Андрю Клаван
Нито дума (49)

Какво си спомняше Конрад

По-късно разпитваха Конрад за края на събитията. Д’Анунцио, седнал до болничното му легло с бележник в тлъстата си ръка, го попита няколко пъти:

— Как се случи? Какво точно направихте?

Същите въпроси му зададоха и детективите от прокуратурата, адвокатите и лекарите, които отначало искаха да преценят степента на нараняванията му, а после — просто да задоволят любопитството си. Дори Франк Сейпърстайн, негов стар приятел, лекарят, който го сглоби и върна към живота, го караше да си припомни онези последни моменти. Конрад се опита, но спомените се бяха изпарили. Болката и шокът ги бяха изтрили. Мозъкът му ги бе избутал някъде надълбоко.

— Това, което искам да знам, е — каза Сейпърстайн по-късно, — откъде в онзи момент намери сили да забучиш дръжката на метлата в бъбрека на гиганта?

— А това, което аз искам да знам, е — отвърна Конрад, като едва говореше с превързаната си челюст, — как успях да си спомня къде е бъбрекът.

Сейпърстайн се засмя.

— Е, когато човек завърши медицина…

Конрад кимна, като се мъчеше да не се усмихва. Нямаше какво повече да каже по въпроса. Беше забравил всичко.

Не всичко. Не абсолютно всичко. Имаше един момент, който помнеше и винаги щеше да помни.

Накрая, в стаята с Максуел, той вече не можеше да мисли. Просто не бе способен на това. Лежеше в безсъзнание на пода, където го бе хвърлило чудовището, и усещаше, че дъщеря му умира. Това бе нещо като антибременност — чувстваше, че нещо в корема му, нещо, което обичаше, бива убивано бавно и жестоко. И знаеше, че трябва да спре това. Болката бе завладяла цялото му тяло, но той се надигна отново.

Докосна дръжката от метлата случайно, докато се опитваше да стане, и я стисна здраво. Подпря се на здравата си ръка и се вдигна на скованите си крака. Стори му се, че отново ще падне, но мисълта за смъртта на дъщеря му го вдигна на крака. Стана, въпреки че физическата сила го бе напуснала.

Успя да се привлече през стаята, приведен напред. Ако Максуел се бе изправил в този момент, нямаше да може да го нападне. Но чудовището беше на колене, стиснало крака на Джесика с едната си ръка и се протягаше да я удуши с другата. Конрад просто падна върху него. Вдигна дръжката във въздуха като кинжал и я заби с хирургическа точност.

Максуел трябваше да падне бездиханен още тогава. Ударът би трябвало да го убие веднага. Но вместо това той се надигна от матрака като гигантска вълна. Конрад се изтърколи от него и хвана дъщеря си.

„… бебето ми… детенцето ми…“

Максуел беснееше над тях. Джесика вече не пищеше. Беше се сгушила на гърдите на баща си, гледаше и плачеше.

Максуел размаха ръце във въздуха, сякаш искаше да прогони нещото, което се бе забило в гърба му. Вдигна лице към тавана и изрева, от устата му потекоха пяна и слюнки. Конрад чу гадно хъркане. Максуел хриптеше от болка, докато вадеше дръжката на метлата от гърба си.

— Умирай! — прошепна Конрад.

Максуел трябваше да умре веднага. Нямаше начин да оцелее. Не и след като бе извадил дръжката. Конрад обви дъщеря си с ръка и я притисна до гърдите си.

„… бебето ми…“

Вторачи се в подивелия гигант и повтори:

— Умирай!

Но чудовището все още бе на крака. Метна дръжката на метлата към стената и изръмжа. После погледна окървавената фигура на матрака и малкото момиченце, свито в ръката й. Поклати тъжно глава и се обърна. Бавно се отдалечи от тях и тръгна към вратата.

Конрад и Джесика лежаха на матрака и го гледаха. Видяха тъмната кръв, която се разля по ризата и панталона му. Максуел отвори вратата, наведе глава и излезе в коридора.

Конрад не знаеше как бе свалил лепенката от китките и глезените на дъщеря си. Нито пък помнеше как бе излязъл от стаята, а после и на улицата. Знаеше само, че трябва да се махне от тази стая и да отведе Джесика. Да намери Аги. Да, трябваше да намери жена си. Точно така.

Тя щеше да им помогне. Щеше да се погрижи за тях.

Той се запрепъва по коридора. Джесика се държеше за панталона му, а той галеше косата й с окървавената си ръка и притискаше лицето й към хълбока си. Внезапно се оказа пред къщата и навсякъде светеше. Ярки бели светлини и червени проблясващи лампи, които се сливаха с червените облаци пред очите му.

„Жена ми“ — помисли си Конрад, застанал на площадката.

И тогава започна да вика името й, макар да не го съзнаваше. Знаеше само, че трябва да остане на крака, докато не намери Аги.

„… жена ми…“

— Тук съм, Нейтън!

„… жена ми…“

— Мамо!

Нейтън затвори очи и поклати глава. Светът около него се завъртя.

„… трябва…“

Трябваше да остане на крака. Точно така. Той отвори очи и се вторачи в светлините. Погледна надолу и видя тялото на Максуел на стъпалата. Тялото на Максуел и…

„… жена ми…“

Аги. Аги тичаше към тях с протегнати ръце. Тогава детето, малкото му момиченце, се затича надолу по стълбите, покрай трупа на мъртвия гигант, и падна в прегръдките на майка си. Аги коленичи, обви ръце около нея и я притисна към гърдите си.

Конрад се залюля на площадката и бавно кимна.

„… жена ми… бебето ми… жена ми…“

Тогава всичко свърши. Разбра, че може да си почине.

И се отпусна в тъмнината… но не падна. Тялото му не се удари в земята. Някакви хора го хванаха и закрещяха в ухото му.

— Няма страшно. Дръж се, приятел. Ще се оправиш.

… мъж… дебел, вонящ мъж…

Дрезгавият бас на дебелия мъж избумтя в ухото му.

— Ще се оправиш, приятел. Всичко ще е наред. Дръж се.

Това беше моментът, който Конрад си спомняше. Тъкмо когато започваше да потъва в мрака около себе си, настъпи кристално ясен момент, в който разбра…

Видя всичко: полицаите, които тичаха към него, светлините, мъртвеца на стълбите, жена си, прегърнала Джеси на тротоара. И си помисли: „Ще живея“.

С напълно ясно съзнание си каза: „Ще доживея да видя внуците си“.