Андрю Клаван
Нито дума (28)

Разказът на лентата

Сребристосинята корсика на Конрад се движеше бавно по улица „Лафайет“. Коли и таксита прелитаха покрай нея. Фаровете им проблясваха в огледалото за обратно виждане, а червените им стопове изчезваха бързо по широкото авеню. Корсиката напредваше бавно. Подмина Обществения театър вдясно и малката тълпа, струпана пред него.

Колата стигна до Астор Плейс. Тротоарите бяха пълни с хора. Търговци на вехтории бяха проснали на земята одеяла, върху които лежаха стари дрехи, книги и списания. Късо подстригани млади мъже вървяха с полюляващи се походки. Придружаваха ги млади жени с боядисани руси коси, издокарани в черно.

Корсиката спря на червения светофар. На тротоара отсреща двама полицаи говореха с един вехтошар, млад бял мъж, който стоеше облегнат на стената на сградата. Беше пиян или дрогиран. Гледаше тъпо ченгетата. Полицаите стояха и му говореха спокойно.

Конрад огледа внимателно ченгетата. Стискаше здраво волана, наведен напред. Лицето му беше посивяло и мокро от пот. Устата му висеше отпуснато. Очите му наблюдаваха полицаите с копнеж.

По седалката, където бе седяла Елизабет, имаше кръв. Смачканата бележка лежеше на таблото.

„Все още те наблюдаваме. Отивай в офиса си. Чакай.“

Светна зелено. Конрад с мъка отмести очи от полицаите и натисна газта.

 

 

Трябваше му доста време да стигне до Горен Уест Сайд. Беше почти десет, когато паркира на Осемдесет и втора улица. Зави зад ъгъла покрай Сентръл Парк. Куцаше изморено и гледаше в земята. Гърбът му бе приведен. Стигна до сградата и бутна въртящата се врата.

Портиерът го поздрави дружелюбно.

— Здрасти, докторе.

Конрад му се усмихна отсъстващо и закуцука през фоайето към офиса си.

Отвори вратата и замръзна. Устата му се изкриви нещастно. Той бавно поклати глава.

В стаята за консултации светеше. Все така клатейки глава, Конрад бавно влезе и затвори вратата. Чакалнята потъна в мрак.

Той бавно закуца към кабинета си. Щеше да отвори вратата и да открие Елизабет, просната там мъртва. Вече си я представяше на пода, с разпръсната около себе си руса коса. Не, не Елизабет. Щеше да намери там Джесика — в нощничката й на сърчица.

„Защо не дойде, татко?“

Преглътна тежко и отвори.

Всички лампи светеха, но стаята беше празна. Той застана в средата и бавно я огледа. Канапето за психоанализа, столът, собственото му кожено кресло. Бюрото с бъркотията от документи върху него. Банята. Отиде до вратата й и надникна вътре. Там също нямаше никого.

Отново огледа стаята. Погледна бюрото си и веднага разбра какво е станало.

Телефонът го нямаше. Бяха го взели. Вестниците и списанията сега ограждаха празното място, където преди бе стоял телефонът. Конрад тръгна към бюрото и отново заклати глава. Застана до него и потръпна. Бяха идвали тук. Струваше му се, че дори усеща миризмата им и вижда тъмните им сенки с периферното си зрение.

Размести документите. Отдолу беше телефонният секретар. Конрад ахна. Лампичката му примигваше.

Треперещите му пръсти натиснаха копчето. Лентата се завъртя и гласът заговори:

— Добре дошъл, докторе. Хе-хе-хе. Вече си тук. И ние сме тук, приятел. Ние сме абсолютно навсякъде. Бау! Хе-хе-хе.

Конрад затвори очи.

— Та както и да е, ще останеш тук, ясно ли е? До дванадесет часа. Часът на вещиците. Внимавай! Знаеш какво ще стане в противен случай. Не излизай, защото те наблюдаваме. Е, това е всичко, приятелю. Хе-хе-хе.

Конрад въздъхна тежко и си свали шлифера. Метна го на облегалката на креслото. Отиде до канапето, седна, стисна главата си и заплака.

Люлееше се напред-назад, а сълзите течаха по ръцете му.

— Момиченцето ми — тихо промълви той. — Малкото ми момиченце.

 

 

В продължение на половин час лежа на канапето, вторачен в тавана.

„Закъде си без парите и дипломите си? Какъв си, когато застанеш срещу истински мъж? Разбираш ли ме? Какъв си?“

Усети как сълзите му засъхват на мястото, където го бе наплюл Спорт, и затвори очи.

Представи си дъщеря си. Джесика лежеше мъртва на пода. Очите й изглеждаха стъклени.

„Защо не дойде, татко?“

После пред очите му се появи малкият детски ковчег пред дълбокия гроб. И той чу гласа на дъщеря си от ковчега.

„Татко?“

Конрад стисна устни.

В следващия миг видя дъщеря си жива, легнала на мърляво легло, с вързани зад гърба ръце. Спорт вървеше към нея с нож в ръка. Джесика пищеше…

Той изстена и бързо отвори очи. Изкашля се и избърса сълзите си. После се вторачи в тавана. Видя белия гипс и сянката до стената, малкото влажно петно в ъгъла. Представи си как спускат малкия ковчег в земята. В зловещия сандък се намираше телцето на дъщеря му. Ръцете й бяха скръстени на гърдите. В ковчега беше тъмно. Конрад си помисли, че тя ще иска светлина за през нощта. Чу шума от тропането на буците пръст по ковчега.

„Татко?“

Лицето му бе ледено, а очите му горяха. Стоеше на идеално окосената трева до гроба и гледаше в него. Лопата след лопата, ковчегът изчезна под пръстта. След това Агата му каза, че очите му приличали на камъни, докато гледал.

Но това беше на погребението на баща му, нали? А по онова време той напълно се бе отчуждил от него. Накрая го посети в болницата само защото Агата настояваше. Баща му лежеше на леглото под тънък чаршаф. Лицето му, навремето закръглено и бледо, сега беше слабо и снежнобяло. А тялото му почти не се забелязваше под чаршафа.

— Нейтън — едва промълви той и вдигна ръка.

Нейтън пристъпи към него и хвана ръката му. Баща му се усмихна с безкръвните си устни. Ръката му беше ледена.

— Благодаря ти, че дойде.

— Няма защо, татко — отговори Нейтън и погледна стареца с безразличие.

Баща му с мъка си пое дъх.

— Исках… исках да ти кажа, че те обичам… обичам те…

— Аз също те обичам, татко — автоматично отвърна Нейтън.

Знаеше, че по-късно ще му е гадно, ако не го каже. Какъв бе смисълът да натъжава стареца?

Баща му затвори очи.

— Не можах… — прошепна той и изстена от болка. — Не можах… да й помогна, Нейтън. Не можах…

Конрад сведе очи към него. Едното ъгълче на устата му се изкриви в грозна усмивка. Мислеше за майка си. Просната на пода в кухнята. За писъците й и запалената нощница. Копринената нощница с лилавите хризантеми. Мислеше за всички онези случаи, когато баща му й бе казвал: „Добре, занеси си бутилката в стаята, но само този път“ или „Добре, ето ти пари, но ти ги давам само за да не ги откраднеш“, или най-честото: „Не се опитвай да се откажеш отведнъж. Просто малко по малко“.

— Не можах да й помогна — отново прошепна баща му.

Устата на Конрад потрепери. Той задържа студената ръка на баща си и впери очи в него.

— Очи като камъни — каза Агата след погребението и потрепери. — Като камъни.

 

 

Конрад се надигна от канапето и влезе в банята. Наведе се над клозета. Стомахът му се бунтуваше. Той се задави и повърна, макар да не бе ял почти нищо цял ден.

Избърса устата си с ръка. Отиде до мивката и се изми. Вдигна глава и се погледна в огледалото.

„Не можах да й помогна. Не можах да й помогна.“

Тъжните кафяви очи в огледалото се открояваха на пребледнялото лице. Бузите му бяха увиснали и покрити с бръчки. С мократа си от пот руса коса изглеждаше почти плешив. Приличаше на старец.

„Не можах да й помогна.“

Очите му отново се напълниха със сълзи. Една потече по бузата му. Конрад не можа да понесе вида й и сведе глава.

— Не можах да й помогна — тихо каза той.

После се върна в кабинета си. Отиде бавно до креслото и се отпусна в него. Затвори дясното си око. Беше го заболяло отново, когато повърна. Червените облаци замъглиха зрението му.

„Не можах да й помогна.“

Замисли се за Елизабет. За вида й тази вечер. Беше толкова доволна от новите си дрехи, горда от грима и черната панделка в косата си.

Беше й казал, че може да й помогне. Спомняше си как бе протегнала ръце към него. Отчаянието, с което бе стиснала неговите.

„Можеш ли? Можеш ли да ми помогнеш? Знам, че са станали лоши неща. Но може да има и добри.“

— Ох — изстена Конрад, покри с ръце очите си и се залюля.

„Може да има и добри неща.“

— Ох, кръвта… кръвта.

Той стисна юмруци.

„Не можах да й помогна.“

Отпусна се назад и червените облаци заплуваха пред очите му.

Шлиферът му бе на облегалката. Когато отпусна ръце, той докосна един от джобовете и усети тежестта в него.

Размърда се. Бръкна в джоба на шлифера и извади касетофона. Натисна копчето за връщане и загледа малката кутийка, докато лентата се превърташе.

Лентата се превъртя и той натисна копчето. Чу гласа на Елизабет.

„Той е винаги различен. Имам предвид Тайния приятел. Предполагам, че вече съм ти го казвала, но е важно.“

Конрад се облегна и сложи касетофона на корема си. Вслуша се внимателно в мекия глас.

„Харесваше ми да съм около деца, макар че те обикновено си бяха тръгнали, когато отивах там. Просто ми беше приятно да съм там, където са били те.“

Той си припомни лицето й. Бяло-розовата порцеланова кожа, лицето, обрамчено от златиста коса.

„Мястото, където работех, беше на тясна уличка в Гринич Вилидж. Тясна павирана уличка.“

Конрад се сети за ръцете й, които отчаяно се протягаха към него. Отчаяно търсещи помощ и надежда. Гласът й продължи тихо: „После една вечер излязох от детската градина и там имаше някой…“.

Той си я припомни как седеше в колата му на път към Манхатън. Чу ясния й, кристален глас, който пееше за бутилките бира. Гласът от лентата продължи: „Видях лицето му. Червената му коса, бялата кожа, луничките. Беше облечен в тъмно палто и бе пъхнал ръце в джобовете си“.

Касетофонът лежеше на корема му. Той го притисна леко с ръка и си припомни онзи последен момент с Елизабет. Моментът, когато застана до колата, а тя го погледна с дълбоките си очи. Самотна душа, хваната като в капан.

И все пак му бе дала онова, от което се нуждаеше. В последния момент му бе съобщила номера.

Гласът й продължаваше: „Обърнах се и побягнах. Тичах надолу по уличката с всички сили. Изскочих на «Макдугъл»… И внезапно някой ме сграбчи“.

Конрад лежеше на креслото със затворени очи и мислеше за кръвта. Кървавата следа, където бе седяла Елизабет. Това го смазваше. Сърцето го болеше. Но все пак не изключи касетофона.

„Продължих да мисля, че е той. Ударих го. Ритах и се борех… Той бавно ме пусна… Засмя се. Защото, нали разбираш, въобще не беше той. Беше друг мъж. Млад и хубав. С кръгло момчешко лице.“

Конрад си представи описваното от Елизабет. Уличката в Гринич Вилидж. Внезапната ръка около кръста на момичето и онова лице. Кръглото момчешко лице. То се появи пред него… някак си му беше познато.

„Кестенявата коса падаше над очите му. Имаше хубава усмивка, макар да знаех, че ми се присмива.“

Лицето в представите му придоби по-ясни очертания. Той го видя да се приближава към него от тъмните сенки.

„Погледнах над рамото му към уличката…“

Внезапно, сякаш със запалване на кибритена клечка, лицето бе осветено от оранжев блясък: кестенявата коса, падаща над очите, очарователната усмивка…

„Стоях пред този непознат човек и дишах тежко…“

Конрад се стресна и седна бързо.

— Какво? — извика той. — Какво?

Впери очи в касетофона и ръката му натисна стопа. Гласът на Елизабет заглъхна. Той натисна копчето за връщане.

„Тичах надолу по уличката.“

— Мамка му!

„Въобще не беше той. Беше друг мъж.“

Конрад притисна касетофона към ухото си.

„Млад и хубав. С кръгло момчешко лице. Кестенявата коса падаше над очите му. Имаше хубава усмивка.“

— Господи! — изстена Конрад.

Тери, младият актьор. Мъжът, по когото Елизабет си бе паднала. Мъжът, който бе изчезнал. Въображаемият й любим.

Той пак пусна касетата и сложи машинката в скута си. Огледа я внимателно, сякаш очакваше да скочи върху него.

„Млад мъж, хубав. С кръгло момчешко лице.“

— Спорт — прошепна Конрад.

Спорт беше Тери. Тайния приятел.