз седях и се взирах подире й и се опитвах да си спомня какво съм видял: черно, голо създание с плешива глава и червени пронизващи очи, създание, което изглеждаше изгубено в собствената си неподвижност, странно свенливо, което напрегна сили да избяга едва в последния момент, преди да го открият.
Следващата нощ, докато бродех по сокаците, чух глас, който ме призоваваше, ала беше по-нечленоразделен от онзи, който бе излязъл от дървото. Той ми разкри, само че вратата е наблизо. И най-сетне дойде онзи застинал и безмълвен миг, когато застанах пред нея. Отвори ми я бог. Бог ме бе призовавал.
Бях уплашен, докато слизах по неизбежните стълби, сякаш се спусках надолу по стръмен тунел. Запалих свещта, която бях донесъл със себе си, и видях, че влизам в подземен храм, по-стар от града Александрия, светилище, построено може би още по времето на древните фараони. Стените му бяха изрисувани в мънички цветни картинки, изобразяващи живота в древния Египет.
А после видях и надписа, величественият картинен надпис с неговите миниатюрни мумии, птици, ръце, които се прегръщат без тела и увиващи се змии.
Продължих и навлязох в огромна зала с квадратни колони и сводести тавани. Същите картини покриваха всяка педя от камъка тук.
И тогава с ъгъла на окото си съзрях нещо, което отпърво ми заприлича на статуя — черна фигура, застанала до една колона и подпряла се с една ръка на камъка. Ала знаех, че това не е статуя. Никой египетски бог, изваян от диорит, никога не е стоял в подобна поза, нито пък е носил пола от истински лен около слабините си.
Обърнах се бавно, като събирах смелост за гледката, която щеше да се разкрие пред очите ми в пълнота — и видях същата изгорена плът, същата буйна коса, макар и черна, същите жълти очи. Устните се бяха съсухрили около зъбите и венците, а дъхът излизаше мъчително от гърлото му.
— Как и кога дойде? — попита създанието на гръцки.
Видях себе си през неговите очи — лъчезарен и силен, дори и сините ми очи бяха една малка мистерия, видях римските си дрехи, ленената туника, прихваната на раменете със златни токи, червеното наметало. С дългата си руса коса сигурно изглеждах като скиталец от северните гори, цивилизован само на повърхността, и може би това вече бе истина.
Но онзи, който ме тревожеше, бе той. И аз го огледах отново, по-подробно — набръчканата плът, прогорена до ребрата му, залепнала за ключицата и за стърчащите от хълбоците му кости. То, това създание, не бе гладно. Наскоро бе пило човешка кръв. Ала агонията лъхаше от него като горещина, сякаш огънят продължаваше да го изпича отвътре, сякаш той самият бе затворен в себе си ад.
— Как успя да избегнеш изгарянето? — попита той. — Какво те спаси? Отговори!
— Нищо не ме е спасило — отвърнах и аз на гръцки.
Тръгнах към него, той се дръпна подплашено от свещта и аз я изместих встрани. Приживе той е бил слаб и широкоплещест като старите фараони, а дългата му черна коса бе право подстригана на челото в онази старинна прическа.
— Когато се е случило, аз още не съм бил сътворен — обясних. — Бях създаден след това от бога на свещената дъбрава в Галия.
— Ах, значи той е бил невредим, онзи, който те е сътворил.
— Не, бе изгорен също като теб, ала имаше достатъчно сили. Той вливаше и изпиваше кръвта ми отново и отново.
Той рече: „Върви в Египет и разбери защо се е случило това.“
Каза, че горските богове са избухнали в пламъци — едни в съня си, а други будни. Каза, че се е случило из целия север.
— Да… — той кимна и се разсмя със сух, продран смях, разтърсил цялото му тяло. — И само древните са имали достатъчно сили да оцелеят, да наследят агонията, която единствено безсмъртието може да поддържа. И тъй, ние страдаме. Ала си бил сътворен ти. Ти си се появил. И ти ще сътвориш още. Ала справедливо ли е да бъдат сътворявани и още? Дали Бащата и Майката биха позволили това да се случи с нас, ако не му бе дошло времето?
— Но кои са Бащата и Майката? — попитах. Знаех, че когато каза Майката, той не говореше за земята.
— Първите от нас — отвърна той. — Онези, чиито потомци сме всички ние.
Опитах се да проникна в мислите му, да усетя истината в тях, ала той разбра какво правя и разумът му се затвори като цвете привечер.
— Ела с мен — прикани ме той и като тътреше крака, излезе от голямата стая и пое по дълъг коридор, украсен по същия начин, както и залата.
Усетих, че се намираме на още по-древно място, построено преди храма, от който бяхме излезли. Не зная как го разбрах. Хладината, която лъха от стъпалата тук, на острова, я нямаше. В Египет не се усещат такива неща. Друго се усеща. Усещаш в самия въздух да витае присъствието на нещо живо.
Ала докато вървяхме, се появиха и по-осезаеми доказателства за древност. Картините по тези стени бяха по-стари, цветовете — по-избледнели, а тук-там, където цветната мазилка се бе излющила, бяха и повредени. Стилът се промени. Черната коса на фигурките бе по-дълга и по-гъста и като цяло изображенията притежаваха повече красота, повече светлина и сложен рисунък.
Някъде далече вода капеше върху камък. Звукът отекваше напевно из коридора. Сякаш стените бяха заключили живота в тези изящни и нежно изрисувани фигури и магията, която древните религиозни рисувачи бяха влагали отново и отново, притежаваше свое мъничко светещо ядро на силата. Чувах шепота на живота там, където никой не шепнеше. Чувствах великия ход на историята, макар и никой да не го осъзнаваше.
Тъмната фигура до мен се спря, докато оглеждах стените и ми направи ефирен жест да я последвам през една врата. Влязохме в дълга правоъгълна зала, цялата изписана с изкусните йероглифи. Да се намираш в нея бе все едно да си затворен в ръкопис. И видях два старинни египетски саркофага, поставени редом до стената.
Сандъците бяха изработени по формата на мумиите, за които бяха предназначени — издялани и нарисувани изображения на мъртвите с лица от ковано злато и очи от лазурит.
Вдигнах свещта и с големи усилия моят водач отвори капаците им и ги спусна, за да мога да погледна вътре в тях.
На пръв поглед двете фигури, които видях, ми заприличаха на трупове, но когато се приближих, разбрах, че са купчини пепел в човешка форма. Не бе останала никаква тъкан, освен по някой бял зъб тук и парченце кост там.
— Вече никакво количество кръв не може да ги върне обратно — рече моят водач. — Те вече безвъзвратно не могат да бъдат възкресени. Съдовете, по които тече кръвта, ги няма. Онези, които можеха да се надигнат, се надигнаха, и ще минат векове, докато бъдем изцелени, докато стихне болката ни.
Преди той да затвори ковчезите с мумиите, забелязах, че капаците са почернели отвътре от огъня, принесъл в жертва двамата. Ни капка съжаление не изпитах, когато те отново се затвориха.
Той се обърна и отново тръгна към вратата, а аз го последвах със свещта, ала той спря и се огледа назад към изрисуваните ковчези.
— Когато пепелта се разпръсне — рече той — душите им ще бъдат свободни.
— Тогава защо не разпръснеш пепелта? — Мъчех се в гласа ми да не проникне обзелото ме гибелно отчаяние.
— А трябва ли? — попита ме той и спечената плът около очите му се обтегна. — Мислиш ли, че трябва?
— Мен ли питаш! — възкликнах.
Продраният, мъчителен смях отново го разтърси и той ме поведе надолу по коридора към една осветена стая.
Помещението, в което влязохме, се оказа библиотека. Няколко поставени тук-там свещи осветяваха дървени лавици, наредени в ромбовидна форма и отрупани с пергаментови и папирусови свитъци.
Естествено, изпаднах във възторг, защото библиотеката бе нещо понятно за мен. Тя бе единственото човешко място, в което все още се чувствах донякъде разумен като в миналото.
Ала се стреснах, когато видях още един — още един от нас, да седи отстрани на масата за писане, забил поглед в пода.
Този изобщо нямаше коса и въпреки, че целият бе катраненочерен, кожата му бе здрава, като изваяна и лъщеше като намазана с масло. Чертите на лицето му бяха красиви, ръката, отпусната в скута, обгърнат с бяла ленена пола, бе изящно сгъната, всички мускули по голите му гърди бяха добре очертани.
Той се обърна и вдигна поглед към мен. И нещо мигновено премина между нас, нещо по-безмълвно и от безмълвието, както се случва с нас.
— Това е Старейшината — рече по-слабият, който ме бе довел тук. — И ти сам виждаш как той е издържал на огъня. Ала той няма да проговори. Откакто се случи, не е проговорил. Но несъмнено той знае къде са Майката и Бащата и защо е било позволено това да се случи.
Старейшината просто отново се загледа напред. Ала на лицето му се изписа любопитно изражение, язвителност и сянка на забавление, и мъничко презрение.
— Още преди да се случи тази беда, Старейшината не ни проговаряше често — заобяснява другият. — Огънят не го промени, не го направи по-отзивчив. Той седи, потънал в мълчание, и все повече заприличва на Майката и Бащата. От време на време чете. Понякога излиза в горния свят. Той Пие Кръвта, той слуша певците. Понякога танцува. Заговаря смъртните по улиците на Александрия, ала на нас не говори. Няма какво да ни каже. Ала той знае… той знае защо това ни сполетя.
— Остави ме с него — помолих.
Обзело ме беше същото чувство, което обзема всички същества в подобно положение — че ще го накарам да проговори, ще изтръгна нещо от него, както никой не е успял. Ала суетата не бе единствената ми подбуда. Той бе онзи същият, който бе дошъл при мен в спалнята у дома, сигурен бях. Той бе онзи, който стоеше на прага ми и ме наблюдаваше.
И бях усетил в погледа му нещо. Наречете го разум, наречете го интерес, наречете го разпознаване на някакво общо познание — но там имаше нещо.
И знаех, че аз нося у себе си възможностите на един по-различен свят, непознат на Бога на дъбравата и дори на този, немощният и раненият до мен, който гледаше Старейшината отчаяно.
Немощният се оттегли, както го бях помолил. Отидох до масата за писане и се вгледах в Старейшината.
— Какво да правя? — попитах на гръцки.
Той рязко вдигна очи към мен и забелязах в чертите му онова, което наричам разум.
— Има ли смисъл да продължа да те разпитвам? — попитах.
Бях подбрал тона си внимателно. В него нямаше ни капка официалност, ни капка почтителност. Говорех му съвсем свойски.
— А какво точно търсиш ти? — попита ме той внезапно и хладно на латински и ъгълчетата на устата му се извиха надолу. Говореше рязко, предизвикателно.
За мен бе облекчение да мина на латински.
— Чу какво казах на другия — продължих аз все така непринудено.
— Как съм бил сътворен от Бога на дъбравата в Земята на келтите и как ми бе наредено да открия защо боговете са загинали в пламъци.
— Ти не идваш от името на Боговете на дъбравата! — заяви той все така язвително. Не бе вдигнал глава, просто гледаше нагоре и затова погледът му изглеждаше още по-предизвикателен и презрителен.
— И да, и не — отвърнах. — Щом можем да загинем така, аз бих искал да узная защо. Случилото се веднъж може да се случи и втори път. И бих искал да узная дали в действителност сме богове, и ако сме, то какви са задълженията ни към човека. Майката и Бащата действителни същества ли са, или са легенди? Как е започнало всичко това? Бих искал да узная, разбира се.
— Случайно — изрече той.
— Случайно? — наведох се напред. Стори ми се, че ми се е счуло.
— Случайно се започна — отвърна той хладно, заканително, с ясния намек, че въпросът е нелеп. — Преди четири хиляди години се започна по случайност и оттогава всичко е обвито в магии и вярвания.
— Истината ми казваш, нали?
— А защо да не ти я кажа? Защо да те предпазвам от истината? Защо да си правя труда да те лъжа? Та аз дори не зная кой си. И не ме е грижа.
— Тогава ще ми обясниш ли какво значи това, че всичко се е започнало случайно? — настоях.
— Не зная. Мога да ти обясня, а мога и да не ти обясня. За последните няколко мига изговорих повече, отколкото съм продумвал от години. Историята на тази случайност може и да не е по-истинна от митовете, които радват другите. Другите винаги са избирали митовете. Това всъщност искате вие, не е ли така? — гласът му се извиси и той леко се надигна от стола, сякаш ядът в гласа му го подтикваше да се изправи на крака. — История на нашето сътворение, подобна на Битието на евреите, разказите на Омир, дърдоренето на вашите римски поети Овидий и Вергилий, огромно и лъщящо тресавище от символи, от които се предполага, че е произлязъл самият живот — беше се изправил и направо крещеше, по черното му чело се издуваха вени, ръката му бе свита в юмрук върху писалището. — Точно такива приказки са изписани по документите в тези стаи, частици от тях изникват в химните и песнопенията. Искаш ли да я чуеш? И тя е също толкова вярна, колкото и всичко останало.
— Разкажи ми каквото желаеш — отвърнах. Опитвах се да запазя спокойствие. От мощния му глас ме боляха ушите, и чух как нещо се раздвижи из близките стаи. Други създания, същите като онази изсъхнала люспа, която ме бе довела тук, дебнеха наоколо. — И можеш да започнеш с признанието си защо дойде в моите покои тук, в Александрия — продължих хапливо. — Защото ти ме доведе тук. Защо го направи? За да роптаеш срещу мен? За да ме ругаеш, че питам как се е започнало?
— По-тихо.
И аз мога да ти кажа същото.
Той ме огледа спокойно отгоре до долу и се усмихна. Разтвори ръце, сякаш ме приветстваше или ми поднасяше дар, и вдигна рамене.
— Искам да ми разкажеш за онази случайност — настоях. — Бих те умолявал дори, ако смятах, че това ще доведе до нещо. Какво да направя за теб, че да те накарам да ми разкажеш?
Лицето му премина през няколко забележителни преображения. Усещах мислите му, ала не ги чувах, усещах надменност. И когато той заговори отново, гласът му прозвуча глухо, сякаш се мъчеше да потисне мъката, която го души.
— Чуй нашата древна история… Добрият бог Озирис, първият фараон на Египет, във времената, преди да бъде изобретена писмеността, бил убит от зли люде. И когато съпругата му Изида събрала парчетата от тялото му, той станал безсмъртен и след туй се възцарил в света на мъртвите. Царството му било царство на луната и на нощта и му носели кръвта на жертвите, принесени на великата богиня, и той я пиел. Ала жреците се опитали да откраднат от него тайната на неговото безсмъртие и тъй започнали да му се кланят тайно. И къде са храмовете му знаели само онези негови поклонници, които го пазели от бога на слънцето, що по всяко време можел да нападне Озирис, за да го изпепели с жарките си лъчи. Ала в легендата прозира истината. Първият цар открил нещо или по-скоро паднал жертва на грозно произшествие и се превърнал в противоестествено създание, притежаващо сила, която би могла да се приложи от обкръжението му за причиняване на неизброими злини. И затова той я превърнал във вяра, мъчел се да я заключи в задължения и обреди, мъчел се да ограничи достъпа до Могъщата Кръв до онези, които биха я използвали само и единствено за бели магии. И така сме възникнали ние.
— А Майката и Бащата са Изида и Озирис?
— И да, и не. Те са първите двама. Изида и Озирис са имената, с които се наричали в митовете, които разказвали сами, или в древната вяра, върху която присадили себе си.
— А каква е било самото произшествие? И как е било открито?
Той впери в мен очи продължително и мълчаливо, а после отново седна, обърна се настрани и се загледа, също както преди.
— Но защо да ти казвам? — попита, ала този път вложи във въпроса ново чувство, сякаш говореше искрено и трябваше да си отговори сам. — Защо изобщо да върша нещо? Ако Майката и Бащата не желаят да се надигнат от пясъците, за да се спасят, когато слънцето се покаже над хоризонта, то защо изобщо да се помръдвам? Или да говоря? Или да продължавам да съществувам? — и той отново се взря в мен.
— Това ли се е случило? Майката и Бащата са излезли на слънце?
— Били са оставени на слънцето, скъпи ми Марий — отвърна той и аз се слисах, че знае името ми. — Оставени на слънце. Майката и Бащата не се движат по своя воля — случва се само рядко, за да си шепнат помежду си и да повалят онези от нас, които са дошли при тях за целебната им кръв. Те биха могли да изцелят всички нас, изгорените, ако ни дадат да пием от целебната си кръв. От четири хиляди години съществуват Бащата и Майката, и нашата кръв набира сила с всяко годишно време, с всяка жертва. Тя набира сила дори от глада, защото когато гладът свърши, се радваме на нови сили. Ала Бащата и Майката не ги е грижа за техните деца. А сега, изглежда, не ги е грижа и за самите тях. Може би след четири хиляди нощи те просто са пожелали да видят слънцето!
След идването на гърците в Египет, след извращаването на древното изкуство те не са ни проговорили. Не са си позволили дори да мигнат пред очите ни. А какво е сега Египет? Нищо повече от житница на Рим! Когато Майката и Бащата нападат, за да ни пропъдят надалече от жилите, туптящи на шиите им, те са като желязо и могат да ни строшат костите. И щом тях вече не ги е грижа, защо да ме е грижа мен?
Взрях се в него продължително.
— И ти твърдиш, че това е причината другите да изгорят? — попитах. — Че Майката и Бащата са били оставени на слънце?
Той кимна.
— Нашата кръв идва от тях! — възкликна. — Тя е тяхната кръв. Линията е пряка и онова, що сполети тях, сполита и нас! Ако те изгорят, изгаряме и ние.
— Ние сме свързани с тях! — прошепнах изумено.
— Точно така, скъпи ми Марий — отвърна той, без да откъсва очи от мен. Като че моят страх му доставяше наслада. — Затова Майката и Бащата са били пазени хиляда години, затова им се принасят жертви, затова им се кланят. Каквото се случи с тях, се случва и с нас.
— Кой го е сторил? Кой ги е извел на слънце?
Той се разсмя беззвучно.
— Техният пазител — отвърна той. — Онзи, който не издържал вече, който твърде дълго изпълнявал тази тежка задача, който не можел да убеди никой друг да поеме бремето, и най-сетне, ридаещ и разтреперан, ги изнесъл сред пустинните пясъци и ги оставил там като две статуи.
— И моята орис е свързана с това — измърморих.
— Да. Ала, виждаш ли, аз мисля, че той, техният пазител, вече не е вярвал в това. За него то е било само стара легенда. В края на краищата, на тях са им се кланяли, както ти казах — кланяли сме се така, както смъртните се кланят на нас, и никой не смеел да им навреди. Никой не поднасял факла към тях, за да разбере дали това причинява болка и на всички нас. Не. Той не вярвал. Оставил ги сред пустинята и следващата нощ, когато отворил очи в ковчега си и видял, че се е превърнал в нещо изпепелено и неузнаваемо, той запищял и пищял до безкрай.
— А ти си ги отнесъл отново под земята.
— Да.
— И те са почернели като теб…
— Не — тръсна той глава. — Потъмнели са като златен бронз, като месо, което се върти на шиш. Не повече. И са прекрасни като преди, сякаш красотата е станала част от тяхното наследство, красотата е неделима част от онова, което са орисани да бъдат. Те се взират напред, както винаги, ала вече не скланят глави един към друг, вече не напяват в ритъма на тайните си разговори, вече не ни позволяват да пием от тяхната кръв. И не приемат жертвите, които им се принасят — само от време на време, и единствено в самота. Никой не знае кога те ще пият и кога — не.
Тръснах глава. Закрачих напред-назад, свел очи, свещта трепкаше в ръката ми и не знаех какво да кажа в отговор на всичко това. Имах нужда от време, за да поразмишлявам върху него.
Той ми посочи да седна на стола от другата страна на масата, и без да мисля, аз седнах.
— Но не е ли било писано да стане, римлянино? — попита той. — Не им ли е било писано да срещнат смъртта си сред пясъците, безмълвни, неподвижни, като статуи, захвърлени, след като войските на завоевателя са оплячкосали града, и не ни ли е било писано и на нас да умрем? Виж Египет. Какво е Египет, пак те питам, освен житница на Рим? Не им ли е било писано те да изгарят сред пясъците ден след ден, докато всички ние сме изгаряли като звезди по целия свят?
— Къде са те? — попитах.
— Защо ти е да знаеш? — надсмя ми се той. — Защо да ти издавам тайната? Те не могат да бъдат насечени на парчета — твърде силни са, ножът едва ще прониже кожата им. Ала раниш ли ги — раняваш нас. Изгориш ли ги — изгаряш нас. А каквото и да ни накараш да почувстваме, те чувстват едва частица от него, защото възрастта им ги предпазва. Ала за да ни унищожиш до крак, трябва просто да им навредиш! Кръвта, от която те сякаш дори нямат нужда! Може би и мислите им са свързани с нашите. Може би обзелата ни мъка, нещастието, ужасът от съдбата на света идват от техните мисли, докато те сънуват, заключени в покоите си! Не. Не мога да ти кажа къде се намират те, нали? Докато не реша със сигурност, че вече нищо не ме засяга, че вече е време да измрем.
— Къде са те? — повторих.
— Защо пък да не ги потопя в морските дълбини? — попита той.
— До времето, когато самата земя ще ги издигне към слънцето на гребена на огромна вълна?
Не му отговорих. Наблюдавах го и се дивях на неговите вълнения, разбирах ги, ала в същото време те ми вдъхваха страхопочитание.
— Защо не ги погреба в земните недра, в най-мрачните дълбини, където не прониква ни звук от живота, и не ги оставя да лежат там в тишината, без значение какво мислят и чувстват?
Какво ли можех да му отговоря? Гледах го. Чаках, докато се поуспокои. Той ме погледна и лицето му стана кротко, почти доверчиво.
— Разкажи ми как те са станали Майката и Бащата.
— Защо? — попита той.
— Много добре знаеш защо, да му се не види. Аз искам да го узная! Защо дойде в спалнята ми, ако не си възнамерявал да ми разкажеш? — Попитах отново.
— И като съм дошъл, та какво? — попита той с горчивина. — И като съм поискал с очите си да видя римлянина, та какво? Ние ще умрем, и ти ще умреш с нас. Е, исках да видя нашата магия в ново тяло. Та кой ни се кланя сега, в края на краищата? Русокосите воини в северните гори? Стари престари египтяни в тайни крипти под пясъците? Ние не живеем в храмовете на Гърция и Рим.
И никога не сме живели. И въпреки това те почитат нашия мит, единствения мит, те призовават имената на Майката и на Бащата…
— Пет пари не давам — срязах го. — И ти го знаеш. Ние с тебе си приличаме. Аз няма да се върна в северните гори, за да създам раса от богове за онзи народ! Ала съм дошъл тук, за да узная, и ти трябва да ми разкажеш.
— Е, добре. За да разбереш, че всичко е напразно, да разбереш мълчанието на Майката и Бащата, ще ти разкажа. Ала, помни ми думата, тепърва мога да погубя всички ни. Тепърва мога да изгоря Майката и Бащата в жарка пещ! Ала ще си спестим пространните посвещения и надутите фрази. Ще зарежем митовете, умрели сред пясъците в деня, в който слънцето огря Майката и Бащата. Ще ти разкажа какво разкриват всички тези свитъци, оставени от Бащата и Майката. Остави свещта. И ме изслушай.