Андрю Клаван
Нито дума (34)

Аги и Елизабет

Полицаите се втурнаха към Елизабет.

— Дайте й малко въздух — каза един от мъжете.

— Съвзема се — обади се друг.

Гърбовете на мъжете блокираха пътя на Аги. Лицата на полицаите бяха сериозни.

— Задръжте я.

— Внимавайте да не се нарани.

После, сред струпаните мъже, заговори тънък женски глас.

— Какво? Какво? Моля ви, аз…

— Моля ви — каза Аги и докосна един полицай по рамото.

Мъжът се обърна към нея. Беше детектив с маслинена кожа и вълниста коса.

— Моля ви — повтори Аги.

Детективът отстъпи, за да й направи път. Тя се пъхна сред мъжете и чу гласа на жената по-ясно.

— Не мога… не мога да се справя с това. Не мога да се справя с това, моля ви. Не мога. Моля ви.

Думите й излизаха все по-бързо. Жената повтаряше едно и също.

— Не мога да се справя с това.

В гласа се долавяше силна паника.

— Моля ви — каза Аги. — Плашите я. Позволете ми…

Тя се опита да мине между двама полицаи, за да стигне до младата жена, чийто глас звучеше все по-истерично.

— О, Господи, моля ви! Страх ме е. Моля ви. Ужасно ме е страх. Моля…

Агата докосна мъжа пред себе си. Той се отмести настрани и тя влезе в кръга, където видя жената. Елизабет. Неговата Елизабет. Видя русата й коса и изцапаното с кръв чело. Жената се мяташе диво. Очите й бяха широко отворени и се стрелкаха неспокойно по лицата на полицаите.

— Моля ви — високо каза Агата. — Моля ви. Отдръпнете се. Ужасявате я. Не можете ли да й свалите белезниците?

Най-после тя застана близо до момичето и го огледа. То стоеше на колене, а полата на роклята му се разстилаше около него. Полицаите го държаха за ръцете, а главата му се мяташе наляво-надясно в паника. Косата му се спускаше над очите.

— Страх ме е. Страх ме е. Не мога. Не мога… моля ви — продължаваше да повтаря Елизабет.

— О, за бога — каза Агата и коленичи до нея.

Един от мъжете пристъпи към нея, сякаш за да я спре. Друг я докосна по рамото, но бързо отмести ръката си.

— Моля ви — каза Агата, после заговори по-рязко. — Моля ви! Някой да й свали белезниците.

Полицаите се спогледаха над главата на Агата и насочиха очи към Д’Анунцио. Той сви рамене.

Един от униформените коленичи до Елизабет и разкопча белезниците й. Другите ченгета все още я държаха здраво. Ръцете й бяха извити зад гърба.

Агата посегна към лявото рамо на момичето. Едър полицай я бе хванал за него. Аги нежно отдръпна пръстите му. Ченгето я погледна леко учудено, но хватката му бавно се отпусна. Ръката на Елизабет се освободи.

Лудешкото мятане на момичето се успокои. То сведе очи и започна да хленчи изплашено.

Агата се обърна към мъжа, който държеше дясната ръка на Елизабет. Беше един от младите униформени полицаи.

— Моля ви — повтори Аги.

Полицаят огледа останалите мъже, но никой не каза нищо. Той пусна дясната ръка на Елизабет и тя обви китката си с лявата си ръка.

Вече не се мяташе. Дишаше тежко и гърдите й се надигаха и спадаха. Лицето й беше скрито от косата. Тя сви рамене и разтърка китката си.

След малко вдигна глава към Агата и прошепна:

— Трябва да му помогнем.

Лицето й се сгърчи и тя заплака.

Плачеше като дете с широко отворена уста.

„Господи!“ — помисли си Агата и прегърна момичето.

То изхлипа и се притисна в нея. Положи глава на гърдите й, а Аги вдигна очи към тавана.

„Господи! Откъде, по дяволите, я намери, докторе? Та тя е още хлапе, тийнейджърка.“

Момичето продължаваше да плаче, а Аги го прегръщаше нежно. Полицаите стояха в кръг около тях и ги гледаха объркано.

— Добре — каза Аги след малко. — Стига вече. Слушай сега. Чуй ме…

Момичето подсмръкна и потрепери в ръцете й. Агата поклати глава и го погали по косата. Усети засъхналата кръв по нея.

— Добре — нежно повтори тя. — Слушай ме. Разкажи ми за доктор Конрад. Как можем да му помогнем? Опитай се да ми обясниш.

Елизабет изхлипа и се опита да седне. Отдръпна се от ръцете на Агата. Лицето й беше изкривено, изцапано с кръв и мокро от сълзите.

— Трябва да намерите Тери — извика тя. — Той е истински. Доктор Конрад ми каза. И аз го видях.

— Кой е Тери? — попита Агата.

— Не знам. Беше Тайния приятел, но после не беше. Тайния приятел беше с мен, но Тери беше истински. Той искаше номера, точно както ми каза червенокосият. Но не беше вълшебен. Само Тайния приятел беше вълшебен.

„Олеле майчице!“ — помисли си Агата и вдигна глава. Мъжете около нея се споглеждаха озадачено.

— Добре — каза Агата. — Ела. Хайде, скъпа, изправи се. Казваш се Елизабет, нали? Ела, Елизабет.

Тя хвана момичето за лакътя и му помогна да стане. Мъжете леко отстъпиха назад.

— Извинете ме — каза Аги.

Поведе момичето към канапето. Полицаите им направиха път, после отново се доближиха до тях.

— Виж се само — меко прошепна Агата, докато водеше момичето напред. — Цялата си в кръв. Ранена ли си?

— Не. Май не съм.

— Гладна ли си?

— Не. Но съм жадна.

— Издрана си. Навсякъде имаш драскотини. Какво ти се е случило?

Агата вдигна очи и видя Д’Анунцио. Той я наблюдаваше, пъхнал ръце в джобовете си и застанал до специален агент Калвин.

— Бихте ли ми донесли мокра кърпа и чаша вода, моля? — обърна се Аги към тях.

— Не можете да я миете, госпожо — каза Калвин рязко. — Трябва да вземем проби от лицето и дрехите й. Някой от екипа ни трябва да провери…

— Добре, добре — прекъсна го Аги. — Тогава й донесете само чаша вода.

Калвин замълча, а Д’Анунцио забърза да изпълни поръчката.

Аги настани момичето на канапето и седна до него. Елизабет се вторачи в нея с големите си зелени очи. Според Аги тя дори не знаеше къде се намира.

Аги хвана ръцете й.

— Добре, Елизабет — каза тя. — Разкажи ми. Била си в болницата, нали?

Тя кимна.

— Да. Точно така.

— И си напуснала болницата заедно с доктор Конрад.

— Да. Да. Той удари доктор Сакс със стола.

Аги едва не се засмя. Усещането беше доста странно.

— Добре — повтори тя. — Знаеш ли къде е доктор Конрад сега?

Елизабет поклати глава.

— Не. Не. Той… той зави зад ъгъла. Не се върна. Тери дойде.

— Тери.

— Да. Той е истински. Но не е Тайния приятел. Той е отвлякъл дъщерята на доктор Конрад, за да го накара да ме попита за номера. Знаеха, че аз ще му го дам, защото го… го познавам. Него. Доктор Конрад. Познавам го.

Аги присви очи.

— Познаваш го?

Д’Анунцио се върна с чаша вода. Подаде я на Агата, която я връчи на Елизабет и я посъветва:

— Пий бавно.

Елизабет поднесе чашата към устните си и отпи огромна глътка. Агата дръпна ръката й надолу.

— Елизабет, знаеш ли къде е Тери сега?

Тя кимна бързо.

— Да. Да. Отиде да извади майка ми. Сега вече знае номера.

Агата взе чашата от ръцете на Елизабет и я остави на масичката за кафе. По дяволите! Не можеше да схване нищо. Момичето беше лудо.

„По дяволите, Нейт! Какво си направил? В какво ни набута?“

Аги си пое дълбоко дъх и се опита да успокои нервите си. Погледна Елизабет и заговори кротко.

— Къде е майка ти, Елизабет?

— Мъртва е.

— Мъртва?

— Да. И от нея излизат червеи.

— А Тери иска да я извади.

— Да. Да.

Агата се вгледа в откровените очи на момичето.

— Искаш да кажеш, че иска да я извади от гроба й?

— Да. Да.

— Защо, по дяволите, ще иска да направи подобно нещо? — обади се Д’Анунцио.

— Какво?

Елизабет объркано вдигна очи към него, после пак погледна Аги.

— Какво? Защо? Имам предвид… аз не… Какво?

— Няма значение — отговори Агата. — Това няма значение в момента.

— Добре — съгласи се Елизабет и трескаво зашари с очи по лицето на Агата. — Всичко наред ли е? Наред ли е?

— Шшт — каза Аги и потупа ръката на момичето. — Всичко е наред. Само ми кажи знаеш ли къде е гробът на майка ти.

— Да, знам. На острова. Където откарват бедните хора.

— Остров Харт? — попита Д’Анунцио.

— Да.

— Доста голямо място — отбеляза той. — Там са погребани много хора. Откъде той може да знае къде е погребана майка ти?

Елизабет отмести очи от Аги и заклати глава.

— Номерът! — каза тя. — Трябваше да кажа номера на доктор Конрад.

— Номерът на гроба на майка ти? — попита Агата.

— Да.

Мъжете ги гледаха напрегнато.

— Значи сега той отива на остров Харт, за да извади майка ти от гроба? — попита Аги.

— Да — отговори Елизабет бързо.

— Видя ли го да отива там?

— Ами… да. Имам предвид, видях го да тръгва. Излезе от голямата сграда с часовника на върха. Аз се скрих. Търсех доктор Конрад. Нали разбирате, първо доктор Конрад зави зад ъгъла, а после онзи човек от задната седалка на колата ми опря нож в гърлото… и тогава, след като това свърши… след като мъжа вече го нямаше, аз…

Елизабет преглътна задъхано и заговори още по-бързо, като размахваше ръце.

— След като мъжът изчезна, се уплаших и завих зад ъгъла, където отиде доктор Конрад. Там имаше голяма сграда с часовник и видях Тери да излиза от нея. Скрих се зад другата сграда. Онази тъмната. И го наблюдавах. Тери беше. Видях го да се качва в една кола и да тръгва. Но доктор Конрад не дойде. Не дойде.

Агата усети как сърцето й се свива. Призова на помощ всичките си сили, за да се овладее.

— Как… — започна Д’Анунцио.

Но Аги го изпревари.

— Как изглеждаше колата, Елизабет?

— Ъъъ… — замисли се тя и вдигна очи към тавана. — Беше бяла. Голяма бяла кола с четири врати. От едната страна беше издрана, а една от червените й задни светлини беше счупена.

— Съобщете това по радиото — нареди Д’Анунцио.

Агата трепна. Мъжете зад гърба й се раздвижиха.

Елизабет я гледаше очаквателно.

— Каза, че един мъж опрял нож в гърлото ти, нали? — попита Аги.

— Да — кимна Елизабет.

— Знаеш ли къде е този мъж сега?

— Той е… там имаше един голям… едно от онези неща за боклук…

— Контейнер — обади се Д’Анунцио. — Мили боже!

Елизабет го погледна.

— Той ми опря нож във врата и каза, че ще ме убие. Но после не ме уби. Той… той дойде на седалката до мен. Седалката на доктор Конрад. Каза, че имал бележка за доктор Конрад. Сложи я отпред на таблото. После каза: „А сега ще спуснем седалките и ще се позабавляваме“. А после… той каза това и… после сложи ръка върху… върху гърдата ми…

Елизабет вдигна глава и погледна Д’Анунцио. После сведе очи към Аги и тъжно поклати глава.

— А това — меко каза Елизабет — накара Тайния приятел да побеснее.