Андрю Клаван
Нито дума (36)

Глупав хлороформ

Максуел затвори телефона. Малкото му квадратно лице беше смръщено от напрежение. Очите му се стрелкаха нервно. Какво трябваше да направи сега?

О, да, да очисти хлапето. Да го убие бързо и да изчезва.

Максуел тръгна към матрака до стената, където спеше хлапето. Вгледа се в момиченцето и прокара огромната си ръка по устата си.

Проблемът беше, че Джесика не се събуждаше. Той се опитваше да я събуди вече цял час. Но тя лежеше кротко на едната си страна и спеше. Оголените й крака стърчаха изпод фланелената нощничка. Ръцете й бяха завързани зад гърба. На устата й имаше лепенка. Очите й бяха затворени. Дишаше тежко.

Максуел се наведе, протегна ръка и я побутна с дебелия си пръст. Момиченцето се залюля леко, но не се събуди.

Максуел се отдръпна от детето и задъвка долната си устна. Прокара ръце през косата си и отиде до брезентовия стол в ъгъла. Седна. Дебелите му ръце увиснаха между краката му. Седеше неподвижно и наблюдаваше момиченцето.

„Прекалено много хлороформ — помисли си. — Даде й прекалено много глупав хлороформ.“

Но това бе станало случайно. Не беше виновен. Трябваше да пренесе детето от апартамента на Синклер дотук и се тревожеше. Налагаше се да я пренесе в един голям сак, покрай очите на портиера, и да я качи на такси. Страхуваше се, че Джесика може да се събуди по пътя. Затова беше напоил парцала с прекалено много хлороформ, преди да го притисне към устата й.

Максуел разтри челото си. Неприятно му беше да е толкова объркан.

След като сипа хлороформа, той влезе в спалнята, където беше момиченцето… ами то изглеждаше по такъв начин… лежеше на едната си страна, смучеше палеца си и гледаше телевизия. Изглеждаше спокойно и сънено, сякаш лежеше пред телевизора в дома си като всяко малко момиченце. А по бузите й имаше синини, там, където Спорт я беше ударил. Те също изглеждаха чудесно. Максуел ги харесваше.

Когато Макс пристъпи към нея с парцала, тя заплака, но не се опита да бяга. Просто лежеше, трепереше и плачеше. Максуел задиша тежко, когато седна на леглото до нея. А после я хвана за косата…

Максуел се размърда на стола. Споменът го накара да се възбуди.

Спомни си как сграбчи Джесика, а тя заплака и каза тихо: „Не“. После се опита да отдръпне лице от парцала, но Максуел го притисна към устата й. Това беше чудесно. Бе наблюдавал как топлото й телце се гърчи като на малко животинче…

Сега се вторачи в завързаното дете на матрака. Ерекцията му изпъваше бежовия панталон. Той сложи ръка върху пениса си и го разтри с длан. Продължи да си припомня.

Сложи парцала на лицето й и го задържа там прекалено дълго. Това беше проблемът. Дори след като тя спря да се бори и гърчи, той продължи да притиска парцала към лицето й. Държеше я за косата и усещаше телцето й в ръцете си. И заради това сега тя не можеше да се събуди. Лежеше неподвижно на матрака с посивяло лице.

„Убий я. Нямаме време за губене.“

Максуел седеше на стола, разтриваше члена си и гледаше малкото момиченце. Знаеше, че трябва да послуша Спорт. Трябваше да свърши работата. Знаеше го.

Но нямаше да е хубаво, ако Джесика не беше будна.

След малко Максуел си помисли, че тук е отвратително и миризливо. Съжаляваше, че се наложи да се върнат тук. Миришеше лошо и беше мръсно. И тъмно. Имаше само една стара лампа, която Доленко бе включил. Тя стоеше в ъгъла и хвърляше слаба жълтеникава светлина. На тази светлина Максуел виждаше напуканите стени, стария изгнил под, двата мърляви прозореца. По тавана и ъглите пълзяха хлебарки. А точно под прозореца висеше паяк, голям колкото ръката му.

След като убиха Изрода, Спорт и Максуел скриха всички мебели на горния етаж. Но когато Максуел донесе момиченцето тук, той свали матрака, брезентовия стол и лампата. Сега седеше на стола и притеснено гледаше момиченцето. Лицето му наистина имаше лош цвят. Сиво, но и тебеширенобяло в същото време. А и когато я донесе тук, Джесика дишаше много странно. Въобще не си поемаше дъх дълго време, а после цялото й тяло се сковаваше и си поемаше дълбоко дъх. Правеше го през нос, защото на устата й имаше лепенка.

„Убий я. Просто го направи и изчезвай.“

Но Максуел седеше. Наблюдаваше я и тропаше с крак по пода. Мислеше си, че трябва да направи това, което му нареди Спорт. Искаше да го направи. Спорт щеше да му даде много пари и тогава той щеше да прави каквото си иска. Можеше да се забавлява с момиченца и момченца. И никога вече нямаше да се тревожи, че може да влезе в затвора. Това много му харесваше. Максуел мразеше затвора. Никак не го харесваше. Единственото хубаво нещо, което му се бе случило там, бе запознанството със Спорт.

Той затропа още по-бързо и заудря коляното си с ръка. Реши, че Джесика скоро ще се събуди. Просто той трябваше да изчака малко и тя щеше да се събуди. Вече дишаше по-добре, отколкото преди.

Максуел се зачуди дали да не свали лепенката от устата й. Това можеше да й помогне.

Не. Не можеше да го направи. Макар че сградата бе празна, не му се искаше тя внезапно да запищи. Не и докато не настъпеше подходящият момент.

Максуел продължи да тропа с крак, а после започна да кима в същия ритъм.

Точно така щеше да постъпи. Щеше да почака още малко, за да види дали Джесика ще се събуди.

Да, щеше да почака още малко.