Андрю Клаван
Нито дума (40)

Луис Макилвейн и конституционните му права

— Е, господин Макилвейн… Луис… можем да действаме по лесния начин или по трудния — каза специален агент Калвин. — Разбираме ли се?

Затворникът, чието име беше Луис Макилвейн, седеше на леглото. Ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба. Гледаше специален агент Калвин и кимаше.

— Добре — каза Калвин.

Беше застанал пред Макилвейн, навел към него острата си брадичка.

— Искам да ми обясните какво точно направихте с дъщерята на Конрад — продължи той.

Луис Макилвейн продължи да кима. После се усмихна и каза тихо:

— Специален агент Калвин. Задник. За стотен път ти казвам, че искам да говоря с адвоката си. Няма да кажа и дума, докато не говоря с него. А когато се видя с него, ще му кажа: „Господин адвокат, моля ви, донесете ми ташаците на специален агент Калвин на поднос, за да мога да ги изям“. Загряваш ли?

Детектив Д’Анунцио въздъхна тежко. Стоеше облегнат на стената на спалнята, притиснал ръцете си с огромния си задник. Издърпа лявата и погледна часовника си. Единадесет и четиридесет и пет. Д’Анунцио вдигна глава и загледа специален агент Калвин, наведен напрегнато над заподозрения.

Д’Анунцио го наблюдаваше и мислеше за госпожа Конрад. За умните й насълзени сини очи. За формата на гърдите й. Когато го беше прегърнала — след като влезе в дома й и тя падна в ръцете му — бе усетил тези огромни гърди, притиснати към неговите. „Доктор Конрад е един невероятно щастлив човек — помисли си той. — Какво ли е да имаш подобна жена под себе си? Чувствителна, интелигентна жена, която вика и стене под теб, и голите й гърди се люшкат?“

— Луис — каза специален агент Калвин, — сигурен съм, че разбираш, че времето е изключително важно за нас. Ако нещо се случи с момиченцето, никой адвокат на света няма да може да ти помогне. Схващаш ли? Не смяташ ли, че ще се почувстваш по-добре, ако излееш душата си пред нас?

Макилвейн подуши въздуха.

— Пръдна ли някой? — попита той и се завъртя към Д’Анунцио. — Хей, дебелак, ти ли вмириса въздуха? Това да не е някакъв нов метод за разпити?

Специален агент Калвин бавно поклати глава и тръгна към Д’Анунцио. Заговори му тихо, за да не го чуе Макилвейн.

— Мисля, че трябва да доведем госпожа Конрад.

— Какво? — примигна Д’Анунцио, като прогони фантазиите от главата си. — Искам да кажа — защо?

— Ами за да го помоли — прошепна Калвин. — Да отправи лична молба.

Д’Анунцио се вторачи в човека от ФБР. Не знаеше какво да каже.

Специален агент Калвин кимна самоуверено.

— Отидете да я доведете.

 

 

Госпожа Конрад беше във всекидневната. Седеше на пода съвсем измъчена. Елизабет бе до нея и я галеше по рамото. Когато Д’Анунцио влезе, тя вдигна глава към него. Погледна го с доверчивите си очи, които накараха кожата му да настръхне.

— Каза ли ви? — попита тя с треперещ глас. — Каза ли ви нещо?

Детективът си пое дълбоко дъх.

— Не, госпожо — отговори той. — Специален агент Калвин смята, че ще има полза, ако вие поговорите отново със заподозрения. Ако го помолите да ни каже нещо.

Стори му се, че думите му звучат невероятно тъпо.

Но жената кимна несигурно. Очите на Д’Анунцио се стрелнаха автоматично към гърдите й. „Какво ли е да имаш такава жена?“ — отново се запита той.

Хвана я за ръката. Усети меката, сочна плът под пръстите си, докато й помагаше да стане.

 

 

Когато Д’Анунцио въведе госпожа Конрад в стаята, затворникът вдигна глава и се ухили.

— Хей, здрасти, Цицо — каза той. — Как си? Знаеш ли, не бих влязъл тук, ако бях на твое място. Тоя противен дебелак увоня цялата стая с пръдните си.

Лицето на Д’Анунцио почервеня. Той бързо остави госпожа Конрад до специален агент Калвин и се оттегли до стената. Оттам загледа Макилвейн, веселите му очи и белозъбата му усмивка.

— Е, Луис — меко каза специален агент Калвин. — Това е майката на малкото момиченце. Просто искам да я изслушаш. Ясно ли е?

Луис Макилвейн се ухили нагло на Аги.

Тя се вторачи в него, без да проговори. Очевидно се опитваше да се сдържи да не заплаче. Макилвейн продължаваше да се хили и да подскача на леглото като навита играчка.

Д’Анунцио сведе очи към краката си. Мили боже!

— Моля ви, господин Макилвейн — каза жената с треперещ глас. — Моля ви. Ако ни кажете къде е дъщеря ми, кълна се… ще направя всичко… сигурна съм, че мога да поговоря със съдията ви… или ще свидетелствам на делото ви… само ако ни…

Макилвейн се изсмя силно и заподскача весело на леглото.

— Сладурче, Цицо, дело няма да има. Не слушаше ли, миличка? Те се преебаха. Разбираш ли? Не ми прочетоха правата. Не ми позволиха да се обадя на адвоката си. Скъпа, аз ще бъда освободен. Скоро ще изчезна оттук.

Госпожа Конрад сведе очи. Нямаше сили да продължи. Специален агент Калвин погледна Макилвейн строго.

Детектив Д’Анунцио въздъхна тежко, отдръпна се от стената и тръгна към леглото. Изпитваше огромно желание да пръдне, но не смееше да го направи пред госпожа Конрад.

— Детектив? — каза специален агент Калвин.

— Ще прочета на задържания правата му — отговори Д’Анунцио, като погледна бързо госпожа Конрад.

Тя го наблюдаваше внимателно. По бузата й се стичаше сълза.

Д’Анунцио се обърна към Макилвейн, хвана го за ръката и с бързо движение го вдигна на крака.

— Детектив… — предупредително започна специален агент Калвин.

Макилвейн се ухили неприятно.

— Внимавай, тлъстако — каза той. — Не искаш да си навлечеш още повече неприятности, нали? Само ми прочети правата.

Д’Анунцио кимна.

— Имаш право да се сгънеш на две и да кажеш „ох“.

Макилвейн се изсмя.

— Какво, по…

Д’Анунцио замахна с ръка и заби юмрук в слънчевия сплит на заподозрения.

Макилвейн се сви.

— Ох!

— Детектив! — извика Калвин. — Детектив…

Макилвейн бе наведен толкова ниско, че Д’Анунцио виждаше белезниците зад гърба му.

— Имаш право да паднеш на пода като чувал с картофи — продължи той.

Вдигна огромния си юмрук над главата си и го стовари надолу като чук. Удари Макилвейн точно в тила и той се просна на пода наистина като чувал с картофи.

— Детектив! — отново извика специален агент Калвин. — Детектив! Детектив!

Д’Анунцио посегна към кръста си и извади служебния си пистолет. Оръжието изглеждаше миниатюрно в месестата му ръка.

— Детектив! О, Господи, детектив! — изкрещя Калвин.

При вика му Макилвейн вдигна глава и се втренчи замаяно в Д’Анунцио. Лицето му бе придобило сивкав цвят, а устните му изглеждаха мъртвешки бледи. Очите му се стрелкаха нервно.

В следващия миг видя оръжието. Очите му спряха да се движат и се ококориха. Вторачиха се в дулото.

— Достатъчно! — каза специален агент Калвин и пристъпи към Д’Анунцио.

Но в следващия миг госпожа Конрад застана между него и детектива и сграбчи реверите на черния му костюм.

— Не! — извика тя.

Младият агент я загледа изумено. Отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но не проговори.

— Не! — повтори ясно госпожа Конрад. — Не!

После погледна през рамо Д’Анунцио. Той потъна в прекрасните й очи. Сини и насълзени, широко отворени и дълбоки. Дебелакът се усмихна леко.

После, без да обръща внимание на изумения поглед на специален агент Калвин, коленичи до Макилвейн с пистолет в ръка.

Не му беше лесно да коленичи. Трябваше да дръпне нагоре панталона си и да се отпусне предпазливо. Дишаше тежко. Но най-после застана на пода до Макилвейн, който гледаше ужасено пистолета му.

Д’Анунцио притисна дулото до лявото коляно на престъпника.

— Имаш право да пищиш в зловеща агония — продължи той. — Да се гърчиш на пода и да виеш.

И свали предпазителя.

— Улица „Хаузис“ номер 222 — бързо избърбори Макилвейн с глас, който идваше някъде дълбоко от гърлото му. — Улица „Хаузис“ номер 222.

Беше точно пет минути преди полунощ.