Андрю Клаван
Нито дума (7)

Не искаш ли да ме докоснеш?

Лицето й беше като картинка, ангелско лице. Ягодово русата й коса падаше по раменете, дълга, права и копринена. Обрамчваше красиво високите й скули и чело, бели като алабастър и блестящи. Огромните й кристално зелени очи гледаха съсредоточено в нищото.

Седеше на стола абсолютно неподвижно. Главата й бе вдигната, а очите — приковани право напред. Носеше смачкан панталон от рипсено кадифе и мъжка риза с къси ръкави. Но дори в тези мизерни, предоставени от градската управа дрехи, фигурата й бе елегантна и грациозна. Елизабет не бе имала достатъчно време да надебелее от противната болнична храна. Голите й ръце бяха снежнобели и лежаха спокойно в скута й.

Конрад бавно въздъхна, примигна и се стегна. После се помъчи да проговори.

— Здрасти, Елизабет. Приятно ми е да се запознаем.

Тя не отговори. Не помръдна. Гледаше право напред.

Конрад присви очи и се загледа в нея.

Преди три години го бяха помолили да участва в едно проучване в Колумбийския университет. Изпробваха нови методи за лечение на затворили се в себе си пациенти, които включваха типа терапия, въведена от него и още един лекар, Марк Бърнстайн. Идеята беше да се разчита по-малко на лекарствата и повече на подбуждане на някаква форма на взаимодействие с терапевта. С комбинация от леки лекарства и активни, дори радикални техники за общуване, Конрад скоро успя да помогне на няколко пациенти да осъществят нова връзка с действителността. В един-два случая можа дори да докладва за значителни ремисии.

В хода на проучването бе работил с пациенти, затворили се в себе си или изпаднали в кататония. Бе видял как един четиридесет и две годишен мъж остава в поза на ембрион в продължение на дни. Също и с тийнейджърка, която стоеше неподвижно, вдигнала във въздуха ръцете и единия си крак като балерина. Беше видял пациенти, които потрепваха като опъната тетива, и други, които гледаха вторачено в нищото и се лигавеха, без да помръдват. Имаше и една жена, Джейн, жертва на изнасилване като дете, която твърдо повтаряше „не“ на всеки три секунди.

Но никога не беше виждал никого като Елизабет Бъроуз.

Не само заради красотата й. Но и заради ведрината и спокойствието й. Ръцете й почиваха кротко в скута, погледът й бе вглъбен. За миг Конрад изпита чувството, че тя е нащрек и знае какво става.

Той се обърна към Сакс и се насили да се усмихне.

— Защо не ни оставиш насаме, за да се поопознаем?

Сакс се поколеба за момент. Очевидно случаят бе изключително важен за него. Но нямаше избор. Той също се насили да се усмихне.

— Викай, ако се нуждаеш от помощ или…

Сакс сложи ключа в ръката на Конрад, излезе и затвори вратата.

Конрад се обърна към Елизабет, усмихна се и каза:

— Ще пусна касетофона. — Той извади машинката от джоба си.

Натисна копчето за запис и остави касетофона на масичката до мивката. После прекоси стаята с две стъпки, остави куфарчето си на леглото и го отвори. Не погледна Елизабет, докато ровеше вътре, но му се стори, че усеща как погледът й се премества върху него. Чувстваше, че Елизабет го наблюдава.

Извади фенерче. Когато се обърна към Елизабет, тя седеше неподвижно и гледаше право напред.

Той пристъпи към нея.

— Извини ме — каза Конрад, наведе се и нежно и бързо дръпна клепача й нагоре.

Насочи лъча в очите й, първо в дясното, после в лявото. Зениците се свиха от светлината. Той долови обичайното примигване под пръстите си.

Прибра фенерчето в джоба си и хвана дясната й китка. Снежнобялата кожа беше гладка и топла. Пулсът беше равномерен. Той вдигна ръката й на височината на рамото й и загледа лицето й. После пусна китката.

Ръката на момичето се отпусна леко и увисна несигурно във въздуха. Бледите й устни се свиха. После ръката й бавно се върна в скута. Тя я притисна с другата си ръка и продължи да седи безмълвно и неподвижно.

До леглото имаше още един стол. Конрад го взе и го сложи пред Елизабет. Завъртя го с облегалката към нея и го яхна. Настани се удобно и й се усмихна.

— Всъщност ръката ти трябваше да остане във въздуха — каза той. — Истинските кататоници остават в това положение, в което ги нагласиш.

Знаеше, че рискува, тъй като можеше и да греши. А дори и да беше прав, предизвикателството можеше да предизвика зловеща реакция. Елизабет беше дребно и крехко момиче, както бе казал Сакс, но ако тайният й приятел се събудеше, Конрад не се съмняваше, че може да го прати в болницата, че и в моргата.

Отначало тя въобще не реагира. Думите му увиснаха във въздуха. Конрад седеше и търпеливо я наблюдаваше.

После Елизабет бавно завъртя глава към него. Сърцето на Конрад заби силно, когато дълбоките зелени очи бавно фокусираха погледа си. Сладките черти, обрамчени от лъскавата коса, се оживиха. Лека розовина се разпростря по бялата й кожа. Конрад си помисли, че Елизабет прилича на оживял манекен от витрина.

Тя вдигна ръка към гърлото си, разкопча ризата и разголи гърдите си.

— Можеш да ме докоснеш — прошепна тя, — ако после ме оставиш на мира.

— Ъъъ… — беше единственото, което можа да промълви Конрад.

Очите му се спряха върху нея въпреки волята му. Кожата й беше гладка и бяла. Гърдите й бяха малки, но красиви, розовите им зърна биха го оставили без дъх, ако си позволеше да се загледа в тях.

Но той повдигна очи към лицето й.

— Моля те, Елизабет, закопчай си ризата.

Тя учудено присви очи.

— Не искаш… не искаш ли да ме докоснеш?

„О, господи, хич и не питай“ — помисли си Конрад.

— Искам да ти помогна — безстрастно отвърна той. — И не мисля, че това е най-добрият начин. Моля те, закопчай си ризата.

Все още объркана, Елизабет придърпа ризата върху гърдите си. Конрад погледна настрани, тъй като се страхуваше да спре очи върху нея.

„Горкото копеле й предложило, а тя го пребила от бой. Робърт Ростоф също й се пуснал — и бам! Накълцала го на парчета.“

Чуваше ясно гласа на Сакс и грубия му смях.

„А ти какво й направи, Джери? С какво я накара да побеснее, а после да се затвори в себе си?“

„Не искаш ли да ме докоснеш?“

След малко я погледна отново и облекчено забеляза, че си е закопчала ризата. Пак бе отпуснала ръце в скута си, но сега го наблюдаваше с любопитство и лека тревога.

Той се наведе и заговори предпазливо:

— Елизабет… обвинена си в убийство. Разбираш ли това?

Тя не му отговори веднага, само леко поклати глава. После каза:

— Не искам… не искам да говоря с теб.

В гласа й се долавяше нещо автоматично и разсеяно. То я караше да изглежда безразлична, сякаш коментираше събития, които не я засягат.

— Не искам да говоря с теб. Може да си един от тях.

Конрад кимна, но не проговори.

Момичето продължи енергично:

— Имам предвид, те всички се преструват на свестни отначало. Понякога успяват да ме заблудят. Но знам какво всъщност искат. Знам.

Елизабет го погледна отвисоко. Изпитваше превъзходство от тайната си.

— Добре. — Конрад кимна. — Какво искат?

Тя се наведе към него.

— Искат да извадят майка ми.

— Майка ти — повтори Конрад окуражително.

— Да. Така ми каза Робърт Ростоф.

— Робърт Ростоф. Убитият.

— Да. Той ми каза. Предупреди ме. Точно това се канеха да направят.

— И това те ядоса.

Елизабет се готвеше да потвърди, но спря рязко.

— О, не — внимателно възрази тя. — Не мен. Аз не бях ядосана. Тайния приятел се ядоса. Направо побесня. Направи нещо лошо. Много лошо. Затова съм тук. Но не бях аз. Беше Тайния приятел.

Конрад зачака следващите й думи, но тя замълча. Отмести очи от него и задъвка долната си устна. Изглежда се опитваше да си припомни нещо.

Той я окуражи.

— Тайния приятел не е искал да извадят майка ти, нали?

— Да. Точно така. Да.

— Защо, Елизабет?

— Какво?

Тя примигна и го погледна объркано.

— Ами… защото от очите й ще излязат червеи — простичко обясни Елизабет. — Червеи и… от плътта й ще се покажат костеливи пръсти. — Тя потръпна и се намръщи. — Плътта й вече е като парцали и костите стърчат. А очите й са празни и от тях излизат червеи…

Конрад усети как настръхва. Дори погледна през рамо, за да се увери, че никой не се прокрадва зад гърба му. Или поне никой, от чиито очи излизат червеи. Видя само слабо осветената килия. Дървената врата с метална мрежа на прозореца. Мивката и пластмасовата масичка. Празното легло.

Той се прокашля и пак погледна Елизабет.

— Майка ти е мъртва, така ли?

— Да. О, да. А ако я извадят, душата й може да отлети. И тогава от нея няма да остане абсолютно нищо? — Елизабет тъжно поклати глава и го погледна. — Нали знаеш, всеки има душа. Дори аз. Понякога я усещам. Не искам да излети от мен. Усещам я вътре в себе си.

Елизабет вдигна ръце от скута си и ги скръсти на гърдите си. За миг Конрад се уплаши, че момичето отново ще се съблече. Но вместо това Елизабет обви ръце около раменете си и затвори очи. После вдигна лице към лампата, сякаш тя бе слънцето. Залюля се леко напред-назад.

— И сега я усещам. Чувствам душата си — промърмори тя. — Все още е тук. И аз съм тук.

Конрад седеше неподвижно и я наблюдаваше. Не можеше да откъсне очи от нея. Тя продължаваше да се люлее под лампата, обвила ръце около раменете си. После, докато той я гледаше внимателно, изражението й започна да се променя. Устата й се изви надолу, брадичката й се набръчка. Устните й затрепериха, сякаш щеше да заплаче.

Внезапно Елизабет отвори очи и се вторачи в него. Конрад се почувства, сякаш са го ударили. Отдръпна се малко назад на стола си. Кристално зелените очи сега гледаха ясно и открито. Конрад видя агонията в тях, гола и ярка като бушуващ пожар в сърцето й.

— О, господи! — едва прошепна тя. — Още съм тук.

Едната й ръка се протегна към неговата и я хвана.

Конрад усети отчаяното напрежение в пръстите й.

— О, господи, господи — тихо заплака тя. — Моля те. Моля те, докторе. Аз още съм тук.