Андрю Клаван
Нито дума (39)

Улица „Хаузис“ 222

Влакът беше ярко осветен. Тракаше силно и се полюляваше. Във вагона имаше само четирима пътници. Някаква двойка си приказваше тихо — млад чернокож с кожено яке и млада бяла жена с изрусена коса. Работник четеше „Нюз“ на средната седалка. Беше як чернокож мъж в униформен гащеризон, оставил работната си каска до крака си.

И накрая, в задния ъгъл, седеше сам мъж. Главата му бе отпусната и плешивото петно на темето му блестеше на флуоресцентната светлина. Ръцете му бяха стиснати в скута. Ризата му бе разкъсана и по нея имаше петна кръв. По линолеума между краката му също капеше кръв.

Когато стигна до улица „Канал“, влакът намали. Работникът сгъна вестника си и стана. Хвана каската си и тръгна към вратата. Стиснал здраво металния прът, той огледа мизерната окървавена фигура. После тихо попита:

— Да ти помогна с нещо, приятел?

Окървавеният мъж не го погледна, а само поклати глава. Тъмните прозорци на влака заблестяха, когато навлезе в станцията. Жълтите плочки профучаха, после постепенно замряха на място, докато влакът спираше.

— Трябва да отидеш в болница — промърмори работникът.

Окървавеният мъж вдигна очи към него и каза:

— Добре съм.

Чернокожият сви рамене и въздъхна.

— Както кажеш.

Вратите се отвориха и работникът излезе. След секунда влакът отново потегли.

Тогава Конрад вдигна глава и погледна през прозореца. Опитваше се да види чернокожия. Дали беше тръгнал към изхода? Дали не беше спрял до обществения телефон, за да звънне на похитителите? Конрад не успя да го види.

В следващия миг го видя как стои на платформата и се оглежда. Но след секунда влакът влезе в тунела, прозорците потъмняха и мъжът изчезна от погледа му.

Наведен напред, Конрад с мъка си пое дъх. Хвърли бърз поглед към двойката в ъгъла. Сториха му се покрити от червени облаци. Той се намръщи и зрението му се проясни. Видя, че момичето шепне нещо в ухото на младежа и гали бузата му с пръст. Младият мъж гледаше право напред и се усмихваше.

Конрад отново се наведе и тихо прошепна:

— Не ме видяха.

Думите му бяха заглушени от силния трясък на влака.

— Измъкнах се. О, Господи, позволи ми да се измъкна. Моля те.

Затърка ръкавите си, за да махне кръвта от тях. Парченцата стъкло все още изгаряха дланите му.

Влакът спря на улица „Франклин“. Конрад се надигна.

 

 

Единадесет и четиридесет. Вече нямаше никакъв шанс. Невъзможно бе да се върне в офиса до дванадесет. Имаше само една възможност да помогне на дъщеря си — ако я държаха в къщата на улица „Хаузис“.

Закуца по малка безлюдна уличка. Дълги мрачни сгради се извисяваха над него. В далечината проблясваше огън, запален в кофа за боклук. Няколко мъже стояха около него и се топлеха. Беше студено и влажно.

Продължи напред, като се мъчеше да не обръща внимание на болката в крака си. Страхуваше се, че някой може да го спре всеки момент. Добър самарянин, ченге или престъпник, който да го убие насред улицата.

Трябваше да ги изчака. Трябваше да изпълни указанията им. Да чака до полунощ, както му бяха заповядали. Трябваше да се обади в полицията. Или да се довери на чернокожия работник в метрото и да го помоли за помощ. Трябваше да направи нещо.

Нещо. Каквото и да е. А не тази последна ужасна грешка.

 

 

Улица „Хаузис“. „Грийнуич“ и „Хаузис“. Конрад видя надписа. Почти не помнеше как е стигнал дотук. Застана на ъгъла под уличната лампа и примигна. Огледа улицата. Никъде не светеше. Оттук виждаше магистралата, по която профучаваха коли. Черните води на река Хъдсън проблясваха от светлините по брега. Беше успял.

Тръгна по улицата. Вече вървеше по-бързо. Стенеше от болка при всяка стъпка. Коляното му гореше. Кракът му бе схванат като дъска. Имаше само един шанс. Продължи, като влачеше крака си. Един шанс. Джесика трябваше да е там. Джеси. Продължи да куца напред.

Мина покрай празно място, обрасло с плевели, обсипани с кутии от бира, хартии и боклуци. Продължи към следващата сграда — беше от кафяв камък и изглеждаше леко наклонена напред, сякаш всеки момент щеше да се срине.

Стигна до нея и застана задъхан отпред. Намръщи се, за да прогони червените облаци от очите си, и прочете номера: 222. Вдигна очи нагоре и прошепна:

— Охо!

Един прозорец на втория етаж светеше.

Елизабет му беше казала точно това, нали?

„Апартаментът беше на втория етаж.“

Нали така му беше казала? Да. Беше сигурен в това. Апартаментът се намираше на втория етаж. А лицето на червенокосия мъж било пред прозореца. Лицето на Тайния приятел.

Но това не бил Тайния приятел, а най-обикновен човек. Робърт Ростоф, когото Спорт бе убил. А ако Робърт Ростоф бе надничал през прозореца, значи там трябваше да има…

— Противопожарна стълба — изхриптя Конрад.

И тръгна назад към празното място.

 

 

Застана на края на парцела и видя противопожарната стълба.

Един шанс.

Конрад навлезе сред плевелите. Стигаха до коленете му. Пристъпи напред и те сякаш оживяха.

Той застина неподвижно. Плевелите се залюляха силно. Десетки плъхове побягнаха от него сред високите треви.

Конрад отново закуцука напред. Вървеше бавно и гледаше в краката си.

Шибани плъхове.

Потръпна и погледна кафявата къща за момент. Настъпи нещо.

Господи, змия!

Нещо лежеше в тревата. Конрад ахна и отскочи назад. Погледна надолу и видя на земята нещо дълго.

Змия!

Но нещото лежеше неподвижно. Той се наведе. Не беше змия. Най-обикновена дълга дръжка от метла, счупена на две. Единият й край беше гладък и заоблен. Другият, счупеният, беше заострен.

Конрад се наведе и я взе. Стисна я здраво и изсумтя, когато стъкълцата се забиха още по-дълбоко в дланите му.

Тръгна към къщата с дръжката в ръка.

Един шанс.

Само един шанс.

 

 

Хвана се за първото стъпало на противопожарната стълба. Ръждясалото желязо се заби в ръката му. Без да изпуска дръжката от метлата, той бавно започна да се катери, като влачеше десния крак зад себе си. Един шанс. Само един шанс.

Стигна до първата площадка и се просна изморено на нея. Раната го болеше, но поне кървенето бе спряло. Очевидно не беше засегнат никой от жизненоважните органи. Заизкачва се към втората площадка. Вдигна очи към прозореца. Дори мъждивата светлина дразнеше очите му и червените облаци пак затанцуваха пред тях. Най-после стигна до площадката пред прозореца.

Запълзя по тясната решетка и се сви на малкото пространство, като кашляше тихо и едва успяваше да си поеме дъх. После разтърси глава, вдигна очи и погледна през мърлявото стъкло.

И я видя.

— Джесика! — прошепна Конрад.

Дъщеря му беше там, само на няколко метра от него. Лежеше на матрак на пода. Нощничката на сърчица се бе вдигнала около коленете й. Отначало Конрад я помисли за мъртва — беше отпусната и неподвижна. Сърцето му се сви от ужас.

Ръцете й бяха вързани зад гърба. Устата й — покрита с широка бяла лепенка. Косата й, красивата й къдрава коса, със същия цвят като неговия, бе сплъстена и залепнала по пребледнялото лице. Очите й бяха широко отворени, вторачени в някаква част на стаята, която той не можеше да види. И беше бледа, толкова бледа…

О, Господи, мъртва ли беше? Беше ли умряла по този начин? Задушена и ужасена?

Чакаща баща си.

Конрад се вдигна на колене, за да погледне по-добре. Надникна през прозореца, без да обръща внимание на болките в цялото си тяло.

— Бебчо? — прошепна той тихо. — Сладурче?

Очите му се напълниха със сълзи. Той притисна треперещата си ръка към прозореца и се опита да изтрие част от мръсотията по него, но кръвта му изцапа стъклото още повече.

— Джеси?

И тогава дъщеря му помръдна.

Внезапно, неочаквано движение. Цялото й тяло оживя изведнъж. Разтресе се на матрака и се отдръпна към стената. Джесика се мъчеше да се притисне в стената. Очите й бяха широко отворени и от тях се стичаха горещи сълзи. Клатеше глава отрицателно: „Не, не, не!“. Конрад видя как устата й се движи зад лепенката. Дъщеря му пищеше.

Беше жива. Трябваше да намери помощ. Да слезе долу и да повика полицията. Джесика беше жива!

В този момент някаква сянка мина пред очите му и той видя…

— Ох, мамка му! О, Господи, не!

Видя как Максуел пристъпва към дъщеря му.