Андрю Клаван
Нито дума (2)

Пролог
Мъжът по прякор Спорт

Трудно беше да се намери подходящ апартамент, затова убиха старата дама. Мъжът по прякор Спорт почука на вратата й. Беше облечен в зелен гащеризон, за да прилича на водопроводчик. Максуел стоеше до него, встрани от шпионката. Той също носеше зелен гащеризон, но не приличаше на водопроводчик. Никой не би му отворил вратата си и не би го пуснал в дома си.

Спорт обаче имаше приличен вид. Беше млад мъж с гладко кръгло лице. Имаше права кестенява коса, която падаше момчешки по челото му. Освен това имаше блестяща усмивка и дружелюбни и интелигентни кафяви очи.

Възрастната дама се казваше Лусия Синклер. Когато чу Спорт да тропа на вратата, тя извика отвътре:

— Кой е?

Гласът й звучеше като флейта. Глас на богата дама. Спорт не го хареса. Навремето, като дете в Джаксън Хайтс, в събота работеше като доставчик на „Ей & Пи“. Лусия Синклер имаше същия глас като жените, които ти нареждаха да оставиш торбите с продуктите в кухнята. Понякога дори не те поглеждаха, докато ти говореха.

— Водопроводчикът — извика Спорт любезно.

Чу как металното капаче на шпионката изтрака и си сложи най-милата усмивка.

— Рик ни изпрати — добави той. — Госпожа Уелш на долния етаж се оплаква, че по стените на банята й тече вода. Смятаме, че течът е от вашия апартамент.

Шпионката се затвори. Спорт чу как възрастната жена сваля веригата и погледна Максуел, който се хилеше нетърпеливо. Максуел започваше да се възбужда.

Вратата се отвори и Лусия Синклер застана пред тях. Спорт си помисли, че жената не изглежда лошо за дърта гарга. Беше дребна и слаба. Имаше сърцевидно лице, бузите й бяха повехнали, но не отпуснати и сбръчкани. Късата й сребриста коса беше фризирана на старомодни вълни. Носеше широка фланела и светлосини джинси „Джордах“. Скъпи джинси, също като жените, на които доставяше продукти. Те се навеждаха над чантите си и показваха задниците си.

— Оставете торбите в кухнята — казваха те и дори не го поглеждаха.

„Е, Максуел ще се позабавлява добре с тази“ — помисли Спорт.

Лусия Синклер отстъпи настрани, за да пусне Спорт в апартамента. Усмихна му се и приглади косата си.

— Извинете, че изглеждам толкова ужасно — каза тя. — Занимавах се с цветята.

В дъното на дългата всекидневна се виждаха плъзгащи се стъклени врати, които водеха към малък балкон. На балкона имаше няколко саксии.

— Обичам цветята — продължи да бърбори Лусия Синклер. — Но като ги пресаждаш се цапаш и…

И внезапно млъкна. Спорт се усмихна на това как думите й просто замряха. Жената стоеше срещу него с увиснало чене. Спорт забеляза ужаса в очите й. Тя гледаше Максуел.

Максуел влезе и затвори вратата.

 

 

Спорт си припомни първия път, когато беше видял Максуел. Беше в затвора на остров Райкър. Спорт работеше там като надзирател. Беше рано следобед и той си почиваше. Седеше на дървен стол, опрян на стената в стаята на пазачите до общежитие С. Когато въведоха Максуел се ококори, а краката на стола му изтракаха в циментовия под.

— Божичко! — прошепна той. И си помисли: „Това е човек, с когото трябва да си приятел“.

Максуел беше над метър и деветдесет. Раменете му бяха приведени, мускулестите му ръце висяха тежко отстрани. Приличаше на мечка гризли: огромна зловеща фигура, тромави движения, невероятна сила. Главата му стърчеше напред като на мечка или като на първобитен човек. Огромният гръден кош разпъваше затворническата униформа. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се нахвърли върху някого.

Но лицето му… То веднага прикова вниманието на Спорт. Беше дребно и ъгловато, кичури руса коса падаха по челото му. Широк, сплескан нос като на негър, дебели устни и хлътнали очи. Кафяви очи, хлътнали толкова дълбоко, че гледаха тъжно от сенките, сякаш бяха заклещени там.

„Господи — помисли си Спорт, — това въобще не е човешко лице.“ Но не приличаше и на животинско. Беше по-скоро бебешко лице, прикачено към тялото на огромна мечка. Цялата тази невероятна сила и лицето на уплашено бебе върху нея.

Максуел беше изплашен. Спорт веднага го забеляза. Страхуваше се от затвора. Устните му бяха увиснали, сякаш щеше да заплаче. Очите му се местеха нервно из широкото помещение, пълно с легла, шкафчета и мъже. Най-вече чернокожи мъже, които го гледаха с враждебни, преценяващи погледи.

Оказа се, че това е първото му влизане в затвора. Тъкмо беше получил половин година за ексхибиционизъм на детска площадка. Присъдата беше толкова лека, защото адвокатът му се беше спазарил с обвинението.

Още от пръв поглед Спорт забеляза, че у този човек има нещо.

 

 

Лусия Синклер стоеше, гледаше Максуел и не можеше да проговори. По очите й си личеше колко бързо е осъзнала, че е допуснала грешка. Спорт почти чуваше мислите й: „Ех, ако не бях отворила вратата…“.

„Прекалено късно е вече, кучко“ — помисли Спорт.

После отново се усмихна любезно.

— А сега да видим банята ви, госпожо.

Лусия Синклер се поколеба — опитваше се да измисли как да се измъкне. Отпусната кожа около устните й потръпна.

— Да, разбира се — най-после каза тя. — Само момент…

Опита се да заобиколи Максуел и посегна към дръжката.

Максуел я хвана за китката.

— Пуснете ме… — започна тя.

Устата й се изкриви от болка. Очите й се напълниха със сълзи. Максуел стискаше ръката й здраво. После бавно я изви и отдалечи жената от вратата. На устните му заигра странна замечтана усмивка.

Лусия Синклер едва успя да прошепне:

— Моля ви…

Максуел я пусна. Тя залитна и падна на пода. Сви се до стената. Не направи опит да стане. Просто си седеше уплашено. Спорт хареса това. Вече не беше такава важна кучка. Разтриваше почервенялата кожа на китката, трепереше и гледаше Максуел. Той стоеше над нея и дишаше тежко. Огромните му рамене се надигаха и спадаха.

Спорт заговори тихо:

— А сега бъдете така любезна да му покажете банята, госпожо.

Старата жена се обърна към Спорт. Очите й го гледаха ужасено.

— Моля ви — повтори тя.

Мелодичността беше изчезнала от гласа й. Сега се чуваше само дрезгавият треперещ глас на старица.

— Моля ви, можете да вземете всичко, което искате.

— Макс — каза Спорт.

Макс я сграбчи под мишницата с огромната си ръка и Лусия Синклер извика от болка. Опита се да стане бързо, за да му попречи да изтръгне ръката й от ставата. Продължаваше да гледа Спорт умолително. Явно знаеше, че няма смисъл да се моли на Максуел.

— Моля ви — повтори тя. — Недейте. Не му позволявайте да…

Спорт вдигна ръка и заговори меко и успокояващо.

— Той няма да ви направи нищо лошо, госпожо. Просто влезте в банята с него.

— Моля ви… — каза тя за пореден път.

Вече плачеше. По бузите й се стичаха сълзи. Устните й трепереха. Лицето й бе посивяло.

Максуел я повлече по късия коридор към банята. Тя продължи да вика:

— Моля ви! Дори няма да се обадя в полицията.

Макс отвори вратата на банята и грубо бутна старицата вътре. После влезе след нея.

Спорт я чу да изскимтява още веднъж.

— Моля ви!

После жената извика гърлено:

— О, господи!

Вратата на банята се затвори.

 

 

Разбира се, вече бездруго нямаше начин да спре Максуел. Не и след като на лицето му се появеше познатата замечтана усмивка. Точно това беше проблемът на Максуел: той обичаше да го прави, възбуждаше се. Както когато очистиха Изрода. Максуел получи ерекция, истинска ерекция от това, че преряза гърлото му. Изрода се мяташе по пода, риташе и хриптеше. Стискаше гърлото си, а кръвта бликаше между пръстите му. Максуел стоеше над него с блеснали очи и отворена уста, от която се стичаха лиги, а надървеният му член опъваше панталона му като палатка. Спорт беше сигурен, че Максуел би си фраснал един бързак на момента. Би се изпразнил с кеф върху човека, който се гърчеше под него. Но Спорт го сграбчи за рамото и изкрещя:

— Да тръгваме! Трябва да изчезваме!

Максуел кимна послушно и прокара ръка през русата си коса.

Но все пак се замота още — да изчака Изрода да умре.

 

 

Докато Макс беше в банята със старата дама, Спорт се разходи из жилището. Апартаментът на Лусия Синклер наистина беше страхотен. Адски изискан и тузарски. Нямаше много директно слънце, но през стъклените врати на балкона нахлуваше предостатъчно дневна светлина. Великолепни медночервени килими на паркета. Елегантна стъклена маса със сребърни свещници върху нея. Тежки дървени столове с извити облегалки и крака, тапицирани с гоблени с плодове и лози. Библиотека, пълна с тежки книги. Бюфети от истински палисандър със скъпи дреболии зад стъклените вратички: сребърни чаши, калаени кани, статуетки от слонова кост, снимки в сребърни рамки, които показваха усмихната двойка, къща в предградията, малко русо момиченце и весело момченце.

Застана пред шкафа и огледа дреболиите зад стъклото — наведе се към него с ръце зад гърба си. Истинска класа. Адски тузарско.

Като дете беше искал да стане певец. Но не от онези педали рокаджии, а истински певец в нощен клуб. Нещо като Хулио Иглесиас или Том Джоунс, или дори Синатра. Мечтаеше да носи смокинг и да пее балади. Да държи микрофона в едната си ръка и да протяга другата към публиката. А жените да въздишат и да пищят възбудено. Цигарен дим да се стеле над него. Тогава си беше представял, че ще живее в жилище като това тук. Всъщност си беше представял къща някъде в Холивуд. Но наистина изискана, като тази тук — със старинни мебели, на които хората щяха да се възхищават.

Спря пред библиотеката и се наведе към екземпляр на „Малката Дорит“, подвързан с красива кафява кожа. После се изправи с въздишка.

За съжаление, мечтата му да носи смокинг и да стои в нощен клуб с микрофон в ръка не се осъществи. А единствената жена, която крещеше по него, бе майка му. Спомняше си много добре, даже понякога едва ли не усещаше как широкото й лице се навежда към него. Горещият дъх на бира обливаше лицето му.

— Пърдя по-добре, отколкото ти пееш — му обясняваше тя с глас, който звучеше като вой на котка, пусната в машина за боклук, а после и озвучаваше обяснението си. — Чу ли? Това е твоето пеене. Ето така пееш. — Тя пак пърдеше и викаше: — Аз пея! Чуйте ме, хора! Пея със задника си.

Силната миризма на бира отново се понесе към него.

 

 

Някакъв звук от банята привлече вниманието на Спорт и той погледна към коридора. Не беше сигурен какво точно е чул. Глух удар като от падане на нещо тежко. Или пък силен стон. Спомни си нещо, което Максуел му бе доверил, когато се опознаха на остров Райкър. Една нощ, докато си шепнеха в банята, Максуел свенливо му бе признал, че обича да реже езиците на котки, а после да чупи краката им и да ги слуша как вият.

Спорт поклати глава и се усмихна. Този Максуел! Голям образ!

Тръгна към стъклените врати на балкона. Застана до тях и погледна навън. Залюля се на пети, стиснал ръце зад гърба си.

Балконът беше много малък. Всъщност само триъгълно парче бетон. Няколкото саксии, по които бе работила старата дама, заемаха повечето пространство. От мястото си Спорт виждаше двора пет етажа по-надолу. Той се състоеше от дълга и тясна ивица трева и няколко добре подрязани храста. Тук-там имаше дървени пейки. Застлана с големи плочи пътека водеше към малко правоъгълно езерце с рибки. Едната ограда на дворчето бе всъщност задната част на църква. Стената от кафяв камък и прозорците с красиви стъклописи бяха точно зад езерцето.

Спорт вдигна очи от двора и погледна отсрещната кооперация. Апартаментът на Лусия Синклер се намираше в задната част на сградата на Източна Тридесет и пета улица. Кооперацията от другата страна на дворчето се намираше на Тридесет и шеста. Беше близо, на не повече от двайсет метра. Е, това беше съвсем достатъчно.

Точно тогава зад него се чу леко звънтене. Различните дреболийки се люлееха по рафтовете. Очевидно Максуел се бе заловил сериозно за работа. Спорт се обърна, отново огледа апартамента и си помисли, че Макс се труди усърдно да му осигури наема на апартамента.

Това беше номер, който Спорт бе научил от един търговец на наркотици на остров Райкър. Мошеник от висока класа, истински тузар, казваше се Майки Раскин. Майки беше научил Спорт на финото изкуство на бързо издирване на апартаменти под наем. Първо четеш некролозите по вестниците. Намираш си някой умрял дъртак, за предпочитане без роднини. После отиваш при хазаина или управителя на сградата и му подаваш плик, натъпкан с наема за една година. Казваш му, че се нуждаеш от апартамента за месец, най-много два, но няма да си търсиш остатъка от парите. Според Майки единственият риск бе да попаднеш на честен хазаин. С други думи, всичко беше идеално.

Спорт бе съгласен, че това е добър метод. Но трябваше да поработи над проблема с некролозите. Той не се нуждаеше от кой да е апартамент, а от този или някой друг точно до него. Следователно не можеше да чака некролог, а той самият трябваше да стане причината за такъв. След ден-два, когато некрологът се появеше във вестника, щеше да дойде отново в сградата и да помоли да говори с управителя. Щеше да му каже, че е прочел некролога на старата дама и иска да наеме апартамента за един месец, след като полицията приключи работата си по него. Отначало управителят можеше да се отврати или да се изпълни с подозрения. Но после Спорт щеше да сложи плика в ръката му. И когато управителят погледнеше и видеше колко е дебел пликът, щеше да спре да се прави на отвратен и подозрителен. А след като полицията привършеше работата си — след една-две седмици, апартаментът щеше да е негов.

Чу отварянето на вратата на банята, после тежки, тромави стъпки. Максуел се появи във всекидневната.

Гърдите на огромния мъж се надигаха и спускаха енергично. Главата му се клатеше. Усмивката беше изчезнала от дебелите му устни и очите му бяха замъглени и разсеяни. Гигантските му ръце висяха тежко настрани. Дебелите му пръсти бяха потъмнели от кръв. По гащеризона му също имаше тъмни петна. Максуел сведе глава към пода и се вторачи в паркета.

— Всичко наред ли е? — попита Спорт.

Максуел кротко кимна и тихо промълви:

— Наред е.

Преди да излязат, Спорт хвърли още един поглед през балкона и кимна. Наистина беше идеално. С добър бинокъл щеше да може да гледа право в прозореца на отсрещната кооперация.

Точно в прозореца на доктор Нейтън Конрад.