Андрю Клаван
Нито дума (38)

В детската стая

Когато полицаите доведоха затворника си, Аги и Елизабет седяха в детската стая.

— Звездите — попита Елизабет. — Ти ли ги нарисува?

Двете жени бяха сами в стаята. Всички полицаи седяха във всекидневната. Елизабет гледаше тавана с ококорени очи.

— Ти ли нарисува звездите? — повтори тя.

Аги кимна. Трудно й беше да говори за звездите на Джеси.

— Да — най-после успя да промълви тя.

— Много са красиви — отбеляза Елизабет.

— Благо… — Агата не успя да довърши.

Елизабет колебливо протегна ръка и докосна рамото й. След това бързо отдръпна ръката си.

— Всичко ще е наред — каза тя тихо. — Тя ще се върне. Знам го.

Аги кимна и се опита да се усмихне.

Елизабет се извърна настрани. Огледа набързо цялата стая. Звездите по тавана, дъгата върху светлосинята стена, кристалния дворец сред пухкавите облачета.

— Наистина ще се върне — добави тя. — Има толкова красива стая.

 

 

Елизабет бе облечена в една от старите рокли на Аги. Криминолозите бяха взели нейната окървавена рокля. Прибраха я в найлонов плик, взеха проби от кръвта по бузите на Елизабет и изпод ноктите й. Свършиха това в спалнята, докато Д’Анунцио и специален агент Калвин й задаваха въпроси.

Аги също бе присъствала, тъй като Елизабет я помоли. Седеше на леглото до нея и държеше ръката й. Слушаше историята й за човека с ножа в колата. Слушаше и си мислеше: „Господи, тя го е убила. Нали това казва? Да, убила го е. С голи ръце…“.

Тогава спря да гали ръката на момичето. Просто седеше и я гледаше, а пред очите й бе образът на малкото й момиченце. Джеси с разтреперани устни, с уплашени сини очи.

Аги преглътна тежко и се вторачи в ръката на Елизабет.

 

 

Аги накара полицаите да излязат от стаята, преди Елизабет да се съблече. После подаде роклята й на един от тях през вратата. Извади стара рокля на цветя от гардероба си. Елизабет трябваше да стегне колана и подгъвът се вдигна доста над коленете й, но все пак дрехата й ставаше.

После Аги я заведе в банята. Сложи я на клозета и избърса лицето й с мокра кърпа. Струваше й се, че мие лицето на Джеси. Дъщеря й никога не спираше да говори и да задава въпроси: „Какво ще правим днес? Татко ще се прибере ли преди да си легна? Може ли да гледам телевизия след училище?“. Понякога Аги губеше търпение: „Джесика! Как мога да ти почистя лицето, ако не спираш да мърдаш?“. Джесика започваше да се кикоти и това само влошаваше нещата.

Но Елизабет Бъроуз не помръдваше, нито говореше, докато Аги почистваше лицето й. Седеше неподвижно, с изправен гръб и отпуснати в скута ръце. И гледаше Аги. Наблюдаваше я с огромните си зелени очи и леко отворени устни. Аги искаше да й извика да престане, но не го направи. И Елизабет продължи да я гледа втренчено.

Най-после Аги свърши и пусна кърпата в мивката. Елизабет я наблюдаваше с леко наклонена на една страна глава.

Чак сега Аги забеляза колко е красива. Като картина. Като Венера на Ботичели. Господи, каква ли можеше да стане, ако…

Аги застана до мивката и загледа момичето, което сигурно бе разкъсало онзи мъж с голи ръце.

— Хайде да се върнем в спалнята — нежно предложи Аги.

— Не — отвърна Елизабет и примигна, сякаш гласът на по-възрастната жена я бе събудил. — Искам… искам да кажа… може ли да видя нейната стая?

— Нейната…

— На дъщеря ти.

 

 

Сега Елизабет стоеше до леглото на Джесика и възхитено оглеждаше нарисуваните звезди, кристалния дворец, дъгата и облаците. Тя се отдръпна от Аги със замечтан поглед и отиде до рафтовете с играчки. Докосна нежно малката музикална кутийка и кончетата по нея.

Аги я наблюдаваше внимателно. Видя я как се усмихва на украсените със златни юзди кончета.

През стената се чуваше тихият говор на мъжете в съседната стая.

— Мислех си за тази стая — внезапно каза Елизабет. — За стаята на дъщеря ти. Исках да дойда тук.

— Така ли? — попита Аги и леко потръпна.

Мисълта за тази жена, тази луда жена, заключена в клиниката, която мечтаеше за стаята на дъщеря й…

„Господи, Нейтън! Всичко ли разказваш на пациентите си?“

— Да — кимна Елизабет. — След мъжа… беше онзи мъж с ножа… а после… после полицаите… те ме намериха с него, когато той беше… след като беше умрял, защото Тайния приятел и… и полицаите ме сложиха в тяхната кола и аз им казах: „Трябва да помогнете на доктор Конрад. Трябва да му помогнете“. Непрестанно им повтарях това и те се обадиха по радиото и казаха, че ще ме доведат тук и аз… аз се страхувах. Страхувах се, но си помислих, че ще видя нейната стая. Така си мислех, за да не се страхувам: „Сега ще видя нейната стая“. И си го повтарях през цялото време.

Аги й се усмихна мило.

— Разбирам — каза тя.

— Тогава аз… започна Елизабет, но внезапно замълча. — О — въздъхна тя, — виж.

Очите й заблестяха, на устните й се появи лека усмивка. Тя гледаше в гардероба на Джесика.

— Виж. Тя има толкова много… нали разбираш… животни. Играчки и животни.

— Джесика ги нарича „моите приятели“ — отвърна Аги с треперещ глас.

— Приятели — повтори Елизабет. — Много са сладки.

Тя влезе в гардероба.

Аги се поколеба. Струваше й се, че никога вече няма да може да влезе там. Пристъпи към вградения гардероб. Краката й тежаха като оловни.

Застана до вратата и надникна вътре.

Елизабет бе коленичила сред играчките, заобиколена от алигаторите и марсианците, Туфи, мис Пиги и жабока Кърмит.

Но, разбира се, държеше Белоснежко, старото посивяло мече. Притискаше го нежно към гърдите си.

„Господи! — помисли си Аги, като се опита да преглътне сълзите си. — Избра точно него.“

Прегърнала мечето, Елизабет вдигна очи към нея.

— Аз ще изчезна — меко каза тя. — Доктор Конрад каза ли ти?

— Не — едва успя да отговори Аги. — Не, разбира се.

— Вярно е — тъжно каза Елизабет. — Знам, че е вярно — добави тя, като залюля Белоснежко в ръцете си. — Ще бъде като че ли съм тук с всички тези приятели. И приятелите ще говорят тук и аз ще трябва да ги слушам. Ще ги слушам, а после бавно, бавно, просто ще изчезна — обясни тя, като повдигна ясните си очи към Аги. — Виждала съм такива, нали разбираш. Онези, които са изчезнали. В болниците. Те седят там и само гледат. Гледат стените. — Тя потрепери. — Можеш да ги погледнеш в очите. Все едно си на погребение: стаята е пълна с приятели, но самия човек вече го няма. Само приятелите са там, говорят и живеят вътре. Но човекът е просто… изчезнал. — Тя се усмихна и прегърна мечето. — По-лошо е от погребение. Мисля, че е по-лошо от смъртта.

— Не говори такива неща — каза Аги и пристъпи към нея.

Елизабет притисна мечето силно и потърка буза в него. Очите й се насълзиха и тя въздъхна:

— Толкова хубава стая. Искам да си имам същата.

— О, по дяволите! — въздъхна Аги.

Нейните очи също се насълзиха. Тя пристъпи напред и погали момичето по бузата.

Тогава доведоха арестувания.

 

 

Двете жени го чуха в момента, когато влезе в апартамента. Той крещеше диво.

— Майната ви! Майната ви! Това шибано нещо е незаконно! Абсолютно шибано незаконно! Задници такива! Да не мислите, че не е незаконно? Да не мислите, че ще се отървете безнаказано? Очаква ви шибана изненада! Шибаняци! Задници! Не ми прочетохте правата. Дебелите ви сини задници ще си имат сериозни неприятности. Хей! Разкарай си шибаните ръце от мен! Това е шибана полицейска бруталност. Разкарай се от мен.

— О, Господи! — прошепна Аги.

Тя изскочи от детската стая и се втурна във всекидневната, в тълпата от мъже в униформи и вратовръзки. Те се отдръпнаха и й направиха път. Тогава Аги видя арестувания.

Беше мъжът, който се бе представил за детектив Д’Анунцио. Двама полицаи го държаха за лактите. Ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба. Кестенявата му коса падаше върху очите му, докато се бореше с полицаите. Очите му блестяха и белите му зъби също. Смееше се лудо.

— Момчета, прецакани сте! Толкова сте прецакани, че дори няма да разберете значението на думата „прецакани“. Ще сложат снимките ви до думата в речника, тъпаци. Задници. Никой дори не ми прочете правата, никой не ми каза нищо, само…

Внезапно, преди Аги да осъзнае какво става, тя се нахвърли върху него. Дърпаше го за сакото и го скубеше, по бузите й течаха горещи сълзи, които изгаряха кожата й. Гласът й беше дрезгав вой. Тя едва го позна. Не осъзнаваше, че крещи в лицето на стреснатия мъж.

— Къде е тя? Моля ви, моля ви! Кажете ми къде е бебето ми! О, Господи, трябва да ми кажете къде е Джеси. Кълна се, ще направя всичко…

Аги усети как някой отдръпва ръцете й от врата на мъжа и чу плътните гласове на полицаите.

— Госпожо Конрад!

После почувства как се мъчат да я откъснат от престъпника. Но тя не го пускаше и продължаваше да вика:

— Моля ви! Моля ви, кажете ми, за бога! Кажете ми, че тя е жива! Само ми кажете, че е жива!

После полицаите я дръпнаха назад и я отделиха от него. Той не й бе казал нито дума. Аги се забори с ръцете, които я държаха.

— Моля ви — изпищя тя. — Накарайте го да ми каже. Моля ви, накарайте го да говори…

Някой нареди да заведат арестанта в спалнята. Аги чуваше собствените си хлипове. Звучаха отдалеч и ужасни, сякаш ги издаваше някой друг. Задържана от силните ръце на полицаите, тя видя как водят престъпника по коридора. Той пак се смееше и косата му падаше над очите. После извика:

— Съжалявам, Цицо. Съжалявам, сладурче, твоите приятели оплескаха работата. Заловиха погрешния човек. Не знам нищо за разни отвлечени бебета. Искам си само адвоката. Защо не посъветваш приятелите си да звъннат на господин Макилвейн, адвоката ми?

Аги се отпусна в ръцете на полицаите.

— Моля ви — изхлипа тя безпомощно.

Арестантът изчезна в спалнята, а полицаите внимателно я пуснаха. Тя падна на колене, наведе глава и косата й се спусна над очите й.

— Моля ви. Накарайте го да каже — заплака тя. — Накарайте го да каже къде е бебето ми. Моля ви!

След секунда я прегърнаха топли ръце и загалиха косата й. Аги чу в ухото си нежно мърморене.

— Всичко е наред. Наистина. Всичко ще се оправи.

Разплакана, Аги облегна глава на гърдите на Елизабет.

— Всичко ще се оправи — повтори момичето. — Вече всички го виждат. Не разбираш ли? Те всички го виждат. Всичко ще се оправи.