Андрю Клаван
Нито дума (4)

Агата

Конрад беше дребен, нисък и слаб, с отпуснати рамене. Имаше закръглено меланхолично лице, дълбоки меки кафяви очи и дебели устни, извити надолу, които го караха да изглежда замислен и мрачен. Няколко кичура все още се виеха около темето му, но повечето му коса бе опадала. Беше на четиридесет години.

Чувстваше тези години. Всяка от тях. С изключение на едночасовата разходка сутрин не спортуваше. Чувстваше се изморен. След цял живот ядене, без да качи и грам, сега започваше да пуска шкембе. И понякога, е, доста често, всъщност почти всеки ден, задрямваше в креслото, след като изядеше киселото мляко и ядките, които жена му му приготвяше за вечеря.

В дни като този положението беше особено лошо. Започна с Тимоти и седя почти неподвижно в креслото си от осем сутринта до седем и половина вечерта. Цял ден беше слушал пациенти само с няколко кратки почивки помежду им. И това му се отразяваше.

След като обядва, изпи два аспирина. Те спряха треперенето на окото му и облекчиха главоболието. Но десният крак го болеше и когато вечерта напусна сградата, куцаше.

Застана до бордюра и зачака такси. Колите се движеха бързо. Зелените светлини на светофарите блестяха ярко по широкия булевард в прохладната октомврийска вечер. В парка оттатък улицата клоните на тополите се люлееха на фона на тъмното небе. Листата им танцуваха във въздуха и падаха на тротоара. Конрад ги загледа.

Наистина го болеше много, коляното му пулсираше. Трябваше да не забравя да стои повече прав през деня, да се разхожда и да го раздвижва.

Агата бе виновна за болките в коляното му. Тя го беше направила инвалид.

Но тази мисъл го накара да се усмихне. Гледаше как листата падат по земята.

Запозна се с Агата, когато беше на седемнадесет. Това беше първият път, когато отведоха майка му. Мама тъкмо излизаше от „Гранд Юниън“ с торба с покупки и се спъна в нещо или пък просто колабира. Изпусна торбата и червените домати, жълтите лимони и сребърните консерви с риба тон се разпиляха по улицата и заблестяха на слънцето. Една жена и касиерът от железарията се втурнаха към майка му, за да й помогнат. Но мама не стана — лежеше там и трепереше. Устата й бе отворена и от нея капеше кръв. Тя гледаше вторачено кафявата хартиена торба на тротоара и кутията с яйца. Гледаше счупените черупки и жълтъците върху кафявата хартия. А после започна да пищи.

Жената се опита да я успокои. Касиерът се опита да я изправи. Но мама се мяташе, пищеше и стенеше. Когато погледна в торбата, видя кутия с очи. И тези очи се бяха разцепили пред нея. От тях бе потекла алена кръв, последвана от черни паяци, които изпълзяха от зениците. Мама не спираше да пищи. Не беше свикнала с такива неща. През последните дванадесет години пиеше ужасно много, но за първи път получаваше делириум тременс.

Седемнадесетгодишният Нейтън стигна до болницата първи. Тъкмо се бе прибрал от училище, когато му се обадиха, и дори нямаше време да си свали палтото. Скочи в стария шевролет, за който бе работил цяло лято, и даде газ към болницата. Седна до леглото на майка си и я заслуша как плаче от ужас и унижение. Седеше и галеше косата и посивялото й лице. Слабото, изискано навремето лице с елегантен патрициански нос. Мама много се гордееше с носа си. Не беше еврейски нос. „Баща ми никога не искаше да живеем сред евреите“ — гордо казваше тя и повдигаше брадичката си, за да покаже лебедовата си шия и слабото си тяло.

Нейтън държеше ръката й. Кожата й бе толкова бледа, че той виждаше тъмната игла на системата във вената й. Мама не спираше да плаче.

„Добрият Нейтън. На него винаги може да се разчита.“ Така казваше баща му. Баща му, който не се появи още цял час. Нейтън подозираше, че баща му нарочно се бави в службата. Той беше зает човек, зъболекар, но все пак… Татко обичаше Нейтън да почисти, преди той да се появи на сцената. А после, когато най-после дойдеше, се смееше и потупваше сина си по рамото. „Виждаш ли, не е чак толкова страшно — така казваше. Бледото му кръгло лице се усмихваше, а очите зад огромните очила проблясваха. — Не е голяма работа, нали?“

Нейтън преглъщаше тежко и казваше: „Да, татко“. Баща му се ухилваше пак, а после се извръщаше нещастно настрани.

След около час татко най-после пристигна. Нейтън го остави при мама и отиде в кафенето на болницата. Седна на една маса в ъгъла и се замисли над грозната кафява чаша от автомата. След десетина минути вдигна глава и видя Агата.

Тя беше доброволка в болницата. Роклята й на бели и розови райета беше кошмарна, а на всичкото отгоре Агата имаше едно от най-жизнерадостните лица, които Нейтън бе виждал. Кръгли бузи, които се зачервяваха, когато се засмееше, и яркосини очи, проблясващи весело. Рижавата й коса бе вързана на опашка под бяло-розовата касинка, но Нейтън забеляза колко е гъста. Представи си я как се разпилява около лицето й, подчертана от тена й, който бе бяло-розов като дрехите й.

Нейтън беше срамежливо хлапе. Имаше само един приятел — Кит, верният му другар от началното училище. Никога не беше имал гадже. Беше се срещал няколко пъти с Хелън Стърн, но тя прекрати връзката, когато Нейтън стана „прекалено настойчив“. Като цяло, той смяташе противоположния пол за доста глупав и абсолютно ненадежден.

Никога не беше виждал Агата и не знаеше защо го гледа. Стана му неудобно от усмивката й и от яркия блясък на очите й. Едва не погледна през рамо, за да се увери, че не гледа някой друг.

Но Агата — това беше името на табелката на гърдите й, която той не смееше да погледне, тъй като се страхуваше, че очите му ще залепнат за издутата й блуза, му заговори направо.

— Нали знаеш, че не можеш да я спасиш — каза тя. — Никой не очаква от теб да я спасиш.

Думите й бяха толкова верни, че той се почувства задължен да ги отрече. Загледа се в чашата с кафе и промърмори:

— Не се опитвам да спася никого.

За негова изненада, Агата го докосна по ръката. Пръстите й бяха хладни и меки.

— Опитваш се да спасиш всекиго — меко възрази тя. — Виждала съм те. И аз съм от училище „Норт“. Единадесети клас. Чух те как спореше с господин Джилиън за онова хлапе в коридора.

— О, Джилиън е кретен — промърмори Нейтън. — Накара хлапето да се разплаче.

— Можеше да те изключат. Видях те и в двора на училището точно преди пролетната ваканция. Видях как застана между Ханк Пиасеки и онзи дребосък. Ханк е два пъти по-едър от теб. А и тренира бокс.

Нейтън не можа да се сдържи и се усмихна. Да, онази постъпка беше смела. Той се опита да я омаловажи.

— Нямаше да се бия с него. Приятели сме. Помогнах му да изкара биологията миналата година.

Агата му се усмихна и светлинките в сините й очи затанцуваха.

— Сега разбираш ли какво имам предвид? — попита тя.

Нейтън вдигна очи към нея. Тя се засмя. Той също.

Конрад израсна в Грейт Нек на Лонг Айланд, на петнадесет мили от Манхатън. Предградието беше свежо и красиво, с просторни зелени морави и големи бели къщи. Повечето хора, които живееха тук, бяха заможни евреи като него. Бяха умерени в политиката и абсолютно консервативни в поведението си. Що се отнасяше до свободната любов, дрогата и антивоенните протести, те едва бяха започнали да проникват тук през първите пукнатини в обществото, макар да бе краят на шейсетте години. Тези неща привличаха няколко бунтари, хлапета с проблеми и парии, и никой друг.

Не привличаха Нейтън. Дори не искаше да чуе за тях. Той щеше да стане лекар. Хирург. Нямаше време за бунтове и разни подобни. Първия път, когато видя един от гимназистите от последните класове да носи съдрани джинси, той изсумтя презрително и повдигна очи към небето, а после забърза към къщи, за да отвори учебниците. Повечето от съучениците му се чувстваха по същия начин — поне за момента.

Но Агата беше различна. Първо, не беше еврейка. Второ, не беше заможна. Баща й работеше за градското пътно управление и семейството й живееше на „Параход“ — дълга улица от вехти дървени къщи, малки бакалнички, магазини за авточасти, барове и така нататък. Там живееха прислужниците от града, монтьорите и градинарите: чернокожите. В другия й край, близо до парк Кингс Пойнт, живееха полски и ирландски семейства. Там се намираше и зелената двуетажна дървена къща на Аги.

В онези дни Нейтън не обръщаше внимание на различните култури. Всички деца ходеха на училище и му изглеждаха еднакви. Бездруго не харесваше никое от тях особено. Минаха няколко месеца преди да осъзнае, че след като фамилията на Агата е О’Хара, тя вероятно е от ирландски произход. Но тази мисъл само прелетя през главата му и бързо бе забравена.

Онова, което забеляза обаче, бе, че животът на семейство О’Хара на улица „Параход“ не е същият като живота на семейство Конрад на улица „Ули“. Например по-голямата сестра на Аги, Елън, бе напуснала гимназията. Просто си бе отишла ей така и сега живееше далеч от дома си и работеше като козметичка на „Мидъл Нек“. А пък господин О’Хара, едър грубоват тип с посивяла коса, понякога след една-две бири отбелязваше, че президентът Линдън Джонсън е смотан задник, а и Джон Ф. Кенеди, мир на праха му, също не е бил много по-добър. В тези моменти госпожа О’Хара крещеше, ама наистина крещеше откъм кухнята: „Престани да дрънкаш глупости пред децата!“. А пък господин О’Хара й отговаряше също с крясъци: „А тебе пък кой те пита?“. После изхвърчаваше от къщата и затръшваше вратата.

Нейтън гледаше като замаян. Знаеше, че майка му прекалява с пиенето, но никой в семейството му никога не крещеше. Нито пък напускаше училище. Нито гласуваше за републиканците. Какво бе това семейство, за бога?

А и самата Агата. Когато не беше облечена в униформата си на доброволка в болницата, тя носеше не само клош панталони, но и пъстри хипарски тениски. Също и велурени елечета, които оставяха корема й гол. Понякога пък не слагаше сутиен, макар че гърдите й бяха големи, закръглени и тежки, и той виждаше как голите й зърна опъват плата на блузката.

На шестнадесет години Аги пушеше, и то пред родителите си. Веднъж, когато останаха насаме в малкия апартамент на Аги над семейния гараж, тя му предложи да опита марихуана, но Нейтън твърдо отказа.

Не беше толкова твърд обаче, когато я целуна за първи път, а тя хвана ръката му и я пъхна под ризата си. Или когато само два месеца след първата им среща Аги поиска да се любят.

И двамата бяха девствени. Но Аги имаше опит и по-голяма сестра, която да я инструктира. В онзи първи следобед в апартамента над гаража тя беше спокойна и тиха, докато се събличаше пред него. Нейтън седеше на ръба на едно старо кресло, стиснал ръце между краката си, и потръпваше.

Агата беше ниска, по-ниска дори от него. Но беше яка и закръглена, с широки бедра и великолепни гърди — тъмнорозовите им ареоли бяха колкото сребърен долар. И до днес Конрад помнеше меката плът на Аги, аромата й на бебешка пудра и нежните й целувки. Помнеше всяка подробност от онзи първи следобед, както и всички други следобеди на първата им пролет заедно. Малката стая с нисък таван. Вехтото разтегателно канапе. Виковете, които Аги заглушаваше с опакото на ръката си. Песента на птичките, кацнали на ръждясалата люлка в малкия заден двор.

Но най-вече си спомняше разтегателното канапе. Проклетото разтегателно канапе.

Беше ужасно старо, с мърляв и тънък матрак. Издънено и увиснало. Нейтън усещаше пружините и металните рамки, особено онази в средата. Независимо къде лежеше Агата и колко той я местеше и въртеше, в мига, когато се отпуснеше върху нея, рамката се забиваше право в коленете му.

Това мъчение обаче му се струваше ниска цена за мекотата на устните й и вкуса на гърдите й. За прекрасната топлина между краката й. Понякога коляното го заболяваше толкова силно, че едва успяваше да се качи по стълбите до апартамента. Но все пак го правеше. А минути по-късно отново бе върху нея, дълбоко в нея, без да забелязва, че отново е в единственото положение, което позволяваше вехтият матрак, а коляното му се удряше в проклетата метална рамка.

Сега, след двадесет и три години, доктор Нейтън Конрад трябваше да се настани в таксито предпазливо, влачейки десния си крак.

Таксито се вля в натовареното движение. Шофьорът, тъмнокож мъж, на табелката пишеше, че се казва Фарук, го погледна в огледалото.

— Тридесет и шеста улица — каза Конрад. — Между Парк авеню и Медисън.

Таксито се понесе напред. Конрад се отпусна назад изморено и се загледа през прозореца. Наблюдаваше как оградата на парка прелита покрай него, а дългите клони на дърветата се люлеят над нея. Разсеяно потърка болното си коляно и се опита да опъне крака си в тясното пространство. Наистина трябваше да се разхожда повече. Коляното го заболяваше силно само когато седеше в креслото по цял ден.

Просто не бе успял да стои настрани от Агата, това беше всичко. Не можеше да смени канапето. Нито пък да намери друга стая. Нито да направи нещо, което да го откъсне от дългите часове, прекарани в любене.

Накрая, точно преди осемнадесетия му рожден ден, коляното му се поду ужасно. Докато превъзмогне срама си и отиде на лекар, то вече бе колкото малка тиква. Горкият стар доктор Либентал! Грижеше се за Нейтън, откакто се бе родил. Беше го ваксинирал като бебе, беше зашил раната на челото му, когато падна от успоредката в училище. Докторът огледа коляното му, потърка брадичката си и поклати глава силно озадачен.

— Прилича ми на лош случай на възпаление на съединителната тъкан — каза Либентал. — Нещо, което обикновено се среща при старците. При хора, които работят на колене, като перачки или водопроводчици. Значи нямаш представа каква е причината, а?

Нейтън разпери ръце и поклати глава.

— Труден въпрос, докторе.

По-късно двамата с Аги седяха на пода и се смяха, докато ги заболяха коремите. После отново се любиха.

Таксито стигна до края на парка. Конрад се загледа в мраморната Колумбия, героичната жена, застанала на носа на кораба, която сякаш го поздравяваше. Таксито се плъзна към мрачния вход на Бродуей и потегли по кратката мизерна отсечка преди неоновия блясък на Таймс Скуеър.

На Петдесет и трета улица таксито спря на светофара. Конрад, подпрял глава на ръката си, се загледа разсеяно в три проститутки. Едната беше чернокожа, а другите две — бели. И трите бяха с къси кожени поли и тесни лъскави тениски, прекалено леки за хладното време.

Фарук го погледна с надежда.

— Ей, господине — каза той. — Малко секс, а?

Конрад гледаше проститутките, мислеше си за Агата и се усмихваше.

— Да — тихо отвърна той. — Карай към къщи.