Андрю Клаван
Нито дума (48)

Отново Максуел

Колата на Д’Анунцио изхвърча иззад последния ъгъл и се втурна в нощта, осветена от въртящите се лампи на патрулните коли.

Аги седеше сковано, обзета от ужасни предчувствия. Светлините проблясваха пред очите й като червени облаци. Сирените пулсираха в слепоочията й като учестения пулс, който усещаше в гърлото си.

Понтиакът закова до бордюра. Аги отвори очи. Цялата уличка бе задръстена от полицейски коли, от които изскачаха мъже — полицаи в униформа и детективи с костюми и вратовръзки. Всички държаха пистолети и бяха приковали очи в единствената къща.

Аги също вдигна глава. Къщата беше от кафяв камък и стоеше самотно до празен парцел. Черните й прозорци изглеждаха зловещи. Изроненият камък, очуканата врата и аурата на разложение й придаваха вид на човешки череп.

Аги изохка ужасено.

— Чакайте тук — каза Д’Анунцио, отвори вратата на понтиака и излезе с пухтене.

Но Аги изчака само секунда, колкото да погледне към задната седалка. Елизабет седеше там замаяна и наблюдаваше замечтано червените светлини. Когато Аги се обърна към нея, тя примигна и я погледна. После й се усмихна мило.

Аги също се опита да й се усмихне, после отвори вратата и излезе навън.

Трепереше. Краката й бяха омекнали. Искаше й се всичко това да е сън. Копнееше да си е у дома със семейството, със съпруга и детето си и това да не се случва. Тя се облегна на колата на Д’Анунцио и се огледа.

Червените светлини на колите я заслепяваха. Тя вдигна ръка към очите си и изпод нея видя сенките на мъже. Полицаите бяха навсякъде. Тичаха напред, скриваха се зад колите и насочваха пистолетите към къщата.

Аги не можеше да се скрие. Стоеше до колата на Д’Анунцио и гледаше зловещата къща.

„О, Джеси… бебето ми…“

Огромното тяло на Д’Анунцио мина покрай нея и застана до патрулната кола отпред.

— Това ли е? — попита той.

Аги видя уплашеното лице на Макилвейн — той кимаше енергично на Д’Анунцио.

— Да, да, да. Но той е луд, казвам ти. Може вече да я е очистил. Никой не може да го спре, казвам ти…

Аги видя как специален агент Калвин изтича до Д’Анунцио с рупор в ръката.

— Ще го извикаме — каза той рязко.

Д’Анунцио се завъртя към него и кимна.

— Добре — съгласи се той. — Опитай.

После се обърна към Макилвейн и попита:

— Как се казва тоя тип?

— Максуел. Максуел Дювал — отговори Макилвейн.

Д’Анунцио погледна Калвин и му кимна.

Агентът огледа нервно колите и къщата, после вдигна рупора към устата си.

Но преди да успее да извика, вратата на къщата се отвори.

 

 

Никой не помръдна. Ченгетата стояха замръзнали по местата си, насочили пистолетите си напред. Очите им не мигваха, приковани във вратата. Тя се отвори по-широко.

Аги застина и се вторачи в нея. Устните й мърдаха безмълвно.

„Света Богородице, Света Богородице, смили се над нас…“

Думите й се струваха изненадващо ясни, въпреки лудото биене на сърцето й и безумния страх.

Тежката дървена врата се отвори съвсем. И през нея излезе някакво чудовище.

Беше огромен мъж. Примигваше тъпо, а ръцете му висяха тежко отстрани. Пристъпи напред на масивните си като колони крака.

Вратата зад него се затвори. Той остана на мястото си и се вторачи в хората на улицата. Дребното му глупаво лице се изкриви, сякаш гигантът не можеше да разбере какви са всички тези хора и защо са дошли тук. После той отново пристъпи напред.

— Стой! — изкрещя някой.

Чу се и още един вик:

— Не мърдай!

Полицаите се надигнаха, опрели оръжията си на покривите на колите.

— Вдигни ръце над главата!

— Вдигни ръце веднага!

Гласът на Макилвейн завика нервно от колата пред Аги.

— Виждате ли? Направил го е! Никой не може да го спре. Той е луд, кълна се. Аз…

Аги гледаше мъжа пред къщата. До този момент мислеше, че все пак й е останала никаква надежда, но сега изведнъж целият й свят се срина. Застанала зад полицаите, загледана в огромното чудовище, тя усети как тялото й се разкъсва от безмълвен вик, сякаш от сега нататък за нея нямаше да съществува друго, освен черна мъка.

Аги не издаде звук. Притисна корема си с ръка и се вторачи в гиганта.

Той гледаше към светлините, полицаите и насочените към него оръжия. Кимаше и се усмихваше.

После се залюля на мястото си и падна напред като посечено дърво.

 

 

Няколко секунди никой не помръдна. Не разбираха какво виждат. Аги също не разбираше. Продължаваше да гледа стъпалата и да клати глава.

Преди секунда мъжът стоеше там. Огромно, мощно същество, което оглеждаше безразлично полицаите и оръжията. А сега, миг по-късно, лежеше на стъпалата, отпуснал ръце настрани, а гърбът на ризата му бе прогизнал от гъста, тъмна кръв.

Аги го наблюдаваше объркано. Полицаите го гледаха, без да помръднат.

После вратата на къщата започна да се отваря пак. Бавно и малко по малко. Полицаите се напрегнаха и отново вдигнаха пистолетите си. Вратата се отвори по-широко. Аги прикова очи в нея.

Вратата се отвори докрай и в нощта излезе окървавен дребен мъж.

Отначало Аги не го позна. Долната част на лицето му представляваше кървава пихтия. Устата му приличаше на черна дупка, носът му бе смазан. Очите му гледаха замаяно през кървавата маска. Ризата и панталонът му бяха почервенели от кръв.

— Аиии?

Гласът му се понесе към нея. Дълбок и глух, сякаш излизаше от корема му.

— Аиии…

Той примигваше като слепец на светлината от прожекторите. Вдигна едната си ръка, сякаш искаше да провери какво има пред него. Другата му ръка висеше под странен ъгъл отстрани.

— Аиии… — извика той отново.

Агата протегна треперещите си ръце напред.

— Аиии…

— Нейтън? — извика тя диво. — Нейтън, тук съм!

— Аиии…

— Тук съм, Нейтън! О, Господи!

И пристъпи замаяно напред.

Внезапно около нея се чуха викове. Ченгетата крещяха, а над всички се извисяваше дрезгавият бас на Д’Анунцио.

— Свалете оръжията! Свалете оръжията! За бога, тя е при него! Не стреляйте! Детето е с него!

После детективът грабна рупора от ръцете на Калвин и гласът му огласи уличката.

— Не стреляйте! Хлапето е с него! Свалете оръжията!

Ококорените очи на Аги погледнаха надолу и видяха малката фигурка до Нейтън. Детето стискаше окървавения му панталон и притискаше буза към крака му.

— Джеси? — прошепна Агата. — Джеси? — повтори тя и залитна напред. — Джеси?

Момиченцето примигна, отвори уста и се наведе напред.

— Мамо?

Агата се втурна между колите и полицаите.

— Джеси! — изкрещя тя.

Стиснала панталона на баща си с едната си ръка, дъщеря й се протегна към нея с другата.

— Мамо!

Агата се хвърли към нея.