Андрю Клаван
Нито дума (18)

Д’Анунцио

Агата лежеше на канапето и гледаше тавана. Бял таван. В боята точно над нея имаше дълга пукнатина.

Бе сложила дясната си ръка на челото. Лявата й почиваше на корема. Старото мече Белоснежко бе гушнато под мишница. Тя гледаше тавана и си представяше полицията.

Бе минал половин час, откакто Били Прайс си беше тръгнал. Откакто го помоли да се обади в полицията. Откакто го избута навън и хлопна вратата под носа му. Половин час, откакто седя в гардероба в детската стая, стиснала сивото мече, и откакто чу телефонът да звъни в другата стая.

Когато чу телефона, й призля. Горчива жлъчка се надигна в гърлото й. Беше сигурна, че е загубила всичко. Имаше микрофони. Чуваха я. Бяха чули какво каза на Били Прайс.

А сега се обаждаха, за да й съобщят, че са убили дъщеря й. Звъняха, за да я накарат да слуша как Джеси пищи, докато умира.

Имаше време да мисли за това, докато отиваше към телефона. Имаше време да мисли и за повече от това. Няколкото стъпки от детската до всекидневната й се сториха безкрайни. Телефонът продължаваше да звъни. Аги стисна мечето под мишница. Помисли си как ще чуе писъците на Джеси.

Защо бе решила, че няма микрофони? Защото онзи човек, онзи проклет, гаден тип, когото Нейтън наричаше Спорт, не бе чул името на Били Прайс? За бога, това ли беше всичко? И защо не се бе усетила, че Били Прайс може да е един от тях? Вероятно бяха решили да я изпробват. Или пък подслушвателното им устройство бе изключило за момент. Имаше толкова много други обяснения. Защо бе рискувала живота на дъщеря си с такава тъпа постъпка?

Телефонът звънна отново и Агата пристъпи към него. Хвана слушалката и я вдигна до ухото си. Представи си писъците на Джеси и сключените около врата й ръце.

— Да — най-после прошепна тя.

Обади се същият глас. Гласът на похитителя. Но сега звучеше по-меко. Яростта бе изчезнала. Беше мек и стегнат, почти дружелюбен.

— Добра работа, госпожо Конрад — каза той.

Агата не отговори. Не смееше дори да диша.

— Справихте се чудесно.

— Да — прошепна Аги. — Направих онова, което ми наредихте.

— Точно така. Точно така. И дъщеря ви е доволна, че го направихте, госпожо Конрад. Повярвайте ми. Тя е много доволна.

— О — облекчено въздъхна тя.

Нямаше микрофони. Беше права. Нямаше никакви проклети микрофони.

— А сега продължавай да играеш по правилата, сладурче, и всичко ще е наред. Ясно ли е?

— Да — бързо се съгласи Агата. — Да.

— Кой знае? Ако си добричка, може дори да се отбия за малко при теб. Какво ще кажеш? Това ще ти хареса, нали?

Мъжът се захили гнусно. Агата си помисли, че говори точно като злодеите по филмите. Сякаш играеше роля…

Линията замря.

Аги бавно остави слушалката. О, Господи! После легна на канапето и се загледа в тавана. Белият таван с пукнатината.

И започна да си представя полицията.

 

 

Непрестанно си повтаряше сценария наум. Нейтън стоеше на покрива на висока сграда. Похитителят и съучастниците му държаха Джеси над ръба и заплашваха да я пуснат долу. Внезапно, с ругатни на уста, няколко полицаи изскочиха навън през вратата към покрива. Нейтън се втурна напред. Геройски грабна детето от ръцете на похитителя. А после полицаите започнаха да стрелят.

Не можеше да спре да мисли за това. Представяше си стрелбата и как похитителите се олюляват като в танц под ударите на куршумите. От тях летяха парчета плът и кръв. В очите им се четеше болка и безумен ужас. После паднаха на улицата. Мина дълго време преди да умрат.

Аги лежеше на канапето и фантазираше. Когато свърши, започна отначало и пак си представи всичко. Най-голямо удоволствие й доставяше онази част с полицията и стрелбата. Кръвта и болката на похитителите и ужасът им, който самата тя изживяваше в момента.

Лежеше на канапето и гледаше тавана. Представяше си полицията и стрелбата. Усмихваше се леко.

Внезапно някой отключи вратата и влезе.

Аги ахна и се надигна.

— Ней… — започна тя, но думата замря на устните й.

Тя погледна над облегалката на канапето и видя мъжа да влиза и да затваря вратата.

Беше млад мъж, на около тридесет години или по-малко, облечен в зелен гащеризон. В едната си ръка носеше кутия с инструменти.

Когато Аги седна, той я видя, после застина на мястото си стреснат.

— О, Господи, извинете! Роджър, домоуправителят, каза, че нямало никой, и ми даде ключа. Аз съм… аз съм водопроводчикът.

Аги се вторачи в него с отворена уста.

— В апартамента на семейство Коулмън долу тече — продължи той. — Исках да проверя дали повредата не е у вас. Имате ли нещо против? Роджър каза, че апартаментът е празен.

Аги продължи да го гледа още няколко секунди, после се обърна към телефона. Но той не звънна.

— Ъъъ… имате ли нещо против? — повтори водопроводчикът и махна с ръка към коридора.

Аги вдигна очи към него и се вгледа в лицето му.

Това не беше лице на водопроводчик. Говореше като работник, но лицето му не беше на работник. Беше кръгло и гладко. Беше хубав мъж, с кестенява коса, която падаше над очите му. А очите му бяха интелигентни, наблюдателни и остроумни. Не бяха очи на водопроводчик, а… нещо друго…

Агата отново погледна телефона. Не звънеше. Тя отвори уста.

— Аз… аз не…

— Ще отнеме само минута — успокои я младият мъж и тръгна по коридора.

След миг Аги извика:

— Не ми се обадиха. Обикновено ми звънят. Портиерите.

— Какво?

Тя се надигна от канапето. Мечето остана там. Аги скръсти ръце пред гърдите си и погледна телефона.

— Прекалено късно е — каза тя и погледна часовника си. — Минава осем.

— Какво? — отново попита водопроводчикът.

Силен шум от удар на метал в метал долетя от банята.

Аги тръгна през стаята. Влезе в коридора и погледна към банята. Видя, че вътре свети, и чу нов удар. Нервно прокара ръце през косата си и погледна телефона. Защо не звънеше? Защо онзи тип не й се обаждаше?

Чукането спря. Агата затаи дъх.

— Госпожо Конрад? — извика водопроводчикът.

Тя не отговори.

— Извинете — извика той по-високо. — Госпожо Конрад?

— Ъъъ… да — отвърна тя с треперещ глас. — Какво има?

— Можете ли да дойдете за секунда, госпожо?

Агата не помръдна, само поклати глава отрицателно. После избърса потта от челото си.

— Аз… аз не… не ми се обадиха — едва прошепна тя. — Обикновено звънят преди…

Гласът й замря. Последва кратко мълчание. След миг водопроводчикът каза:

— Госпожо Конрад, наистина трябва да дойдете.

Гласът му прозвуча категорично. Команда. Студена, авторитетна команда. Докато стоеше неподвижно на мястото си и се опитваше да си поеме дъх, в мислите на Агата се появи странен спомен. Учителката им по обществознание, госпожица Линдзи, от гимназията в Грейт Нек. Застаряваща стара мома с жабешко лице и боядисана в червено коса. Госпожица Линдзи стоеше пред увеличено копие на конституцията на Съединените щати, закачено на таблото, сочеше го и зяпаше класа с огромните си очи, като в същото време рецитираше монотонно:

— Свободата е по-трудна от робството. Липсата на избор е най-лесният избор.

Агата едва не се изсмя на спомена, но само въздъхна и вдигна ръка към устата си. „Липсата на избор е най-лесният избор“ — повтори си тя. После тръгна по коридора към банята.

Застана до вратата и погледна водопроводчика. Той бе коленичил до ваната с гръб към Аги. Държеше в ръка френски ключ и удряше по тръбата.

Агата го загледа безмълвно, после премести очи върху кутията му с инструменти.

Тя стоеше на покрития с бели плочки под, точно до краката му. Беше отворена. И празна. Нямаше никакви други инструменти. Нито отвертка, нито един от онези уреди, с които водопроводчиците отпушваха каналите. Нямаше абсолютно нищо.

— Ох… — изстена тя и отново покри устата си с ръка.

Мъжът продължаваше да чука по тръбата.

След миг се обърна към нея. Забеляза погледа й и отворената кутия. Усмихна й се очарователно.

— Права сте — каза той. — Не знам какво, по дяволите, правя. Работата е там, че всъщност не съм водопроводчик — обясни той и удари с френския ключ по тръбата. — Казвам се Дъг Д’Анунцио. Детектив Д’Анунцио. Бих ви показал значката си, но съседът ви, Били Прайс, каза, че ви наблюдавали с камери. Вярно ли е това?

Агата не отговори, само поклати леко глава. Телефонът все още не звънеше. Тя погледна мъжа, коленичил на пода. Гласът не беше същият. Не беше гласът на похитителя. А и защо би се престорил на полицай? Похитителите можеха да дойдат тук, когато си поискат. Можеха да правят каквото си искат. Държаха дъщеря й. Защо да се преструват?

— Вие сте полицай? — най-после попита тя. — Вие сте…

Внезапно всичко й се стори съвсем логично. Работническият глас, интелигентните и наблюдателни очи. Лице не на водопроводчик, а на ченге.

Мъжът продължи да удря по тръбата.

— Искате ли да ви покажа значката си?

— Не — бързо отговори тя. — Не. Не можете. Не бива.

Д’Анунцио изсумтя и промени положението си на пода.

— Господи! Какво са направили? Заредили са камери навсякъде?

Агата кимна.

— Да. Камери. Казаха ни, че имат камери.

Тя повдигна очи към тавана и го огледа внимателно. Не видя камерите.

— Могат да ни видят — каза Агата и потърка челото си. — Не трябваше да постъпвате така. Не трябваше да идвате тук по този начин.

— Е… нали трябва да направим нещо, госпожо. Тези типове изглеждат сериозни. Камери и разни други лайна, извинете ме. Исках да кажа, че съм виждал такива неща. Когато си направят труда да поставят камери, човек знае, че е изправен пред сериозен проблем.

Агата погледна коридора и закърши ръце.

— Вие не трябваше… аз… аз…

— Добре, добре, не се паникьосвайте — успокои я Д’Анунцио, изсумтя, надигна се, после прокара ръка по стената зад душа, сякаш търсеше нещо. — Трябва да изглеждаме добре. Усмихнете се. Просто си бъбрите приятелски с водопроводчика.

Агата не се усмихна, а се вторачи в гърба му. Да, можеше да е ченге. Можеше.

— Не трябва да оставам тук прекалено дълго — каза Д’Анунцио. — Разкажете ми всичко, което можете, и то колкото се може по-бързо.

Дланите й бяха студени и влажни. Тя отново хвърли поглед към коридора и си пое дъх. Добре, добре. Липсата на избор е най-лесният избор.

Тя кимна и се усмихна мило, както се бе усмихнала на Били Прайс. После преглътна тежко.

— Отвлякоха дъщеря ми — каза тя усмихнато. — Миналата нощ. Влезли са тук… Наблюдават ни. Говорят по нашия телефон. Казаха, че ни подслушват и имат микрофони, но не мисля, че е така. Но определено ни виждат. Хваната съм като в капан.

— Продължавайте — каза Д’Анунцио. — Как изглежда Джесика? На колко години е?

— На пет. Има дълга руса коса, сини очи, закръглени бузки. Много е хубава. Облечена е в нощница на сърчица…

Агата не можа да продължи. Щеше да се разплаче.

— Ами похитителите? — попита детективът. — Говорихте ли с тях?

— Да. С един от тях. Той е много… жесток. Гневен.

— Нещо, което да ви е подсказало къде може да се намира? Шум по линията? Да е изпуснал нещо случайно?

Тя се замисли за момент и отново погледна към коридора и безмълвния телефон.

— Не. Вижте, не трябва да оставате тук повече. Вървете си. Говоря ви сериозно.

Д’Анунцио се обърна към нея и я изгледа с любезните си и меланхолични очи на ченге. После кимна.

— Добре.

Коленичи и прибра френския ключ в кутията за инструменти.

— Къде е съпругът ви?

— Не знам. Трябваше да излезе. Каза, че се налагало да свърши нещо, след което те ще ни върнат детето. Не му позволиха… Наредиха му да не ми казва къде отива… Но той спомена, че ще се види с тях в девет.

Д’Анунцио кимна. После се усмихна и й намигна, сякаш искаше да й съобщи, че всичко в банята е наред.

— Добре. Ще ги открием — каза той.

Агата също му се усмихна.

— Внимавайте. Моля ви.

Д’Анунцио излезе от банята първи. Агата го последва по коридора. Той отвори вратата и й махна с ръка.

— Ще се видим пак, госпожо Конрад. Имате думата ми. Не правете нищо подозрително. И се опитайте да останете спокойна.

Очите на Агата се напълниха със сълзи. Тя не каза нищо и задържа глупавата усмивка на лицето си. Детективът излезе в коридора.

Тя погледна навън и си помисли, че ако направи и само една стъпка, ще е свободна.

Усмихна се още веднъж на Д’Анунцио, после затвори вратата.

Обърна се към телефона. Не звънеше.