Ан Райс
Вампирът Лестат (26) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

4

Пробуждането в черната подземна крипта не ми хареса. Не ми харесваше мразовитият въздух и слабата воня от затвора долу, чувството, че тук лежи всичко мъртво.

Обзе ме страх. Ами ако тя не се пробудеше? Ами ако очите й никога повече не се отвореха? Какво знаех аз за стореното?

Ала ми се струваше нагло, непристойно да сваля отново капака от ковчега и да я съзерцавам, докато спи, както бях сторил снощи. Обхвана ме срамът на смъртните. У дома никога не бих посмял да отворя вратата й, без да почукам, не бих посмял да дръпна завесите на леглото й.

Тя щеше да се пробуди. Длъжна бе. И по-добре бе да вдигне сама капака, да знае как да се пробуди, и жаждата да я накара да се пробуди в нужния момент, както бе накарала мен.

Запалих й факлата на стената и излязох за малко да вдишам чист въздух. После оставих подире си вратите отключени и се качих в килията на Магнус, за да гледам как здрачът се стапя в небето.

Реших, че ще я чуя, когато се пробуди.

Трябва да е изминал час. Лазурният светлик угасна, звездите изгряха и далечният Париж запали своите безброй мънички фенерчета. Откъснах се от перваза, където бях седнал до желязната решетка, отидох при сандъка и започнах да избирам скъпоценности за нея.

Бижутата тя все още обичаше. Бе взела старите си за спомен, когато напуснахме стаята й. Запалих свещите, за да мога по-добре да виждам, въпреки че нямах нужда от тях. Светлината бе прекрасна за мен. Прекрасно играеше по скъпоценностите. И открих изключително изящни и прелестни бижута за нея — украсени с перли игли, които тя би могла да носи на реверите на мъжкия си малък редингот, и пръстени, които щяха да изглеждат мъжествено на малките й ръце, ако тя го искаше.

От време на време се ослушвах за нея. И студ сковаваше сърцето ми. Ами ако тя не се пробудеше? Ами ако си останеше с онази единствена нощ? Ужасът туптеше в мен. И морето от скъпоценни камъни в сандъка, отблясъците на свещите, които танцуваха по шлифованите камъни и по златните обкови, те не значеха нищо.

Но не я чувах. Чувах вятъра навън, мекото шумолене на многобройните дървета, слабото далечно подсвиркване на конярчето, което обикаляше из плевнята, цвиленето на конете ми.

Далече заби камбаната на селска църква.

И тогава съвсем внезапно ме обзе чувството, че някой ме гледа. То ми беше толкова непознато, че изпаднах в паника. Обърнах се, едва, не се препънах в сандъка и се вгледах в тайния тунел. Нямаше никой.

Нямаше никой и в тази малка, празна светая светих, а отблясъците на свещите играеха по скъпоценните камъни и мрачното изражение на Магнус върху саркофага.

После погледнах право пред мен, към зарешетения прозорец.

И я видях. Гледаше ме.

Тя сякаш се рееше във въздуха, вкопчила се в решетката с две ръце, и се усмихваше.

В гърлото ми се надигна вик. Отстъпих назад и цялото ми тяло плувна в пот. Изведнъж се засрамих, че са ме сварили неподготвен, че така очебийно се стреснах.

Но тя не се помръдваше и продължаваше да се усмихва, изражението й постепенно от ведро се промени в палаво. На светлината на свещите очите й блестяха твърде ярко.

— Не е много любезно да плашиш така другите безсмъртни — казах.

Тя се разсмя — много по-свободно и леко, отколкото някога, докато бе жива.

Щом се размърда и издаде звуци, в тялото ми се разля облекчение. Знаех, че се изчервявам.

— Как се добра дотам? — попитах. Отидох до прозореца, проврях ръце през решетките и стиснах двете й китки.

Малката й уста бе само сладост и смях. Косата й — огромна блещукаща грива около лицето.

— Изкатерих се по стената, разбира се — рече тя. — Как си мислиш, че съм попаднала тук?

— Слез тогава. Не можеш да минеш през решетките. Ще те посрещна.

— За това си съвсем прав — отвърна тя. — Обиколих всичките прозорци. Посрещни ме при зъбците долу. По-бързо е.

Тя заслиза, като с лекота заклещваше обувките си в решетката, а после изчезна.

Тя преливаше от приповдигнато настроение, също както предната нощ, когато слязохме заедно по стълбите.

— Защо се мотаем тук? — попита тя. — Защо сега да не отидем в Париж?

Имаше нещо в нея, което не беше наред, колкото и прелестна да бе, нещо не бе наред… Какво бе то?

Сега тя не искаше целувки, не искаше дори и разговори. И това малко ме жегваше.

— Искам да ти покажа вътрешната стая — рекох. — И съкровищата.

— Съкровища? — попита тя.

Не ги бе видяла през прозореца. Капакът на сандъка й бе попречил. Тя влезе първа в стаята, където бе изгорял Магнус, а после легна и се промъкна в тунела.

Още щом видя сандъка, тя изпадна в потрес.

Преметна коса малко нетърпеливо през рамо и се наведе да разгледа брошките, пръстените и дребните украшения, които така приличаха на онези наследствени накити, които бе принудена да продаде един по един много отдавна.

— Брей, сигурно ги е събирал векове наред — възкликна тя. — И какви изящни предмети! Подбирал е какво да вземе, а? Какво създание трябва да е бил той!

И отново, почти гневно, тя отметна косата си. Тя изглеждаше по-светла, по-сияйна, по-гъста. Великолепна.

— Перлите, погледни ги — казах. — И тези пръстени — показах й тези, които вече й бях избрал. Поех ръката й и сложих пръстените на пръстите й. Пръстите й мърдаха, сякаш живееха свой живот и изпитваха наслада. И тя отново се засмя.

— Ах, че разкошни дяволи сме, а?

— Ловци в Дивата градина — отвърнах.

— Тогава да вървим в Париж! — възкликна тя. Лека сянка на болка по лицето й — жаждата. Тя прокара език по устните си. Дали бях поне наполовина толкова пленителен за нея, колкото тя бе за мен?

Тя приглади назад падащата на челото й коса и очите й потъмняха от страстта в думите й.

— Искам тази вечер да се нахраня бързо — рече тя — и после да изляза от града в гората. Да отида там, където наоколо няма мъже и жени. Там, където има само вятър и тъмни дървета, и звездите на небето. Блажена тишина.

Тя отново отиде до прозореца. Гърбът й бе тесен и изправен, а по отпуснатите й отстрани ръце блещукаха скъпоценните камъни на пръстените. И изпод плътните маншети на мъжкия редингот дланите и изглеждаха още по-фини и изящни. Сигурно е съзерцавала мъглявите облаци високо горе, звездите, горящи зад лилавия воал на вечерната мъгла.

— Трябва да отида при Роже — прошепнах аз. — Трябва да се погрижа за Ники, да им разкажа някаква лъжа за това какво се е случило с теб.

Тя се обърна, и лицето й внезапно изглеждаше мъничко и студено, както у дома, когато тя не одобряваше нещо. Но тя никога повече нямаше да изглежда така.

— Защо да им разказваш за мен? — попита тя. — Защо изобщо да се занимаваш с тях повече?

Това ме потресе. Но не ме изненада напълно. Може би го очаквах. Може би винаги съм ги усещал в нея — неизговорените въпроси.

Исках да й кажа, „Ники седя до леглото ти, докато ти умираше — това нищо ли не означава?“ Ала колко сантиментално, колко смъртно звучеше това, каква глупост, наистина!

Ала не беше глупост.

— Не искам да те съдя — рече тя, скръсти ръце и се облегна на прозореца. — Просто не разбирам. Ти защо ни пишеше? Защо изпращаше всички тези подаръци? Защо не взе този бял огън от луната и не тръгна с него, накъдето си пожелаеш?

— Но къде би трябвало да пожелая да отида? — попитах. — Далече от всички, които съм познавал и обичал? Не исках да спра да мисля за теб и за Ники, дори за баща ми и братята ми. Постъпих така, както желаех.

— Значи съвестта не е изиграла никаква роля?

— Ако следваш съвестта си, ти правиш каквото желаеш — отвърнах. — Но беше по-просто. Аз исках да имате това богатство, което ви дадох. Аз исках… да сте щастливи.

Тя дълго размишлява.

— Ти би ли ме накарала да те забравя? — попитах. Въпросът ми прозвуча злобно, гневно.

Тя не отговори веднага.

— Не, разбира се, че не — рече тя. — А ако беше обратното и аз никога не бих те забравила. Убедена съм. Но останалите? Пет пари не давам за тях. Никога повече няма да разменя и дума с тях. Никога няма да ги погледна.

Кимнах. Ала това, което казваше тя, ми бе противно. Тя ме плашеше.

— Не мога да преодолея мисълта, че съм умряла — рече тя. — Че съм напълно откъсната от всички живи същества. Аз вкусвам, виждам, чувствам. Пия кръв. Но съм нещо невидимо, нещо, което не може да повлияе върху нищо.

— Не е така — възразих. — И колко дълго мислиш, че ще те крепи осезанието и зрението, и докосването, и вкусването, ако няма обич? Ако си нямаш никого?

Отново същото неразбиращо изражение.

— Ах, защо изобщо си правя труда да ти обяснявам? — възкликнах. — Аз съм с теб. Ние сме заедно. Ти не знаеш какво беше, докато бях сам. Не можеш да си го представиш.

— Аз ти създавам тревоги, а не искам — рече тя. — Кажи им каквото си пожелаеш. Може би ще успееш да измислиш някаква приемлива история. Не зная. Ако искаш да дойда с теб, ще дойда, ще направя всичко, което поискаш от мен. Но имам един въпрос към теб — тя сниши глас. — Ти несъмнено нямаш намерение да делиш тази власт с тях!

— Не, никога! — тръснах глава, за да покажа, че това е немислимо. Гледах скъпоценностите, мислех за всички подаръци, които бях изпратил, мислех за кукленската къща. Бях им изпратил кукленска къща. Помислих си за актьорите на Рено, в безопасност отвъд Ламанша.

— Дори и с Никола?

— Не, Господи, не!

Погледнах я.

Тя кимна леко, все едно одобряваше отговора. И отново отметна разсеяно косата си.

— Защо не с Никола? — попита.

— Защото той е млад — отвърнах — и животът е пред него. Той не е на ръба на смъртта — сега вече не бях просто нервен, бях нещастен. — След време той ще забрави за нас… — за нашия разговор, искаше ми се да додам.

— Той може утре да умре — каза тя. — Може да го блъсне карета на улицата…

— Аз ли искаш да го сторя! — изгледах я сърдито.

— Не. Не искам да го сториш ти. Та коя съм аз, да ти нареждам какво да правиш? Опитвам се да те разбера.

Дългата й тежка коса отново се бе разпиляла по раменете й. Вбесена, тя я прихвана с две ръце.

После изведнъж тя изсъска тихо и тялото й се скова. Тя стискаше дългите си букли и ги гледаше втренчено.

— Боже мой! — прошепна. А после се загърчи, пусна косата си и изпищя.

Писъкът й ме парализира. Бяла мълния от болка прониза главата ми. Никога не бях я чувал да пищи. И тя отново изпищя, сякаш изгаряше в пламъци. Беше залитнала към прозореца и надаваше все по-силни писъци, втренчена в косата си. Докосна я и отдръпна пръста си от нея, все едно гореше. Замята се на прозореца, пищеше и се гърчеше, сякаш се опитваше да избяга от собствената си коса.

— Престани! — креснах, сграбчих я за раменете и я разтърсих. Тя се задъхваше. Веднага разбрах каква бе причината. Косата й бе израсла отново! Докато е спала, тя бе израсла отново до предишната си дължина. И беше още по-гъста и още по-лъскава. Ето какво не беше наред с външността й, бях го забелязал, и в същото време не бях го видял! И тя току-що го бе видяла сама.

— Престани, престани веднага! — креснах по-силно. Тялото й се гърчеше толкова яростно, че едвам успявах да я удържа в прегръдките си. — Израснала е отново, това е всичко! Това е естествено за теб, не виждаш ли? Нищо и никакво!

Тя се давеше, опитваше се да се успокои, пипаше косата си и пищеше, сякаш по пръстите й се издуваха мехури. Опита се да се изтръгне от мен, после заскуба косата си, обзета от истински ужас.

Този път я разтърсих мощно.

— Габриел! — извиках. — Разбираш ли ме? Израсла е отново и ще израства всеки път, когато я отрежеш! В това няма нищо ужасно, в името на ада, спри! — струваше ми се, че ако тя не престане, аз сам ще се развилнея. И аз треперех като нея.

Тя спря да пищи, само охкаше тихичко. Никога не бях я виждал такава, през всичките дълги години в Оверн. Тя се остави да я заведа до пейката край камината, на която я накарах да седне. Тя притисна с ръце слепоочията си и се опита да успокои дъха си, тялото й бавно се люлееше напред-назад.

Огледах се за ножици. Нямах. Златната ножичка бе паднала на пода в криптата долу. Извадих ножа си.

Тя тихичко ридаеше, захлупила лице в шепи.

— Искаш ли пак да я отрежа? — попитах я.

Тя не отговори.

— Габриел, чуй ме! — хванах ръцете й и ги дръпнах от лицето. — Пак ще ти я отрежа, ако желаеш. Всяка нощ ще я отрязвам и ще я изгарям. Това е всичко.

Тя ме гледаше, изведнъж обзета от такъв съвършен покой, че не знаех какво да правя. По лицето й бе размазана кръв от сълзите й, по ризата й имате кръв. Кръв по цялата й риза.

— Да я отрежа ли? — попитах я отново.

Тя изглеждаше така, сякаш някой я бе ударил и разкървавил. Лицето й. Очите й бяха широко отворени и учудени, кървавите сълзи се лееха от тях и се стичаха по гладките й бузи. И докато гледах, те спряха да текат, потъмняха и засъхнаха по бялата й кожа.

Избърсах внимателно лицето й с дантелената си кърпичка. Отидох при дрехите, които държах в кулата, одеждите, шити за мен в Париж, които бях докарал и сега държах тук.

Свалих редингота й. Тя не се помръдна — нито да ми помогне, нито да ме спре. Разкопчах ленената й риза.

Видях гърдите й, и те бяха идеално бели, освен съвсем бледорозовите на цвят малки зърна. Като се мъчех да не ги поглеждам, й облякох чистата риза и бързо я закопчах. После сресах косата й, решех ли решех и не исках да я отрязвам с ножа. Сплетох я на една дълга плитка и отново й облякох редингота.

Виждах как самообладанието и силата й се завръщат. Явно не се срамуваше от случилото се. И аз не исках тя да се срамува. Тя просто размишляваше върху нещо. Ала не говореше. И не помръдваше.

Заговорих й аз:

— Когато бях малък, ти ми разказваше за всички онези места, където си била. Показваше ми картини от Неапол и Венеция, помниш ли? Онези стари книги? И имаше дреболии за спомен от Лондон и от Санкт Петербург, от всички места, на които си ходила.

Тя не отговори.

— Аз искам да обиколим всички тези места. Искам сега да ги видя. Искам да ги видя и да поживея в тях. Искам да отида дори още по-далеч, на места, които не съм и мечтал да видя, когато бях жив.

В лицето й се появи някаква промяна.

— Ти знаеше ли, че тя ще порасне отново? — попита тя шепнешком.

— Не. Тоест, да, тоест, не се досетих. Трябваше да се досетя, че така ще стане.

Дълго време тя се взираше в мен, все така неподвижно и безучастно.

— Във всичко това, нищо ли… никога… не те плаши? — попита тя. Гласът й бе гърлен и непознат. — Нищо ли… никога… не те спира? — устата й бе разтворена и съвършена, приличаше на човешка уста.

— Не зная — прошепнах безпомощно. — Не виждам смисъла — ала се почувствах объркан. Отново й казах да отрязва косата си всяка нощ и да я изгаря. Просто е.

— Да, ще я изгарям — въздъхна тя. — Иначе с времето всички стаи в кулата ще се напълнят с нея, нали? Ще е като косата на Марулка от приказката. Ще е като златото, което мелничарската дъщеря трябвало да плете от слама в приказката за злото джудже Сторипакост.

— Ние сами пишем своите приказки, любов моя — казах. — Поуката от тази е, че нищо не може да те унищожи такава, каквато си сега. Всяка рана ще заздравява. Ти си богиня.

— И богинята е жадна — рече тя.

Часове по-късно, докато вървяхме ръка за ръка като двама студенти през тълпата по булеварда, жаждата вече бе забравена. Лицата ни бяха зачервени, кожата — топла.

Ала не я оставих сама, за да отида при адвоката си. А тя не потърси тихата природа, както бе поискала. Останахме един с друг, а едва доловимият трепет на присъствието от време на време ни караше да извръщаме глави.