Андрю Клаван
Нито дума (33)

Маршал Дилън

Конрад се разхождаше нервно, без да обръща внимание на болката в коляното, и стискаше касетофона в дясната си ръка. Повтаряше си, че може и да греши. Описанието отговаряше на милиони хора. Може да се бе объркал…

Но виждаше пред себе си лицето на Спорт. Младото хубаво лице с очи на артист. Лицето на човека, който му се беше подигравал и го бе наплюл. Не, въобще не грешеше.

Със сигурност беше Спорт. През цялото време. Спорт е бил Тери, начинаещият актьор. Човекът, който бе целунал Елизабет. Човекът, убил червенокосия Робърт Ростоф в апартамента на Елизабет. Точно така трябваше да е станало. Елизабет бе помислила, че има халюцинации и вижда Тайния си приятел, но той е бил съвсем истински. И се е опитал да я съблазни. Но по някаква причина червенокосият се бе намесил. Бе знаел, че Спорт ще дойде в апартамента на Елизабет. Ростоф бе проникнал там и бе заключил Елизабет в банята. Опитвал се е да я държи настрани от Спорт. Вероятно дори се е опитвал да я предпази. После, докато тя е била заключена в банята, объркана и истерична, Спорт е нахлул в дома й и се е справил с червенокосия. Убил човека, който го прекъснал, докато целувал Елизабет. Човека, който подплашил момичето, след като Спорт успял да го подмами в апартамента си…

Конрад застина и се ококори. Погледна касетофона в ръката си.

… в апартамента си…

Спорт беше завел Елизабет в апартамента си. Тя бе разказала това на Конрад. Беше му споменала къде се намира апартаментът. Спомняше си…

Конрад бързо се върна до креслото си и седна. Сложи касетофона на коляното си и натисна копчето. Затропа нервно с крак, докато касетата се превърташе.

„… изглеждаше много ядосан. Каза, че ще ме посрещне…“

— Мамка му! — изруга Конрад, пак натисна копчето за превъртане и погледна часовника си. Единадесет и пет. Времето сякаш се стовари върху него. За малко бе забравил за него, но сега то отново летеше. Движеше се прекалено бързо и го изгаряше.

„… вече доста късно, около единадесет. Вървяхме в един квартал, който не беше хубав…“

Точно така. Това му трябваше. Той се заслуша внимателно.

„… спряхме пред стара къща от кафяв камък на една пресечка преди «Хъдсън». Малката уличка се наричаше «Хаузис»…“

— Улица „Хаузис“ — прошепна Конрад.

Отиде до бюрото, разбута листата по него и намери химикалка. Измъкна стар плик от купчината. Лентата продължаваше да се върти.

„… нямаше лампи, а къщата, пред която стояхме, бе единствената, където светеше…“

Конрад нетърпеливо натисна бутона за превъртане. Наложи му се да спира лентата два пъти. Най-после, на третия, чу онова, което търсеше.

„Дори ме закараха дотам. Показаха ми кафявата къща. Номер двеста двадесет и две.“

Конрад изключи касетофона и надраска адреса върху стария плик. Улица „Хаузис“, номер 222.

„Може и да греша“ — помисли той.

Остави касетофона на бюрото и зарови из документите си. Някъде имаше карта — малък атлас на града. Намери го и го отвори. Прокара пръст по имената на улиците.

— Аха! — извика той, поклати глава и затвори очи, за да прогони червените облаци пред тях.

Погледна отново. Улица „Хаузис“. Намираше се в Трайбека. Влакът от Бродуей щеше да го закара точно там.

Но можеше и да греши. Нали полицията бе проверила сградата? Бяха показали на Елизабет, че къщата е изоставена…

Конрад огледа стаята.

„Не излизай оттам, маршал Дилън, защото те наблюдаваме.“

Протегна ръка и загаси настолната лампа. После прикова очи в прозореца.

„Не излизай оттам…“

Отиде до креслото за пациенти и загаси лампиона до него. Главата му пулсираше, пред очите му се носеха червени облаци. Тръгна към ключа за лампата до вратата.

Можеше и да греши. Не можеше да се обади в полицията, защото можеше да е сгрешил. Ако Джесика не беше там, а Спорт ги видеше…

Конрад натисна ключа и кабинетът потъна в мрак. Но червените облаци продължиха да плуват пред очите му дори в тъмнината. Той надникна през тях към прозореца.

Ако грешеше, щеше да му се наложи да се върне тук навреме. Най-късно до полунощ. Трябваше да излезе и да се върне, без да го видят. Да се върне навреме, за да чака похитителите да изпълнят обещанието си и да му върнат дъщерята. А дори и да беше прав…

Ако беше прав и Спорт държеше Джесика там, тогава Конрад трябваше да стигне до нея колкото се може по-бързо. Трябваше да я изведе оттам преди Спорт да провери номера и да реши, че вече не се нуждае от заложничка. Само ако я откриеше навреме, можеше да повика полицията на помощ.

Но времето течеше ужасно бързо. Налагаше се да действа бързо.

Конрад тръгна напред в тъмнината, като леко провлачваше десния си крак. Червените облаци избеляха. Той вървеше с протегнати пред себе си ръце. Заобиколи канапето за психоанализа. Пръстите му докоснаха стената и напипаха дървените капаци на прозореца.

Той ги отвори и погледна навън в шахтата.

Тук със сигурност не наблюдаваха. По дяволите, когато капаците бяха затворени, повечето хора дори не знаеха, че този прозорец съществува.

„Не излизай навън, маршал Дилън.“

А дори и да го знаеха, той водеше само към шахтата и затворената алея между тази сграда и онази на ъгъла на Осемдесет и трета улица. Стената на съседната сграда се издигаше двайсет етажа нагоре. Там също имаше малки прозорчета към шахтата, но долните бяха затворени. Нямаше да е лесно. Трябваше да разбие едно от прозорчетата и да проникне в сградата през него. А после да се измъкне от нея, без да го видят. Похитителите нямаше да наблюдават и съседната сграда.

Конрад облиза пресъхналите си устни. Стомахът му се сви. Сети се за кръвта на седалката на колата си. Кръвта на Елизабет. Не беше смятал, че похитителите наблюдават и колата му.

Остана до прозореца неподвижно. Задиша тежко и се вторачи в шахтата.

Можеше и да греши.

Представи си Джесика. Видя я просната на пода в нощничката на сърчица. Видя падналата по лицето й коса — същата на цвят като неговата. Видя стъклените й очи, които надничаха изпод рошавите кичури.

„Защо не дойде, татко?“

Припомни си кръвта на Елизабет.

„Татко?“

Конрад кимна и прошепна:

— Идвам, скъпа.