Андрю Клаван
Нито дума (41)

Максуел

Точно в този момент малкото момиченце най-после се събуди.

Максуел седеше на брезентовия стол и го наблюдаваше.

Първо се повдигнаха клепачите му. Джесика изхърка леко и тялото й се скова отново. Максуел облиза устни. Наведе се напред, любопитен да види какво ще стане.

Клепачите на момиченцето потрепнаха още няколко пъти и се отвориха. Сините му очи гледаха замаяно.

Максуел се усмихна.

Размърда се на стола и се надигна. Но след секунда детето отново изгуби съзнание. Клепачите му се отпуснаха.

Максуел се върна на стола и зачака. Стискаше здраво дръжките на стола. Дишаше възбудено, гърлото му бе свито от напрежение.

Детето отвори очи. Вторачи се в нищото. Този път Максуел изчака търпеливо. Минута. Две. Дълго време. Или поне така му се стори. После очите на момиченцето се спряха върху него. Джесика го гледаше, но не мърдаше, нито пък реагираше по някакъв друг начин.

Максуел продължи да чака. Искаше да е сигурен. Искаше да й даде възможност напълно да се свести. Мъжът и момиченцето се гледаха замаяно. Въздухът в стаята беше тежък и миришеше на прах.

Джесика си пое дъх през носа. После още веднъж. Не затвори очи. Лежеше на матрака и гледаше Максуел с помътени очи. След още една-две минути той кимна. Да, тя вече беше будна. Той се надигна.

Това очевидно не й хареса.

В момента, когато Максуел се изправи, Джесика направо побесня. Замята се на матрака като луда. Риташе с малките си крачета и се отдръпваше към стената, като издаваше приглушени звуци под лепенката.

Отначало Максуел се стресна, но после му хареса. Пенисът му се втвърди и той тръгна към нея.

Момиченцето изпищя изпод лепенката и отново зарита. Нощничката се вдигна нагоре по бедрата му. Максуел видя малката цепка между краката му и задиша учестено. Погали члена си през панталона.

Смъкна се на матрака и седна до Джесика. По бузите й се стичаха сълзи. По кръглите й, бебешки бузи.

Максуел сграбчи единия й крак. Обви ръка около мекия й прасец и я придърпа към себе си.

— Мммм… — изсумтя Джесика изпод лепенката.

Гърдите й се надигаха и спадаха бързо. По бузите й течаха сълзи.

Стиснал крака й с едната си ръка, Максуел хвана лепенката с другата.

— Успокой се — утеши я той. — Успокой се.

И с бързо движение отлепи лепенката от устата й. Момиченцето жадно си пое дъх и се закашля. Отдръпна се от Максуел и започна да се дави.

Пръстите му нежно масажираха прасеца й. Очите му блестяха.

След секунда дишането на Джесика се успокои. Тя се обърна и погледна Максуел. Разплака се още по-силно. Болнава червенина заля бузите й под тъмните синини. Тя клатеше глава и пясъчнорусата й коса се мяташе. Цялата трепереше. Максуел я наблюдаваше с блеснали от възбуда очи.

— Моля… — едва прошепна момиченцето.

Максуел изстена силно и пусна крака й. Докосна члена си с едната си ръка и обви с другата гърлото на Джесика. Усети ускорения й пулс. Стори му се, че бие право в ръката му и в собственото му сърце. Той си пое дълбоко дъх.

Прозорецът зад него изтрещя.

Максуел се обърна. Някакъв глас зави в главата му като сирена.

„Полиция! Полиция! Отивам в затвора. Не искам в затвора…“

От прозореца се посипа водопад от стъкла. Мъжко тяло влетя през него. Стъклото и човекът сякаш избухнаха в стаята пред ужасените очи на Максуел.

После стъклата изтракаха на пода, а мъжът падна. Просна се на пода с глух удар и остана там. Ризата му бе прогизнала от кръв, стъкълца блестяха и по нея, и в пясъчнорусата му коса.

„Полиция, по… не затвор… не…“

Гласът в главата на Максуел постепенно замря.

Мъжът на пода се раздвижи бавно и с мъка. Максуел забеляза, че е съвсем дребничък. А до прозореца нямаше никой друг, освен него. Само този дребен тип.

Малкият човечец повдигна глава и погледна Максуел.

„Чакай малко… това е… това е онзи тип… онзи…“

Чу шум зад себе си, обърна се и погледна момиченцето.

Джесика се бе търколила настрани и гледаше мъжа на пода. Очите й бяха замечтани, а устните — леко отворени. Сълзите продължаваха да текат по бузите й, но вече не хлипаше. Тя облиза устни и поклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

После детето се усмихна и прошепна:

— Татко?

Максуел пак погледна човека на пода. Дребосъкът го гледаше втренчено, ръцете и краката му мърдаха сред счупените стъкла. Мъжът приличаше на бебе, което се опитва да пълзи.

Максуел се засмя весело и раменете му се разтресоха.

След това се надигна от мястото си.