Андрю Клаван
Нито дума (9)

Тайния приятел

— Първия път, когато дойде, беше малко момче — започна тя. — Той винаги се променя, нали разбираш? Винаги е различен. Първия път беше малко момче с раирана риза, червена коса и лунички. Казваше се Били. Играеше си с мен в училище „Слънчев лъч“, а после ми идваше на гости в апартамента. Тогава живеех с майка ми.

Играех си с него в училище „Слънчев лъч“. Бях много самотна. Живеехме в лош квартал и нямахме добри съседи. И нямаше никакви деца. Понякога слизах долу на гости на Кати Робинсън, но тя беше стара. Нямаше деца и аз не излизах, освен когато мама ме водеше в магазина или при нейните приятели.

Сградата беше тъмна. Миришеше лошо. И имаше плъхове. Криеха се долу, точно под стълбището. Нашата стая горе също беше тъмна. Прозорците гледаха към една тухлена стена. И беше мръсно — боклукът се изсипваше от препълнената кофа и се стелеше по пода около мивката. Счупени чинии, храна. Вонеше. Имаше огромни хлебарки, имаше и дървеници. Ужасно ги мразех. Бяха гигантски. Веднъж майка ми удари една от тях с обувката си и тя изпращя страховито и навсякъде се размаза гадна жълта слуз. Мразех ги.

Нямах легло. Майка ми имаше кушетка до прозореца, но аз спях на пода, в спален чувал в другия край на стаята. Мразех хлебарките, защото пълзяха точно пред очите ми. Страхувах се, че ще дойдат и плъховете, но не дойдоха.

Та както казах, Били учеше заедно с мен в училище „Слънчев лъч“. Там ходех, когато майка ми беше с мъже.

Имам предвид, че наистина си въобразявах училището, но Били се появи там. Много е объркващо. Не обичам да си мисля за това.

Проблемът беше в мъжете. Идваха и лягаха с майка ми, и пъшкаха и пъхтяха. Мама ми казваше да спя и аз се обръщах към стената. Мислеха, че съм заспала, но не спях. Издаваха ужасни звуци, като диви животни в гората. А когато свършеха, пушеха дрога. Казаха ли ти, че майка ми пушеше дрога? И освен това си биеше инжекции в ръката. Мъжете й даваха наркотици. Мисля, че точно затова лягаше с тях.

Понякога обаче… понякога някой мъж не й даваше дрогата, докато не му позволеше да докосне и мен. И тя му позволяваше. Обръщаше му гръб и гледаше през прозореца. Аз плачех. Молех я да го спре. Но тя ме поглеждаше през рамо и казваше:

— Млъкни. Просто млъкни.

И мъжете си слагаха ръцете в мен. Знаеш къде. Беше ужасно. Но вече не мисля за това. Всички лекари винаги се интересуват от тази гадост. Дори жените искат да чуят за нея. Лично аз смятам, че е отвратително.

Но както и да е, опитвам се да ти кажа, че по този начин започнах в училище „Слънчев лъч“. То беше различно. Ходех известно време в истинско училище, но после майка ми каза учителите да се таковат. Преместихме се на авеню А и вече въобще не ходех на училище. Много съжалявах. Обичах училището. И когато мама лягаше с мъжете, се сгушвах в спалния чувал, затварях очи и отивах във въображаемото си училище.

То се казваше „Слънчев лъч“. Имаше голям зелен двор, където си играех с други деца. Мама беше учителка. Стоеше отстрани и ни гледаше. Били, малкото момченце с червената коса и луничките, също беше там. Играехме си. Той приличаше на едно момче, което бях познавала в старото училище. Харесвах го.

Били също ме харесваше. Затова толкова се ядоса онази нощ. Онази нощ, когато Били дойде у нас, един от мъжете на майка ми наистина ме нарани. Беше нисък и гаден, с мазен мустак. Имаше чуждестранен акцент. Дойде и прави секс с майка ми. Но не й даде наркотиците. Каза, че искал да направи нещо и с мен.

Бях на девет години. Помня го, защото имах рожден ден предишния ден. Когато чух, че мъжът иска да ме пипа, се престорих на заспала. Майка ми дори му каза:

— О, остави я на мира — тя спи.

Но мъжът не й даде наркотиците и тя накрая му позволи. Той дойде при мен и ме събуди. Разплаках се. Помолих мама да го спре, но тя ми каза да мълча, както правеше винаги. Но мъжът беше ужасно груб. Не само ме опипа, ами… нали разбираш. Много ме заболя. Не че е кой знае какво, дори вече не мисля за него. Но много ме заболя и заплаках. Но майка ми не го спря. Само му обърна гръб. Не искаше да гледа.

Мисля, че Тайния приятел се появи точно в този момент.

Мъжът вече си бе отишъл. Даде наркотиците на майка ми и си тръгна. Тя си би инжекцията и легна. Отидох до банята, за да се измия. После напълних ваната и седях дълго в нея.

После се избърсах и си облякох нощницата. Вече не ме болеше толкова, но още плачех и подсмърчах. Излязох от банята тихо, за да не би майка ми да ме забележи. Тя ужасно се ядосваше, когато плачех или се оплаквах.

Та излязох от банята и той ми проговори. Чух гласа му в ухото си.

— Майка ти направи нещо лошо.

Беше ядосан. Личеше си по гласа му.

Поклатих глава и му прошепнах:

— Мама не е виновна. Трябваше да направи това, което искаше мъжът. Всичко е заради наркотиците.

Но Тайния приятел каза:

— Майка ти е лоша. Трябва да я накажеш.

Възразих му:

— Не, Били, не.

Знаех, че е Били. Беше облечен в същата риза на бели и сини райета, която носеше винаги. Държеше топка. Понякога в училище „Слънчев лъч“ играехме на топка с другите деца. Казах му:

— Не, Били. Мама е добра понякога. Наистина.

Но Били не искаше да ме слуша.

— Тогава аз ще я накажа — каза той. — И тя ще съжалява.

Нищо не можех да направя. Затворих очи, за да не гледам, но това не помогна. Видях как Били отиде до леглото на майка ми. Тя лежеше по гръб и се усмихваше на тавана. Помолих Били да не й прави нищо, но той не ме послуша. Пусна топката и тя заподскача към другия край на стаята. После измъкна възглавницата изпод главата на майка ми.

— Моля те, Били! — извиках.

Той затисна лицето на майка ми с възглавницата. Тя се опита да се надигне. Опита се да отблъсне възглавницата. Видях я как рита, тялото й се сгърчи. Тя сграбчи ръцете на Били, удари го и го издра. Мислех, че Били ще я пусне, но той не го направи. Беше много силен. Наистина много силен. Имаше някакви… специални сили или нещо такова. Майка ми не можеше да стане. Бореше се, а Били просто натискаше възглавницата върху лицето й. Беше ужасно ядосан. Искаше да я накаже.

После мама спря да се бори и да се опитва да стане и ръцете й се отпуснаха на леглото.

Тогава Били я пусна и сложи възглавницата пак под главата й. Мама лежеше с отворени очи и уста. Гледаше учудено тавана.

— Сега тя ще съжалява — каза Били.

И си тръгна.

Аз се пъхнах в чувала и заспах.

Лицето на Конрад не трепваше. Той не откъсваше очи от Елизабет. Изглеждаше безстрастен, но и изпълнен със съчувствие и разбиране. Из главата му препускаха луди мисли: „Мамка му! Мили боже! О, господи!“.

През цялото време Елизабет беше говорила с равен, мелодичен глас. Сладък детски глас. Очите й бяха широко отворени, празни и невинни. Докато обясняваше как майка й спряла да се бори, тя свиваше рамене и дори се усмихна. Все едно всичко се бе случило на друг човек, а не на нея.

Елизабет свърши и го погледна внимателно, сякаш очакваше коментар.

— Разбирам — тихо каза Конрад. — И кога отново видя Тайния приятел?

— О, веднага — с лекота отвърна Елизабет. — След два дни. Беше в камиона, който отиваше на гробището.

— Разкажи ми.

Конрад се опитваше да диша спокойно. Започваше да му се вие свят.

Елизабет продължи:

— На сутринта, след като дойде Били, слязох при Кати Робинсън — старата негърка, която живееше на етажа под нас. Винаги беше много мила с мен. Понякога ми даваше бонбони и играчки. Почуках на вратата й и когато тя ми отвори, казах: „Мама не иска да стане. Мисля, че е умряла“. Кати веднага се обади в полицията.

Докато говореше с тях, аз избягах. Знаех, че няма да ми повярват за Били. Мислех, че ще ме вкарат в затвора. Отидох до будката за вестници, там имаше и видеоигри. Нямах пари, но едно момче играеше на „Нашественици от космоса“. Стоях и го гледах, но след малко то си тръгна — сигурно отиде на училище. Когато се върнах, пред къщата още имаше полицейски коли, затова се скрих в задната уличка. Точно там, където хазаинът изхвърляше боклуците. Имаше желязна врата, но аз се пъхнах през решетките. Скрих се зад кофите за боклук, но никой не дойде да ме търси. Плачех, защото ми беше мъчно за мама.

Беше топло и не ми беше студено. Прибрах се чак през нощта. Полицаите вече си бяха тръгнали. Пак отидох при Кати Робинсън. Тя беше много разтревожена. Каза, че полицаите ме търсили навсякъде. Казах й, че не искам да отивам с тях, защото ще ме вкарат в затвора. Но тя се засмя и каза, че това били глупости. Обясни ми, че не вкарвали малки момиченца в затвора. Щели само да намерят човек, който да се грижи за мен. Успокоих се.

Бях много гладна. Бях яла два портокала за закуска, но оттогава не бях яла, а беше време за вечеря. Кати Робинсън ме нахрани. Каза ми да остана при нея през нощта и че сутринта ще се обади в полицията. Качих се горе, взех си спалния чувал и го свалих при нея.

После, докато си лягах, я попитах:

— Къде отнесоха мама? Къде е сега?

— В болница „Белвю“ — отговори тя. — В моргата.

— Там ли ще я държат? — попитах.

— О, не — отвърна Кати. — Ще я откарат на острова. На остров Харт. Много красиво място. Там има голямо гробище за хора като нас, които нямат пари за погребения. Наричат го Гробището на бездомниците. Ще направят хубаво погребение на майка ти и тя ще почива в мир. Сигурна съм.

— Може ли да отида там? — попитах.

Исках да видя хубавото погребение на мама. Исках да й кажа, че съжалявам за онова, което бе направил Били, и да се сбогувам с нея. Но Кати Робинсън ми каза, че на острова не пускали деца. През нощта, вместо да спя, лежах будна и плаках. Страхувах се да не би мама да си помисли, че аз съм й направила нещо лошо и да разкаже за това на всички в рая. Исках да й обясня за Били и да й разкажа, че не съм успяла да го спра.

Сутринта, преди Кати Робинсън да се събуди, се измъкнах от спалния чувал и излязох. Знаех как изглежда „Белвю“, защото мама веднъж ме беше водила там. Течеше й много кръв. Нали разбираш, мензис. Та помнех как изглежда болницата. Просто трябваше да попитам госпожа Гарсия от бакалницата накъде да тръгна и щях да намеря „Белвю“. Знаех, че е на Първо авеню, широкото авеню, което минава покрай реката и магистралата.

Ходих дълго пеша, но когато стигнах до болницата, беше още рано. Сградата беше голяма и мръсна, мрачна и зловеща. Аз бях малка и тя ми приличаше на чудовище, скрито в тревата. Моргата беше отзад. Беше по-модерна — куб от стъкло и зелени панели.

Пред нея имаше паркинг и аз тръгнах през него. Канех се да вляза вътре и да попитам къде е майка ми. Но докато вървях, чух как един човек каза нещо за остров Харт.

— Нова доставка за острова — извика той.

Надникнах и видях бял пикап. Отстрани пишеше „Болница Белвю“. Пикапът бе спрял точно пред металната врата на моргата — тя беше отворена. Задната врата на пикапа също беше отворена. Мъжките гласове идваха от вътрешността на сградата. След малко мъжете излязоха.

Бяха двама. Единият беше облечен в синьо — с работна риза и джинси. Другият беше с карирана риза. Излязоха от металната врата. Носеха огромен сандък. Веднага разбрах, че е ковчег.

Вдигнаха ковчега и го сложиха в каросерията. После мъжът в синьо каза:

— Това е последният, Майк. Влез да се подпишеш и тръгвай.

Влязоха в сградата.

Знаех какво става — искам да кажа, предположих. Щяха да откарат бедните хора на остров Харт, за да ги погребат. Помислих си, че и майка ми е в пикапа. Развълнувах се. Трябваше да направя нещо.

Но бях прекалено уплашена. Знаех, че двамата мъже може да се върнат всеки момент. Не исках да се показвам. И изведнъж чух глас:

— Елизабет. Елизабет.

Гласът идваше от пикапа.

Нямах време да мисля. Изтичах напред колкото се може по-бързо. Пикапът беше доста висок, но бях толкова възбудена, че се хванах за ръба и скочих вътре. Там имаше поне десет сандъка. Ковчези. Огледах се, но не видях никого. И вече не чух гласа.

След малко мъжете дойдоха. Единият — онзи с карираната риза — се приближи до входа на моргата, махна с ръка и извика:

— Чао, Лу.

Стоях в пикапа като замръзнала и го наблюдавах.

Но после пак чух гласа.

— Елизабет.

Каза само това. Съвсем тихо. Но някак си разбрах какво иска от мен. Клекнах и се скрих зад два ковчега, които бяха поставени един върху друг. Чух стъпките на мъжа по асфалта, после и тракането на вратата. Светлината в пикапа изчезна. Исках да скоча и да му извикам, че съм вътре, но не го направих. Не можах. Не знам защо.

Беше съвсем тъмно. Навсякъде около мен имаше ковчези и беше тъмно.

Спомням си, че извиках:

— Помощ. Помощ. Аз съм тук.

Но точно тогава двигателят заработи. Стана шумно и никой не можеше да ме чуе. Исках да потропам по стената на пикапа, но там бяха подредени ковчези, а ме беше страх да се доближавам до тях. Пикапът тръгна. Седнах на пода и заплаках. Скубех си косата и виках:

— Мамо. Мамо. Мамо…

Това беше най-страшното — не виждах абсолютно нищо. Знаех, че ковчезите са навсякъде около мен, но не можех да ги видя. Не знаех какво става в тях. Имам предвид… дали всички още са вътре. Страхувах се, че някой може да излезе. Бяха от обикновени дъски, едва сковани, с по две летви отгоре. Щеше да е лесно да махнеш летвите и да излезеш. Дори и за майка ми. Тя можеше да излезе от ковчега си. И можеше да ми е ядосана. Сигурно си мислеше, че съм лоша. А беше прекалено тъмно, за да я видя, преди да застане пред мен с ухилено мъртвешко лице. Плачех и шепнех:

— Моля ви, моля ви, моля ви…

После започнах да виждам по малко. Сенки. Форми. Сандъците, повече от десет, може би петнадесет, подредени по два до стените, встрани и зад мен. Някои бяха много малки. Имам предвид, малко по-големи от кашони за цигари. Непрестанно местех очи от един на друг, за да се уверя, че никой не мърда и не се отваря. Все още плачех. Лицето ми беше мокро, а от носа ми течаха сополи.

Внезапно някой прошепна в ухото ми:

— Елизабет.

Изпищях и се завъртях. Не я виждах в тъмното, но знаех, че е там и седи до мен. Мама. Моята майка.

— Не ми се ядосвай, мамо. Не съм виновна. Били беше.

Но мама не ми проговори повече. Само си седеше там, невидима в тъмното. Но усещах, че ме гледа.

Отдръпнах се и се ударих в ковчезите.

— О, мамо, моля те…

— Елизабет — прошепна тя отново. — Елизабет.

Не спирах да се въртя и да се опитвам да я видя. Знаех, че е там. Косата й падаше пред лицето като водорасли. Очите й приличаха на стъклени и ме гледаха вторачено. Знаех го. Усмихваше се. С мека, замечтана усмивка. Не можех да кажа нищо. Само бършех лицето си от сълзите и треперех. Цялата треперех, а зъбите ми тракаха.

И тогава стана нещо. Майка ми се промени. Гласът й се промени. Внезапно тя стана различна. Нещо като… като майката от училище „Слънчев лъч“. Когато стоеше в двора и гледаше как децата си играят. Имам предвид, беше мила. Гласът й беше приятен.

— Не се страхувай, Елизабет — каза ми тя. — Аз съм. Тук съм.

Беше странно. Искам да кажа, много странно. Чувах нейния глас. Но това беше и гласът на Били. Идваше от същото място. Сякаш един и същи човек говореше с различни гласове вътре в главата ми. И гласът каза нежно:

— Не се тревожи, Елизабет. Вече не си сама. Аз съм тук. Аз съм твой приятел. От сега нататък аз ще бъда тайният ти приятел.

Почувствах се малко по-добре. Продължих да седя в тъмния пикап, но не се страхувах толкова. След малко дори се раздвижих. Запълзях наоколо и разгледах ковчезите отблизо. На всеки имаше бял етикет. На етикета бяха напечатани име, номер и място за възрастта и религията на умрелия. Прочетох всички етикети, като търсех името на майка ми, но не можах да го намеря. Отначало си помислих, че я няма тук и Кати Робинсън е сгрешила.

Но после видях един етикет, на който пишеше: „Неидентифицирана бяла жена“. Все още го помня отлично. Номер и празни места за името, възрастта и религията, а после въпросителна. Осъзнах, че това трябва да е мама. Очевидно не знаеха името й, защото аз не бях там, за да им го кажа. Е, все пак значи щяха да й направят хубаво погребение.

Облегнах глава на ковчега и притиснах буза до грубото дърво. Пикапът подскачаше, а аз прегръщах ковчега. Гласът ми проговори отвътре:

— С теб съм, Елизабет. Все още съм с теб. Все още съм тук.

„Боже Господи!“ — помисли си Конрад, после закима със съчувствие.

Елизабет се залюля леко и се усмихна.

— С теб съм — прошепна тя отново и по бузите й потекоха сълзи. — Винаги ще бъда с теб.

Конрад зачака търпеливо. Тя отпусна брадичка и постепенно сълзите намаляха. После той попита:

— Какво стана след това?

Елизабет бавно повдигна очи. Избърса бузи с дланта си и въздъхна тежко.

— Е, добре… пътувахме дълго. После чух силен шум и гласове… мисля, че бяхме на ферибота, който отиваше към острова. Накрая мъжът с карираната риза отвори задната врата. Светлината беше толкова ярка, че трябваше да заслоня очите си с ръка. Мъжът започна да пищи.

— О, Господи! Света Богородице! О, Господи! О, Господи!

Изглежда, мислеше, че е видял призрак.

При тези думи Елизабет се засмя. Странно нормален звук. Бузите й порозовяха от усмивката. Косата й заблестя, когато тя отметна глава назад. Конрад усети как тялото му се съживява. Заболя го, когато си представи каква жена е можела да стане Елизабет.

Тя продължи спокойно.

— Дотичаха други мъже. Един от тях, бял, се качи в пикапа и ме свали. Намирахме се на черен път в края на стар док. Водата беше зад мен и пред мен, а в далечината, отвъд дърветата, видях няколко сиви бараки, заобиколени от бодлива тел. Пристигнаха още мъже и се струпаха около мен. Бяха най-вече чернокожи, облечени в тъмнозелени дрехи. Имаше и няколко бели, но те носеха бели ризи и сини панталони. Белите имаха и значки на ризите и кобури с пистолети на кръста. Вдигнаха много шум заради мен. Онези в зелените дрехи бяха затворници и работеха на гробището. Заравяха труповете на бедните. А мъжете с пистолетите бяха пазачите им.

Обясних на мъжете, че съм дошла да видя погребението на майка ми. Разказах им за ковчега с надпис „Неидентифицирана бяла жена“ и им казах номера му. Бях го прочела толкова много пъти по време на пътуването, че го знаех наизуст. Мъжете се спогледаха. Един от тях, дребен бял мъж с кръгла глава и странно око… Мисля, че той беше началникът им. Казваше се Еди. Той ме предаде на един от другите пазачи и се качи в пикапа за малко. Когато слезе ме хвана за ръка и ме заведе до дърветата в края на пътя. Каза ми да седя там и да чакам.

Седях и гледах как затворниците разтоварват пикапа. Първо извадиха големите ковчези, а после малките. Еди пишеше имена и номера на всеки ковчег. После затворниците ги натовариха в друг пикап и потеглиха по тесен асфалтов път. Чаках под дървото, а един от пазачите стоеше до мен.

След малко Еди се върна с другия пикап, помогна ми да се кача и ние също тръгнахме по асфалтовия път. От едната страна на пътя беше морето. От другата имаше дървета, дебели зелени дървета, а между тях — храсти, бурени и лозници. От време на време вдигах очи и виждах старите тухлени сгради отвъд дърветата. Бяха изоставени. Прозорците им бяха счупени. Сградите надничаха към мен през клоните на дърветата.

Изведнъж дърветата изчезнаха. Стигнахме до открито поле. Видях дълбока канавка. Приличаше на дълъг окоп с купчина пръст и изкоренени бурени отстрани. Сложиха всички ковчези в него. Подреждаха ги по три един върху друг. Еди ми каза, че сложили майка ми най-отгоре, за да мога да я виждам. Той застана до мен, хвана ме за ръката и загледахме как засипват ковчезите с пръст.

Зловещ образ се появи пред очите на Конрад: спомен за кошмара му. За миг той видя тъжната усмивка на опечаления ангел. Видя отварянето на ковчега. Потърка очите си и прогони образа.

Елизабет продължи:

— Еди каза нещо като молитва. Помоли Господ да се грижи добре за майка ми, защото сигурно съм я обичала много, след като съм изминала целия път до остров Харт. А през цялото време докато той говореше, аз гледах надолу към ковчега на майка ми. И мислех… мислех, че съм доволна. Радвах се, че Били направи онова нещо. Защото сега мама беше мила, нали разбираш? Мама беше тайният ми приятел сега. Не както преди, когато имаше мъже и наркотици и тя се държеше лошо. Сега беше мила. И винаги щеше да е мила. Разбираш ли? — попита Елизабет, прикова очи в Конрад и се наведе, сякаш щеше да му довери страхотна тайна. — Затова Тайния приятел се ядоса — прошепна тя. — Нали разбираш? Майка ми е по-добре така, много по-добре. А ако се върне, може отново да стане лоша и… и мръсна, както беше преди. Тайния приятел не иска това. Сигурно заради това наряза онзи човек, Робърт Ростоф. Накълца го и наряза очите му и врата му и гърдите му, лицето и корема и онова нещо… — Тя замълча задъхана.

— Мисля — каза Конрад прегракнало, — мисля, че това е достатъчно засега.