Андрю Клаван
Нито дума (15)

С розова рокля

Конрад се вторачи в празната стая. Стори му се, че усеща как времето му изтича, докато стои неподвижен. Колко беше? Седем и четиридесет и една? Седем и четиридесет и две? Нямаше сили да си погледне часовника. Но знаеше, че до осем и половина трябва да е излязъл оттук. Стоеше и оглеждаше празната стая и чувстваше как моментът наближава. Спря поглед върху мивката и пластмасовата масичка. Върху празния стол пред закрития с решетки прозорец. Върху празното легло с идеално изпънати завивки. Усещаше как времето се носи напред стремително като локомотив.

Какво да прави сега? Къде беше Елизабет? Къде, по дяволите, можеше да е? Та тя беше пациентка в отделение за криминално проявени пациенти с болна психика, за бога! Трябваше да е тук.

Той се завъртя и протегна ръка към дръжката на вратата.

В този момент вратата се отвори и Елизабет се появи.

Влезе и застана гордо пред него. Позираше за него, с горда усмивка. Беше облечена различно. Носеше всекидневни дрехи — не болничната униформа, а собствените си дрехи. Не бяха нищо особено. Просто една стара и безформена розова рокля. Но смачканата униформа бе изчезнала. Косата й бе вързана с красива черна панделка. Устните й бяха разкрасени с оранжево-червено червило, което отиваше на бялата й кожа. Искрящите зелени очи бяха подчертани с очна линия. Дори в този напрегнат момент Конрад си помисли, че Елизабет е невероятно красива.

Санитарката, дребна красива испанка, влезе след Елизабет и й направи място, за да може да се покаже на доктора.

— Тя искаше да се облече за вас — обясни санитарката. — Много е красива, нали?

— Ъъъ… какво? — измънка Конрад, примигна и поклати глава. — Да. Разбира се. Елизабет, изглеждаш чудесно. Наистина. Чудесна си.

Елизабет се усмихна и бузите й порозовяха.

— Това са старите ми дрехи. Бях облечена с тях, когато ме доведоха тук.

— Много си красива… наистина.

Елизабет се засмя. Очевидно се канеше да каже още нещо, но замълча и погледна санитарката.

— Добре, добре, ще тръгвам — каза испанката.

— Какво? — объркано попита Конрад. — О, да. Благодаря ви.

Санитарката излезе и затвори вратата.

Елизабет все още не проговаряше. Конрад стоеше тъпо пред нея и търкаше ръце.

— Ами… добре… — каза той.

„Говори с нея, както правиш обикновено. Накарай я да се отпусне. Да си бъбри с теб. Давам ти половин час за това.“

— Е… Елизабет…

— Докторе — промълви тя и си пое дълбоко дъх. — Докторе, взех решение.

Конрад зачака. Усещаше как времето му лети. С бавни стъпки Елизабет мина покрай него и тръгна към стола си до прозореца. Конрад се обърна към нея. Наблюдаваше я мълчаливо. Тя се отпусна на стола и зае обичайната си поза: изправен гръб и скръстени в скута ръце. Конрад се изпоти. „Хайде де“ — подкани се той.

„Давам ти около половин час.“

— Реших да ти разкажа за Робърт Ростоф.

— За Робърт?

— Да. Човекът, когото той уби… когото Тайния приятел уби. Онова, заради което съм тук — обясни тя и го погледна с блестящи очи и решително свити устни. — Не съм разказвала на никого. Не и цялата история. Реших да я разкажа на теб.

Конрад се вторачи в нея учудено.

— Решила си…

Мислите му препускаха. „Кой е номерът? Има ли нещо общо с Робърт Ростоф? Защо дъщеря ми, Елизабет? Защо аз?“

Той погледна часовника си. Седем и четиридесет и шест. Облиза напуканите си устни.

— Ами… добре… — бавно каза той. — Аз… искам да чуя историята, разбира се.

„Говори с нея, както правиш обикновено. Накарай я да се отпусне.“

Той тръгна към дървения стол в ъгъла. Донесе го и го сложи пред нея.

„Както правиш обикновено.“

Небрежно свали шлифера си и го остави на леглото. Забеляза, че Елизабет го поглежда изненадано.

— Събота е — усмихна се той.

Наистина се чувстваше гол без костюма и вратовръзката.

Конрад яхна стола и си помисли, че сега изглежда по-внимателен и заинтересуван.

— Давай, Елизабет — каза той.

Но тя се поколеба и се вгледа в лицето му. После каза:

— Работата е там… реших… ти не си един от тях. Това е важното, ясно ли е? Не исках… не исках да те подозирам, но… трябва да разбереш… много ми е трудно да говоря… никога не знам. Хората са мили, а после внезапно… се променят. Разбираш ли?

Конрад кимна сериозно.

— Да, разбирам.

— Добре тогава. — Тя решително повдигна брадичка. — Добре. Не искаш ли да включиш машината си?

— Какво?

„Ох, мамка му“ — изруга се той. После се надигна от стола, извади касетофона от джоба на шлифера си и го сложи на масата.

— Давай — повтори Конрад и отново яхна стола.

— Добре — съгласи се тя. — Добре.

„Давам ти половин час.“

Конрад чуваше гласа на Спорт така ясно, сякаш престъпникът бе до него.

„Осем и половина — помисли си. — До осем и половина трябва да изляза оттук.“

Беше седем и четиридесет и осем.

— Разкажи ми — каза той.

Елизабет заговори.