Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Don’t Say a Word, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Андрю Клаван. Нито дума

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-418-9

История

  1. — Добавяне

Добро утро, доктор Конрад

— Трябва да съм честен с теб: просто не разполагам с никакви отговори.

Беше петък вечер и Конрад пак седеше на неудобния стол. По някакъв начин Сакс бе успял да го настани пак на него. Извитата облегалка се впиваше в гърба му. Твърдата дървена седалка хапеше задника му като разярена мравка. Конрад непрестанно се местеше от едната на другата страна, сякаш изпълняваше сложен танц в седнало положение.

Срещу него, седнал удобно зад бюрото си, Сакс кимаше с огромната си плешива глава. „Да, сякаш слуша внимателно“ — помисли си Конрад.

— Първо въобще не иска да говори с теб — продължи Конрад. — След това внезапно, само за два сеанса, тя ми разказва цялото си минало. Шизофренична история, но все пак разбираема. Не знам каква част от нея е истина и каква — самозаблуда, нито дали не е преструвка, за да се измъкне от затвора. Имам предвид… — Той въздъхна. — Слушай, Джери, като се има предвид случаят й, диагнозата параноична шизофрения изглежда неизбежна, ясно ли е? А каква част от историята за майка й е вярна… — той сви рамене — нямам представа. Предполагам, че Елизабет е претърпяла сериозна травма заради смъртта на майка си, която е довела до първата й криза. Що се отнася до пътуването в пикапа заедно с ковчега на майка й, е, звучи ми като фантазия, но… Мога да кажа само, че тя очертава ясно маниите си. Вижда собствената си сексуалност чрез тялото на майка си. Всеки опит да се разбуди сексуалността й вижда като ексхумация на трупа на майка си — заговор да извадят майка й от земята. И това събужда яростта й, предизвикана от неспособността на майка й да я спаси от изнасилване. Поради тази причина се появява и защитникът й — Тайния приятел.

Сакс продължи да кима. Свали очилата си и ги размаха. Конрад се понамести на неудобния стол, като се молеше мъчението да свърши по-бързо.

— Основният ни проблем е дали Елизабет може да се яви на дело — каза Сакс. — Добра ли е паметта й?

— Да, изглежда отлична. Накарах я да повтори историите си и подробностите винаги бяха едни и същи. Но параноичните й идеи са безброй…

Сакс се наведе напред.

— Нейт, тя в състояние ли е да помогне на собствената си защита?

Конрад отвори уста, за да отговори, но нещо в поведението на Сакс го накара да се поколебае. Накрая той отговори:

— Не. Не, по дяволите. Тя е шизофреничка, Джери. Страда от параноична шизофрения. Това е диагнозата ми. Не може.

— И си готов да свидетелстваш за това?

Конрад отново се поколеба, но после каза:

— Да. Разбира се, че съм готов. Имам предвид, тя не може да се яви на дело. Няма начин.

Това очевидно бе отговорът, който искаше директорът на „Импелитери“. Той се облегна на мекия си, удобен стол и сложи очилата на огромната си глава. После скръсти ръце върху гигантското си шкембе. Лека усмивка заигра по устните му.

— Добре — кимна той. — Добре.

Конрад не можеше да търпи повече. Стана и въздъхна тежко, когато кръвта в изтръпналите му крайници се раздвижи.

— Е… трябва да вървя, но…

Сакс буквално скочи и му протегна ръка с размера на свински бут.

— Страхотна работа, Нейт — похвали го той. — Великият Нейт, така ще те наричаме вече.

Конрад потръпна, когато ръката му бе стисната здраво от свинския бут.

— Важното е, че момичето започна да ти се доверява, нали? — продължи Сакс. — Дори вече говори със санитарите. Взима си лекарствата, храни се добре. Сигурно скоро ще се окажеш изправен пред романтична невроза, насочена към теб — изсмя се той и удари Конрад по рамото. — Тя е красиво момиче, Нейт.

Преди Конрад да успее да отговори, Сакс постави тежката си ръка на раменете му и го насочи към вратата.

 

 

„Сигурно скоро ще се окажеш изправен пред романтична невроза, насочена към теб. Тя е красиво момиче, Нейт.“

„Господи — помисли си Конрад, — този тип е отвратителен.“

Подкара по моста на Петдесет и девета улица и се отправи към Манхатън. Небостъргачите блестяха в здрача. Покрай него профучаваха бързи коли.

Романтична невроза…

Господи, Господи, Господи.

Шофираше бавно сред натовареното движение, като се придържаше към дясната лента. Гледаше внимателно стоповете пред себе си и мислеше за Елизабет.

Беше говорил с нея всеки ден тази седмица. Във вторник отново размести часовете на пациентите си, за да може да я види. В четвъртък пак го направи. Слушаше разказите на Елизабет за детството й, за сиропиталищата и осиновителите й. За грубите деца, които я дразнели и биели. За гласовете, които й говорели, без никой друг да ги чуе.

Слушаше я как говори за Тайния приятел и нещата, които бе извършил.

Например в детския център на Манхатън имало неприятен инцидент. Там Елизабет се чувствала самотна, както и преди в дома си. Шепнела си тихичко с Били, червенокосото момче от въображаемото училище „Слънчев лъч“. Били вече бил пораснал, също като нея. Но очевидно характерът му не се бил променил.

В центъра имало едно чернокожо момиче, което тормозело Елизабет. Карало я да изпълнява неговите задължения и крадяло храната й. Един ден я заплашило, че ще я накара да се подчини на нещо, наречено „усещанията“. Това вбесило Били — Тайния приятел. Той откраднал нож от трапезарията и през нощта нападнал чернокожото момиче и разрязал бузата му. По онова време Елизабет била на единадесет години. Според протокола в досието й били нужни четирима здрави надзиратели, за да я откъснат от жертвата й и да й вземат ножа.

Друг път един от надзирателите се опитал да се пъхне в леглото на Елизабет през нощта. Но Тайния приятел се превърнал в лъв и се хвърлил върху него. Докато успокоят, лъва, лицето на надзирателя вече представлявало кървава каша. В протокола пишеше, че парчета от месото му били извадени от устата на Елизабет.

Що се отнася до холандския моряк, мъртвата майка на Елизабет се била върнала при нея, за да му даде добър урок: счупила му ръцете и смачкала единия му тестис на пюре. Били нужни три ченгета, за да я отделят от него.

Конрад изслуша всички тези истории. Прекарваше доста време в мисли за тях и в четене на протоколите. Опитваше се да отдели действителността от илюзиите и самозаблудите. Но мислите му се лутаха разсеяно. Продължаваше да си припомня други неща. Гласът на Елизабет. Видът й.

Тя се държеше с него все по-свободно. Вече не говореше с равен апатичен глас. От време на време дори се смееше. А когато се смееше, високите й скули порозовяваха, а зелените й очи проблясваха. Хубостта й го оставяше без дъх.

„Тя е красиво момиче, Нейт.“

Всеки път, когато отиваше в „Импелитери“, той се надяваше да я види оживена и засмяна.

И отново я беше сънувал. В сряда. Видя я пред прага на една къща. Тя му махна и той тръгна към нея. Когато се доближи, забеляза, че това е къщата, в която бе израснал. Знаеше, че вътре има нещо ужасно, но продължи напред. Елизабет влезе в къщата и той знаеше, че трябва да я последва. Но преди да стигне до вратата, се събуди. Сърцето му биеше лудо, а възглавницата му бе мокра от пот.

На следващия ден, четвъртък, имаше свързана с нея фантазия. Беше напълно буден. Всъщност беше с пациентка — Джулия Уолкът. Джулия седеше на креслото и говореше за ампутацията на крака си. Конрад дишаше равномерно и слушаше внимателно думите й. Но внезапно осъзна, че мисли за Елизабет. Представи си я гола върху широко легло. Белите й ръце се протягаха към него. Беше му благодарна, тъй като я бе излекувал. И искаше да му покаже благодарността си. „Не искаш ли да ме докоснеш?“ — прошепна тя. Конрад едва успя да си наложи да се стегне и да върне вниманието си върху госпожа Уолкът.

Сега се размърда притеснено в колата. Беше получил ерекция заради фантазиите си.

Корсиката слезе от моста и се вля в потока коли по Второ авеню. Конрад протегна ръка и пусна радиото. Слуша новините по останалия път до дома си.

 

 

Агата седеше в трапезарията. Беше се навела напред нещастно — рижавата й коса се стелеше по масата — и стискаше главата си с ръце.

— Маамооо…

От детската стая долетя пронизително хленчене.

— Заспивай, скъпа — процеди през зъби Агата.

— Ама не мога да заспя — изплака Джесика.

— Тогава затвори очи и лежи тихичко — нежно отвърна Агата.

„Добра имитация на търпение“ — помисли си Конрад.

— О, слава богу, спасението дойде — каза тя.

Той успя да се усмихне.

— Би ли влязъл в детската, за да убиеш дъщеря ни? — попита Аги. — Занимаваме се със заспиването й вече час и половина.

Конрад кимна изморено, остави куфарчето си на пода и тръгна към стаята на Джесика.

Детската стая беше шедьовърът на Агата. Стените бяха светлосини. На едната беше нарисувана дъга, а на друга — кристален дворец. Навсякъде се виждаха облаци и вълшебни същества. Стените ставаха по-тъмни към тавана. Самият таван бе тъмен като нощ и беше обсипан със звезди и леките, призрачни очертания на съзвездия.

А под звездите бе леглото на Джесика. Когато Конрад влезе, тя лежеше на една страна, сритала юргана в краката си. Носеше розова нощничка и бе прегърнала розова костенурка. Доколкото Конрад си спомняше, костенурката се казваше Мо. Джесика я стискаше силно. Личицето й бе намръщено, а в очите й имаше сълзи.

— Здрасти, татко — нещастно промълви тя.

Конрад не можа да сдържи усмивката си. Дръпна юргана и зави дъщеря си. После я целуна по челото.

— Какво прави будно дете в къщата ми? — прошепна той.

— Не мога да заспя.

— Нали знаеш, че утре сутрин трябва да станем рано. Ще отидем на разходка из провинцията. Ще гледаме как листата променят цветовете си.

— Знам, но ме е страх — отвърна Джесика.

— От какво?

Тя подсмръкна нещастно.

— От Франкенщайн. Гледах по телевизията едно шоу за Вси светии. Там имаше няколко Франкенщайновци и сега ме е страх от тях.

— Аха — кимна Конрад.

— Мама вече ми каза, че в истинския живот нямало Франкенщайновци. Но аз не се страхувам от тях в истинския живот.

— Къде тогава се страхуваш от тях?

— В мозъка ми.

— Аха.

Едра сълза капна от окото й, търколи се по нослето й и попи в плюша на вярната Мо.

— Мама казва, че те са само в ума ми. И когато затворя очи, ги виждам там. Затова се страхувам.

За момент Конрад не можа да направи нищо друго, освен да кимне. После каза:

— Сериозна работа.

— Знам. И не мога да заспя.

— Хм. — Конрад замислено почеса брадичката си. — Ами ако ти изпея песничка?

— Не можеш да пееш, татко.

— О, да, забравих. Добре, чакай да помисля.

Отново се почеса по брадата. Дъщеря му го наблюдаваше сериозно. Мо попи още една сълза.

— Добре — най-после каза Конрад. — Сетих се. Ще прогоним чудовищата.

Джесика подсмръкна.

— Как можеш да прогониш чудовищата, ако са само в ума ми?

— Съвсем просто — отговори Конрад. — Но това ще ти струва сто двадесет и пет долара на час, ясно ли е?

— Ясно.

— Добре тогава, затвори очи.

— Но тогава виждам чудовищата.

— Трябва да ги виждаш, за да можем да ги прогоним, нали?

Тя кимна и затвори очи.

— Виждаш ли ги? — попита Конрад.

Джесика кимна отново.

— А сега си представи една факла.

Джеси отвори очи.

— Не знам какво е това.

— Пръчка с огън върху нея.

— А, добре — съгласи се тя и затвори очи. — Добре.

— Сега размахай факлата към чудовищата.

— Защо?

— Защото Франкенщайновците мразят огън. Винаги бягат от него.

— Откъде знаеш?

— Гледал съм филма.

— Добре.

— Сега пъхни факлата в лицата им. Виждаш ли ги да бягат?

Бавно, все още със затворени очи, Джесика започна да се усмихва.

— Да — извика тя. — Да!

Конрад се наведе и я целуна по челото.

— Лека нощ, скъпа — прошепна той.

— Лека нощ, татко.

Конрад се върна във всекидневната. Агата вдигна лице към него и поклати глава.

— Ти си моят герой — каза тя.

— Защото прогонвам въображаеми чудовища?

Тя се усмихна.

— Ами така си изкарваш хляба.

 

 

Тази нощ Конрад се люби с Агата, притеснен от свиреп копнеж.

Никога не беше правил любов с друга жена. Беше ги заглеждал по улиците. Беше си фантазирал за тях. Представяше си ги голи и обзети от желание към него. В началото на пролетта имаше дни, когато си мислеше, че ще умре, ако не обладае някое младо същество, което минава покрай него в новата си пъстра рокличка. Но накрая винаги се спираше на Агата. Привличаха го очите й, развеселени и подканящи. Гърдите й, които го караха да мечтае за отдавна отминалите дни. Начинът, по който тя изстенваше, когато свършваше, и очите й се изпълваха със сълзи. За него това беше повече от достатъчно.

Тази нощ обаче болката и копнежът не изчезваха. Целуваше я и шепнеше името й. Пръстите й галеха врата му и се забиваха в гърба му. А той се чувстваше кух и празен и едва ли не тъжен, сякаш бе пропуснал нещо в живота. Нещо, което желаеше отчаяно, но никога не можеше да притежава.

Агата изви гръб и си пое дълбоко дъх. Очите й се напълниха със сълзи. А Конрад усети паникьосано как ерекцията му спада.

Инстинктивно почувства какво трябва да направи. Затвори очи и промърмори:

— Аги, обичам те.

Но мислеше за Елизабет. За бялата й плът, за розовината по бузите й. За внезапната голота на малките й красиви гърди, когато бе разтворила разкопчаната си риза.

„Не искаш ли да ме докоснеш?“

Съпруг и съпруга свършиха заедно и останаха да лежат плътно прегърнати.

 

 

Беше точно десет. Конрад го знаеше много добре, макар очите му да бяха затворени. Чуваше как господин Плоткин плюе.

Лио Плоткин, пенсиониран търговец на дрехи, живееше в апартамента над семейство Конрад. Беше нервен стар евреин и не бе проговорил и една дума на Конрад, откак го бе видял да внася коледна елха в асансьора. Всяка нощ, точно в десет и една минута, Конрад и Аги го чуваха да плюе. Звуците от силната му кашлица долитаха през отдушника на банята му в тяхната. Конрад наричаше ритуала „Давенето в десет“. Човек можеше да си настрои часовника по него.

Конрад отвори очи и погледна Аги. Тя отвърна на погледа му и се засмя. Сгуши се в него и положи глава на гърдите му. Той се вгледа в косата й и вдиша аромата й.

— Може ли да ти задам един тъп въпрос? — попита Конрад след малко.

Агата продължаваше да лежи с глава на гърдите му и да си играе със зърното му.

— Зависи — прошепна тя. — Може ли да ти се подигравам след това?

— Ще се разочаровам, ако не го направиш.

— Давай тогава.

Той си пое дълбоко дъх.

— Мислиш ли, имам предвид като изключим божественото и онази работа със свръхестественото, че хората имат души?

— О, господи — изстена Агата. — Знаеш, че през повечето време се разправям с хора от издателския бизнес. Но пък предполагам, че е възможно на теория. Какво по-точно имаш предвид?

— Смяташ ли, че можеш да говориш с някой луд или пациент в напреднал стадий на алцхаймер, или пък шизофреник с раздвоена личност, и все пак да откриеш някаква индивидуалност в тях? Някакво самопознание, което е останало дълбоко в тях въпреки всичко?

— Неее.

Конрад се засмя.

Агата се завъртя към него и го целуна по брадичката.

— Ако пак полудееш — прошепна тя, — аз ще взема колата и апартамента.

Той кимна и се усмихна.

Агата каза меко:

— Няма душа. Просто умираш. Вече си на четиридесет години, а животът е труден. Заспивай.

Тя го целуна отново и му обърна гръб. След секунди дишането й стана равномерно и Конрад разбра, че е останал сам.

Спря да се усмихва и се вторачи в тавана.

„Ако полудееш отново.“

 

 

Странно как се случват подобни неща. Струва ти се, че растеш и помъдряваш, а чудесата на света се разкриват пред теб. Страдаш, но и се обогатяваш душевно. А всъщност през цялото време си застинал на едно място. Стоиш си спокойно, а гаротата на неврозата се затяга около врата ти.

В деня, след като майка му умря Конрад се чувстваше добре. Дори силен. Добрият стар Нейтън от отминалите дни, дългокосото колежанче с хипарска риза смяташе, че се е издигнало над емоции като мъката. Е, разбира се, не беше над някои дребни чувства. Например бе ядосан, че баща му бе чакал няколко часа преди да му се обади. (Каза, че не виждал смисъл да го буди с лоши новини.) Разбира се, беше и натъжен от смъртта на майка си. Но чак пък мъка? Това беше за непросветените.

Татко му беше казал, че мама влязла в кухнята посред нощ, за да си направи чай. Била пияна, разбира се. Била облечена в дълга копринена нощница. Нейтън си я спомняше добре: бяла на лилави хризантеми. Включила газовия котлон и докато слагала чайника, едно синьо пламъче облизало широкия й дълъг ръкав. Татко каза, че нощницата сигурно е пламнала като хартия. Но Нейтън си мислеше, че ако майка му бе трезва, сигурно щеше да смъкне горящата си нощница. Или пък ако в къщата бе имало и друг човек, освен баща му…

Нейтън не искаше да мисли за страданията й. Не искаше и да си представя как баща му плаче по телефона. Чувстваше се силен. Беше в мир със себе си. Поне така бе казал на изпълнената със съмнения Агата. Беше абсолютно спокоен. Чрез медитациите и учението на дзен бе осъзнал дуализма на живота и смъртта. Самото време, в което майка му бе починала, бе просто една илюзия. Всеки можеше да види това.

Преди да хване самолета за Ню Йорк, той отиде на хълма да медитира.

Беше любимото му време от деня. Точно преди залез. Слънцето се спускаше към залива над възглавница от облаци, оцветени в розово, лилаво и зелено. Те се носеха по небето и се разширяваха от вятъра. Нейтън седна на един голям плосък камък. Нагласи краката си в нещо като полулотос — пълният лотос беше прекалено тежък за болното му коляно. Започна да брои вдишванията си и да издиша чрез стомаха си. Изпразни мозъка си от мисли и се загледа в слънцето. Потъна в „самади“, състоянието на идеална съсредоточеност.

А после го намериха. Една преподавателка по литература, привлекателна млада жена. Разхождала се по хълма, за да наблюдава как изгряват звездите. Вървяла по тревистото хълмче, когато го забелязала. Решила, че е пиян. Препъвал се из здрача с протегнати напред ръце. Раздразнена, но предпазлива, жената се канела да му обърне гръб и да тръгне към улицата. Но после го чула да вика. Висок, пронизителен и агонизиращ писък. Професорката спряла. Чула го да плаче и тръгнала към него.

— Добре ли сте?

— Очите ми! — извикал й той. — Господи! Очите ми!

Младата преподавателка забравила за предпазливостта си, изтичала при него и го хванала за раменете.

— Ох, майка ми! — плачел Нейтън. — О, Господи, Господи! Очите ми.

Нейтън бе напълно сляп в продължение на два дни. Присъства на погребението на майка си с омотана в превръзки глава. Агата го заведе за ръка до гроба. Той наведе глава към дупката, но не видя нищо. Наложи му се да си представя ковчега. И майка си вътре. Отворените й очи, вперени в него.

„Все още съм тук.“

Легнал удобно в леглото, Конрад се протегна и погали гърба на жена си. Горката Аги. Тогава го бе убеждавала седмици наред да отиде на психиатър. А когато той най-после го направи, му трябваше повече от половин година, за да признае, че е имал криза. После минаха десет години, докато усети, че е превъзмогнал проблемите си. Дотогава, разбира се, самият той бе станал психиатър.

А окото, също като коляното му, все още го притесняваше от време на време. Болеше го след дълги изморителни дни и липса на сън. Виждаше червени петна, сякаш облаците около залязващото слънце се бяха отпечатали в очите му.

„Ако полудееш отново…“

Конрад се втренчи в тавана. Преди това да се случи, не бе имал никаква представа. Не бе осъзнавал, че нещо с него не е наред.

Затвори очи и задиша бавно. Ето я. Отново пред очите му. Дългата й коса, напомняща за червеникаво злато. Високите скули и снежнобялата кожа. Откритите от разкопчаната риза гърди. Елизабет.

„Не искаш ли да ме докоснеш?“

„Толкова е красива“ — помисли си Конрад и се унесе.

Толкова красива.

 

 

Радиото се включи в осем часа. Говорителят съобщаваше, че частен самолет се разбил в жилищен район на Хюстън. Конрад го спря и седна в леглото.

Беше спал дълбоко. Коляното му беше сковано. Той протегна крака си и се намръщи. Стъпи предпазливо на пода, стана и мъчително закуца към банята. Пусна душа и остави горещата вода да се стича по коляното му.

Отново бе сънувал интересен сън. Нещо за някаква болница. Опита се да си го припомни, но образите се разпръснаха като облаци. Той излезе изпод душа, изсуши се и върза кърпата на кръста си. Агата чакаше пред банята. Усмихна му се с полузатворени очи.

Конрад я целуна и попита:

— Как спа?

— Мм, чудесно. Сънят на задоволените сексуално.

Аги мина покрай него и влезе в банята. Той се върна в спалнята. Коляното вече не го болеше толкова силно.

Надникна навън през пролуката в завесите. Беше мрачно, но не валеше. Нямаше да е лошо дъждът да се размине. Докато Агата се къпеше, Конрад отиде до гардероба и се облече. Сложи си джинси и каубойска риза в прасковен цвят. Вероятно трябваше да облече анцуг за разходката, но не се чувстваше удобно в подобни дрехи. Всъщност му беше удобно единствено в сивите му костюми.

След като закопча ризата си, той се върна до прозореца и дръпна завесите.

Аги излезе от банята. Той се обърна и я мярна, когато мина през вратата. Тя се отправи към кухнята, като завързваше белия си халат. След секунда Конрад чу гласа й:

— Събуди се, бонбонче. Ставай.

Той влезе във всекидневната. Агата подреждаше на масата кутии с овесени ядки. После отиде в кухнята, като си пееше весело.

— Събуди се, сънливке. Нали не искаме да попаднем в задръстване? — извика тя на Джесика.

Конрад седна на масата. Аги се върна с млякото.

— Онези проклети Франкенщайновци я държаха будна до късно — промърмори тя. — Ще стане обяд, преди да излезем.

Агата влезе в детската стая.

— Сладурче, събуди се.

Конрад се усмихна и сипа овесени ядки в купичката си.

— Нейтън — извика го Аги. — Джесика стана ли вече?

— Какво искаш да кажеш?

Той взе млякото и го помириса, сякаш за да провери дали не е вкиснало.

— Няма я в леглото — обясни му Аги.

Конрад сипа млякото върху ядките.

— Не си е в леглото — повтори Агата и тръгна към банята. — Сигурно вече е станала. Джеси? — извика тя.

Конрад бутна стола си назад, стана и отиде в детската стая.

— Как така я няма в леглото? — промърмори той. — Къде може да е?

Чу как Агата вика пред банята:

— Джеси, там ли си, скъпа?

Леглото в стаята на Джесика наистина беше празно. Пъстрото юрганче бе сритано в долната част и плюшената костенурка липсваше.

„Сигурно се е скрила в гардероба“ — помисли си Конрад. Понякога Джеси влизаше там, за да си играе с куклите си.

Отиде до гардероба и надникна вътре. На пода бе разчистено празно място за нея, заобиколено от плюшени играчки. Но Джеси не беше там.

Конрад се върна във всекидневната. Агата го чакаше нетърпеливо.

— Намери ли я? — попита тя.

— Не. Потърси ли я в спалнята?

— Да. Няма я.

Агата го изгледа объркано.

— Къде може да е отишла?

— Трябва да е в спалнята — отговори Конрад. — Къде другаде може да е?

Той тръгна към спалнята и Агата го последва. Още щом влязоха, Конрад се увери, че стаята е празна. За всеки случай погледна в гардероба и под леглото. После озадачено вдигна очи към жена си.

— Нейтън?

— Къде е? — попита Конрад.

Аги ококори очи.

— О, господи, на балкона!

— Джесика знае, че не трябва да излиза на балкона — каза Конрад, но когато жена му излезе от стаята, бързо я последва.

Агата стигна там първа, отвори стъклените врати и излезе на балкона. Конрад застана зад нея. Видя я как си поема дъх и пристъпва към парапета. Аги погледна надолу към двора. Той стоеше и чакаше с разтуптяно сърце.

— Не — облекчено каза тя и се обърна към него. — Няма я. Но къде…

Върнаха се във всекидневната и започнаха да я претърсват.

— Джесика — извика Аги. — Криеш ли се?

— Джесика — извика и Конрад с твърд глас, като погледна зад едно от креслата.

Аги отиде до гардероба в коридора и надникна вътре.

— Джесика — повтори тя, — не се крий, скъпа. Плашиш мама.

Агата се обърна и Конрад забеляза, че лицето й е напрегнато. Веждите й бяха сключени, а устните — изкривени надолу.

— Джесика!

Импулсивно Конрад се наведе и погледна под масата във всекидневната. Очакваше да види Джесика там, ухилена и прегърнала костенурката си. Предполагаше, че ще му викне „Бау“ и ще започне да се кикоти.

Нямаше я.

— Джесика — извика Агата.

Гласът й трепереше. Конрад с мъка преглътна.

— Сладурче — каза Аги, — не се крий. Наистина ме плашиш.

Тя отново погледна мъжа си и стисна яката на халата си.

— Мислиш ли, че е излязла в коридора и…

Гласът й внезапно замря. Тя гледаше входната врата. Конрад видя как бузите й пребледняват. На лицето й се изписа див ужас, от който сърцето му се сви. Краката му омекнаха.

— Какво? — извика той. — Какво…

— Нейтън — едва промълви Агата. — О, господи, Нейтън…

Конрад се обърна, впери очи във вратата и изстена:

— Господи!

Веригата висеше, срязана по средата.

Дъхът му спря.

— Нейтън! — изохка Аги.

Конрад изтича до вратата и сложи ръка на дръжката. Вратата се отвори. И двете ключалки бяха отключени. Конрад погледна навън в коридора. Нямаше никого. Чу обезумелите викове на Агата зад гърба си.

— Джеси! Джеси! Излез веднага, скъпа! Моля те, миличка! Плашиш мама. Моля…

Конрад уплашено се обърна към нея. Едната й ръка все още стискаше яката на халата, а другата бе притисната към устата й.

— О, Господи! — изстена тя. — О, Нейтън! Детенцето ми! Обади се в полицията. О, Господи.

Коленете й се подгънаха и тя протегна ръка, за да се хване за облегалката на стола.

Конрад изтича във всекидневната и се втурна към телефона.

— О, Господи! — повтори Аги.

Той грабна телефона и протегна ръка към бутоните, но спря. Нямаше сигнал. Къде, по дяволите, беше сигналът? Конрад започна да натиска бутоните с треперещи ръце. Никакъв звук. Къде, по дяволите…

Внезапно се чу глас. От другата страна на линията, на собствения му телефон. Беше ясен, силен глас, който му заговори сухо и спокойно. Гласът владееше положението.

И единственото, което каза, беше:

— Добро утро, доктор Конрад.