Андрю Клаван
Нито дума (24)

Времето изтича

Сградата на Криминалния съд беше масивна и украсена със сложни орнаменти. Фасадата й от бял мрамор, дълга цяла пресечка, се издигаше към пурпурното небе. Каменните орли на върха й гледаха на север към Емпайър Стейт Билдинг, на юг към кулите близнаци на Световния търговски център и Уолстрийт. Над тях се намираше квадратната мръснобяла кула с часовници от двете страни. Часовниковата кула.

Конрад затича към нея; куцаше силно. Влажният вятър разтвори шлифера му. Усещаше как времето му свършва като кислород в херметично затворена стая. Зави зад ъгъла по улица „Ленард“.

Тясната уличка беше безлюдна. Влажните павета блестяха под светлината на уличните лампи. Сградата се извисяваше зловещо над него. Зад сводестите прозорци не светеше нито една лампа. Изглеждаше съвсем празна. Заключена.

Конрад изтича до вратата и я дръпна силно. Тя безшумно се отвори и той влезе.

Широкото фоайе бе пълно със сенки. Две грандиозни мраморни стълбища. Елегантни парапети. Огромен кълбовиден полилей над главата му. Всичко бе неподвижно и мразовито. Струваше му се, че усеща студа на камъка около себе си.

Затича се към асансьорите. Познаваше пътя добре. Преди Джесика да се роди, двамата с Аги често идваха в музея. Качваха се на върха и се целуваха и прегръщаха… но сега не можеше да мисли за това. Той затича още по-бързо.

Натисна бутона на асансьора и вратата се отвори. Конрад влезе и натисна копчето за дванадесетия етаж.

Времето изтичаше. Асансьорът се носеше нагоре. Той погледна часовника си и видя как стрелката неумолимо се мести. Гърлото му се сви. Трябваше да го изчакат.

„Нито минута след девет.“

Да, ще почакат.

„Нито секунда.“

Асансьорът се издигаше бързо. Седем… осем… девет… Конрад вдигна лице към тавана и стисна главата си с ръце.

„Девет часът и край. Дъщерята ти е мъртва. Запомни това.“

„Моля ви — помисли си той, — моля ви.“

Вратата на асансьора се отвори и той изфуча навън.

Видя пред себе си извито стълбище и дървен балкон. Закатери се бързо в тъмнината. На площадката се запрепъва по тесен коридор със затворени сиви врати. Усещаше бързото движение на стрелката на часовника, сякаш механизмът се намираше в него. Запъхтян, той се закашля и се затича към вратата в дъното на коридора. Сивата й боя се лющеше. Надписът върху нея гласеше: „Вход забранен!“. Конрад я бутна.

Ново тясно дървено стълбище. Той се закатери към червената метална врата на върха. Студът, който идваше отвън, го пронизваше. Конрад се закашля отново.

— Господи — изсумтя той.

Бутна червената врата и излезе на покрива.

Обля го вълна свеж въздух и шум. Звукът на вятъра, бръмченето на колите по улицата долу, лекото, но непрестанно свирене на клаксони.

Тръгна към балкона. Каменните орли клечаха по стените около него. Белите, червени и зелени светлини на града блестяха в мъглата. Златната корона на общинската кула се издигаше пред него и пробождаше мрачното небе, по което нямаше звезди.

Конрад изстена и си погледна часовника. Стомахът му се сви. Девет и три минути.

Той пристъпи напред и чу силен звук.

Часовникът на кулата заби шумно и тържествено. Конрад вдигна очи към часовниковата кула.

Беше точно над него. Огромен мраморен блок с осветен циферблат. Малката стрелка се намираше на девет, а голямата сочеше точно дванадесет.

Часовникът изоставаше.

Все още имаше време!

В същия миг черен силует мина зад осветения часовник.

Конрад се запрепъва към вратата на часовниковата кула. Отвори я и пристъпи в тъмнината. Тясно извито стълбище се издигаше към нищото. Конрад се хвана за перилата и започна да се изкачва.

Скърцаше със зъби и се мъчеше да преодолее болката в коляното си. Влачеше десния си крак зад себе си. Струваше му се, че влачи циментов блок със светкавица вътре. Главата го болеше от шумното биене на часовника.

„Нито минута. Нито секунда.“

„Все още имам време.“

Закатери се по последните стъпала. Над него се намираше отворът, който водеше към помещението с часовника. Той мина през дупката и пристъпи напред.

Последният звън разтърси малката кабина на механизма. Конрад усети вибрациите в цялото си тяло. Почервенелите от залеза облаци се появиха пред очите му и затрептяха. Той затвори очи и се помъчи да ги пропъди. Ударът на часовника бавно замря. Конрад стоеше с отпуснати рамене и дишаше тежко. Пред него, в средата на стаичката, се въртяха колелца и механизми. Лостът, който движеше стрелките на часовника, се повдигна. Минутната стрелка се премести с леко бръмчене.

Мъжка сянка излезе иззад циферблата.