Андрю Клаван
Нито дума (3)

Психиатърът на прокълнатите

Доктор Нейтън Конрад седеше сам. Ръцете му бяха облегнати на подлакътниците на коженото кресло. Главата му бе отпусната назад. Гледаше вторачено гипсовите корнизи и си мислеше: „Мамка му!“.

Започваше да го боли глава. Червени петна проблясваха пред увреденото му дясно око. Стомахът му беше натежал. Нямаше съмнение — последният сеанс бе ужасно потискащ.

Отново беше Тимоти. Тимоти Ларкин. Двадесет и седем годишен. Талантлив хореограф с обещаваща кариера. Вече беше работил като асистент в две продукции на Бродуей. А преди година бе получил работа като главен хореограф на летните представления на открито на Световния търговски център. Месец след това бе открил, че е заразен със СПИН.

През първите шест месеца Конрад бе наблюдавал как младият мъж си отива. Слабата мускулеста фигура на танцьора бе станала мършава и крехка. Изваяното лице се бе отпуснало и изпило. Бяха го облъчвали заради няколко вида рак и гъстата му черна коса бе опадала.

Конрад разтри окото си, за да прогони червените петна. Въздъхна и се надигна от стола. След прекарания в седене час увреденият му десен крак бе изтръпнал. Той закуцука през малкия кабинет към масичката до вратата на банята, на която стоеше кафеварката му „Господин Кафе“. Любимият му Сър Кафе. Свети Кафе.

Чашата му стоеше до кафеварката. Беше черна, с бели букви: „Животът е гаден, а после умираш“. Той взе каната и наля останалото кафе в чашата си. Остави каната, отпи и въздъхна:

— Аах!

Кафето имаше вкус на тиня. Конрад поклати глава и отнесе чашата до стола. Това беше третото му кафе от сутринта.

Направо не можеше да повярва, че още е девет и петнадесет.

 

 

Конрад беше поел Тимоти по молба на Съюза на гейовете и лесбийките. Интернистът на Съюза, жена, казваше се Рейчъл Морис, се бе свързала с него.

— Знаете, че вече не мога да си позволя да работя с вас — й каза Конрад.

— Но ти сам се включи в списъка, Нейтън — напомни му тя.

— Да, но вие не ми казахте, че останалата част от страницата е празна.

Тя се засмя.

— Какво мога да ти кажа? Ти си създаде страхотна репутация сред най-отчаяните служби за подкрепа в града.

— Така ли? И каква е репутацията ми? Ужасно съм любопитен.

— Наричат те Психиатъра на прокълнатите.

Конрад държеше телефона с едната си ръка и бе подпрял глава на другата.

— Поласкан съм, Рейчъл. Трогнат съм. Но сега съм лъскав психиатър от Уест Сайд. Трябва да издържам жена, дете и мерцедес.

— Нейтън, това не е вярно.

— Е, имам жена и дете. А щях да имам и мерцедес, ако ме бяхте оставили на мира.

— Жена ти може да се издържа сама.

— Така ли? А може ли да ми купи мерцедес?

— Нейтън! — извика Рейчъл. — Той няма пари. Осигуровката му не покрива психоанализата. Има склонност към самоубийство и няма къде другаде да отиде. Той се нуждае от теб.

Конрад се замисли за момент, после изви отчаяно.

 

 

Кабинетът на Конрад се намираше в овехтяла готическа сграда на Сентръл Парк Уест между Осемдесет и втора и Осемдесет и трета улица. Помещаваше се в задната част на партера. Единственият му прозорец гледаше към потискащата вентилационна шахта, която неговата сграда споделяше с вехтата готическа кооперация на ъгъла на Осемдесет и трета улица. Прозорецът бе закрит с дървени щори, през които не проникваше дневна светлина. Човек трудно можеше да забележи, че там въобще има прозорец. Кабинетът му винаги изглеждаше някак си гол и неестествен.

Беше разделен на чакалня и стая за консултации. И двете бяха малки. В чакалнята имаше място само за един-два рафта с книги, два-три стола и малка ъглова масичка, на която лежаха екземпляри от „Ню Йорк Таймс“ и „Психологията днес“, предназначени за пациентите. Самият Конрад никога не ги четеше.

Стаята за консултации беше малко по-голяма, но пък претъпкана. На северната стена се намираше прозорецът, а на южната — банята. Всеки друг сантиметър бе зает от рафтове, отрупани с овехтели книги като „Сексуалността и детето“, „Психофармакология“ и „Пълните събрани съчинения на Зигмунд Фройд“ в няколко тома. В единия ъгъл стоеше старомодно бюро, чийто капак бе вдигнат, а плотът му бе отрупан с вестници и списания. Някъде под всички тези неща се криеха телефонът и телефонният секретар. На крайчеца на бюрото туристически будилник едва пазеше равновесие.

Накрая идваха и основните мебели: коженото кресло на Конрад, канапето за анализираните пациенти и голямото жълто кресло за подложените на терапия.

 

 

Днес, когато седна в това кресло, Тимоти заприлича на джудже. Слабите му ръце лежаха отпуснати на подлакътниците и леко трепереха. Главата му се клатеше, сякаш вратът не можеше да я поддържа. Бейзболната шапка на „Метс“ стоеше накриво на главата му, вероятно за да прикрива оплешивяването.

Загледан в него, Конрад се помъчи да се издигне над облака от съжаление към младия човек. Наложи безстрастна маска на тъжното си отпуснато лице. Задиша бавно и изчака мозъкът му да се настрои да възприема. Никакво съдене, никакви тълкувания. Просто трябваше да слуша внимателно и да дава мнение.

— Нали разбирате — меко започна Тимоти, — чувството за вина е по-лошо от страха. Имам предвид, да, наистина се чувствам ужасно, но всъщност не се плаша много от смъртта.

Конрад слушаше мълчаливо. Тимоти му говореше по този начин от седмици: за вината и срама, които тегнеха над него тежко като смъртта. Той вече знаеше причините за това. И сега се опитваше да размени това познание за поглед в душата на младежа.

Тимоти изнурено повдигна глава и се вторачи в Конрад с хлътналите си черни очи.

— Мразя усещането, че… Господ ме наказва, че СПИН е някаква божествена присъда. Наказание за греховете ми.

Конрад се размърда в креслото.

— И кои са тези грехове, Тим? — меко попита той.

— О, нали знаете — болезнено въздъхна младежът. — Все същите стари грехове. Животът ми. Сексуалните ми предпочитания.

После добави с усилие:

— Имам предвид, нали точно това е наказанието за секса с мъже?…

— Така ли? — попита Конрад.

Очите на младия мъж се напълниха със сълзи и той ги повдигна към тавана.

— Струва ми се, че някъде дълбоко в мен се крие свещеник фундаменталист. Като в онзи филм на Уди Алън: в съзнанието ми живее някакъв свещеник, размахва пръст в лицето ми и казва: „Виждаш ли? Не можеш да заблудиш Господ, Тимоти. Това е наказанието ти, задето вършиш мръсотии с други момчета“.

Конрад се усмихна колкото можеше по-очарователно.

— Не ми се ще да прозвуча като психиатър — каза той, — но този свещеник прилича на баща ти, нали?

Тимоти се засмя и кимна.

— Да, според мен той наистина щеше да мисли така. Баща ми. Ако бях говорил с него. Е, надали щеше да го изрече, но щеше да вярва, че съм наказан, защото съм гей.

— Интересно от теологична гледна точка — отбеляза Конрад. — Ако СПИН е наказание за хомосексуалността, за какво е наказание детската левкемия? За това, че не си давал играчките си на другарчето си?

Тимоти отново се засмя.

— Дъждът вали и върху праведните, и върху грешниците — меко каза Конрад.

— О, страхотно — изстена Тимоти и облегна глава назад. — Кой го е казал? Зигмунд Фройд?

— Вероятно. Някой от нас — умните еврейски момчета.

Още няколко мига Тимоти седя по този начин — отпуснал в креслото слабото си тяло и отметнал глава. По лицето му се застичаха сълзи. Капеха по облегалката на креслото и мокреха жълтата тапицерия.

Конрад погледна часовника на бюрото си. Девет и тринадесет. „Слава богу — помисли си той, — почти свършихме.“ За момент усети как съжалението отново се надига в душата му. Едва можеше да изтърпи това.

После отново насочи очи към пациента си. Тимоти седеше неподвижен, отметнал глава и облян в сълзи. „Побързай, Тимбо, убиваш ме“ — помисли си Конрад.

Най-после хореографът погледна психиатъра. Сълзите вече ги нямаше. Устните му бяха стиснати. Конрад забеляза как очите на младежа започват да гледат по-твърдо.

— Радвам се, че обичах хората, които обичах — каза Тимоти. — Не искам да умра засрамен. Радостен съм.

После устните му затрепериха и той отново заплака.

Конрад се наведе към него и заговори нежно:

— Времето ни свърши. Трябва да спрем.

 

 

Конрад се облегна в креслото и отпи от кафето. Ако имаше повече време да поработи с Тим, той щеше да се справи с чувството за вина и заболяването си. Щеше да се почувства освежен по някакъв загадъчен начин, и успокоен.

А после щеше да умре — бавно, болезнено, ужасно. Съвсем сам.

Мамка му! Конрад поклати глава. Страхотно отношение. А беше едва девет и двадесет сутринта. Не можеше да си позволи да се чувства потиснат отсега. Трябваше да се справи с Джун Фефърман — сладка и много нещастна жена, чийто съпруг пилот бе загинал миналата година при катастрофа, докато шофирал от летището към дома си. А след нея беше Дик Уайът, жизнен четиридесет и пет годишен директор на компания, който една сутрин се подхлъзнал на стъпалата на дома си и се парализирал от врата надолу. Накрая, вероятно най-тежкият случай от всички, бе Каръл Хайнс, загубила петгодишния си син, заболял от тумор на мозъка. Дъщерята на Конрад, Джесика, беше също на пет години. Беше му ужасно неприятно да работи с Каръл Хайнс.

Затвори очи. После издаде странен звук — нещо между въздишка и стон. Психиатърът на прокълнатите. Господи, къде бяха всички онези богати невротици от Уест Сайд, за които бе слушал толкова много? Най-доброто, което можеше да направи за своите пациенти, бе да ги освободи от заблудите им, за да могат да се изправят срещу кошмарите си.

Чу как външната врата се отваря със скърцане. Отвори очи и погледна малкия часовник. Девет и двадесет и пет. Госпожа Фефърман и мъртвият й съпруг бяха пристигнали пет минути по-рано. Пет минути. Все още имаше време да се отпусне малко преди началото на сеанса.

Стисна чашата и я вдигна към устните си. Вдъхна аромата на кафето.

Телефонът иззвъня. Оставеният върху него лист се плъзна и падна на пода. Телефонът звънеше силно и пронизително.

— Хм… как точно да ти го кажа? — тихо промърмори Конрад. — Разкарай се.

Телефонът звънна отново.

Конрад изруга, остави чашата върху реферата си за реакцията на децата към скръбта, после вдигна слушалката.

— Доктор Конрад.

— Здрасти, Нейт. Джери Сакс се обажда.

Конрад се намръщи. Петте му минути отидоха на кино.

— Здрасти, Джери — отвърна той колкото се може по-жизнерадостно. — Как си?

— Е, нали знаеш. Не трупам огромните пачки на хората от Сентръл Парк Уест, но се справям. А ти как си?

— Добре, благодаря — отвърна Конрад.

— Слушай, Нейт — заговори Сакс енергично. — Имам един случай, който е точно като за теб.

Нейт поклати глава. Представи си Джери Сакс седнал зад огромното си бюро в общинска психиатрична клиника „Импелитери“. Облегнат на стола, качил крака на бюрото, едната му ръка положена върху огромното му шкембе. Гигантската му яйцевидна глава отметната назад, така че тъмните му очила проблясват на светлината на лампата. И голямата табелка от оникс пред него: „Доктор Джералд Сакс, директор“. Табелката бе дълга поне половин метър.

След това си помисли, че Джери всъщност си я е заслужил. Назначаването му за директор беше резултат на десетгодишно усърдно подмазване на президента на Куинс, Ралф Джулиана. Конрад бе виждал Джулиана по телевизията: набит простак в скъп костюм и евтина пура в устата. Сигурно никак не беше приятно да му се подмазваш. Сакс бе прекарал десет години, смеейки се на тъпите шеги на този кретен. Беше присъствал на приемите му. Беше му осигурявал „уважаван психиатър“, с когото да впечатли приятелите си. Да не споменаваме, че беше свидетелствал на няколко дела, от които Джулиана се интересуваше. И накрая бе успял да получи назначение като директор на „Импелитери“. Горд господар на зелените му стени, спартански обзаведените общежития и мрачните стаи. Безстрашен лидер на персонала от отхвърлени отвсякъде другаде лекари, полуграмотни терапевти и проклети като питбули сестри с намръщени физиономии. Крал Питон в змийското гнездо на града.

Но Конрад му беше длъжник. Бяха се запознали преди петнадесет години, когато и двамата бяха стажанти в Медицинския център на университета в Ню Йорк. Конрад още тогава не харесваше Сакс. Но преди пет години Конрад лекуваше един страдащ от маниакална депресия тийнейджър, Били Хуарес. Били беше много беден и започваше да проявява склонност към насилие. Вече беше набил един учител, който го попитал защо бяга от часовете. Бе започнал да приказва, че ще си купи пистолет. Били се нуждаеше от болнично лечение и лекарства, но нямаше пари за тях. Конрад се страхуваше, че момчето е обречено да попадне в някой безплатен обществен ад. После правителството субсидира експериментална програма, която премести някои от пациентите на „Импелитери“ в приятен частен санаториум близо до Харисън. Програмата също така осигуряваше безплатен достъп до литий. Конрад се обади на Джери Сакс и му напомни за познанството им. Помоли го да настани Били Хуарес и Сакс изпълни молбата му.

И така му стана длъжник. Затова сега каза:

— Нещо за мен, а? — В гласа му не прозвуча никакъв ентусиазъм, но той продължи: — Е, ще ми е интересно да чуя за това, Джери. В момента съм доста зает, но…

— Хайде, Нейт! — прекъсна го Сакс с небрежния приятелски тон, който Конрад ненавиждаше. — Не можеш само да си седиш в Сентръл Парк Уест и да лекуваш разни тузари, които са се отегчили от броенето на парите си. Макар да предполагам, че вие, частните доктори, знаете лек и за това.

„Да, както вие, политическите подлизурковци, знаете как да излекувате някого от достойнството му“ — помисли си Конрад, но не го каза. След малко Джери спря да се хили на собствената си шега и продължи:

— Сериозно, Нейтън, това е нещо вълнуващо. 330–20.

— Криминална процедура?

— Да. Случаят беше по вестниците и къде ли не.

— По вестниците, така ли?

— Да, разбира се. Преди три седмици. Случаят на Елизабет Бъроуз. Не ми казвай, че си прекалено голям тузар, за да четеш таблоидите.

— Ами…

— Е, съдът ни я изпрати за тридесет дни. Трябва да преценим дали е в състояние да се яви на дело. Тя е на осемнадесет. Диагнозата й е параноична шизофрения. Има халюцинации и история на насилие.

— Изглежда е наркоманка.

— Не открихме никакви следи от дрога.

— Но е склонна към насилие, нали?

— Уха! — Сакс даже подсвирна. — Слушай. Започнах да я разпитвам. Всичко вървеше добре, дори повече от добре. Тя ме харесва и не спира да говори. После изведнъж — бум! Раздразва се. Направо откача, човече. Хвърля се върху мен. Едва не ме удушава, докато ми се притекат на помощ и я удържат. А е дребна, Нейт. Имам предвид, направо няма да повярваш на силата й. Бяха нужни четирима санитари, за да я удържим. И още двама, за да я вържем. Когато я изведохме навън, едната стокилограмова санитарка си беше изкарала акъла от страх. Накрая, след като й инжектирахме лекарство, достатъчно да упои слон, я вкарахме в единична стая, за да не нарани някого. И знаеш ли какво стана? Изпадна в кататония. Никакво движение, никакъв говор. Само седи и гледа вторачено.

Конрад изсумтя.

— Страхотно, Джери. Ще дотичам веднага на помощ с моя супервълшебен унищожител на лудост. Какво искаш да направя, по дяволите?

— Нищо. Не се опитваме да я излекуваме, разбираш ли? Трябва ни някой, който да я накара да говори. Да определи дали може да се яви на делото.

— Тогава я дайте на някой от вашите съдебни експерти. Нали точно това им е работата. Слушай, след минута ще влезе пациентката ми. Не може ли…

— О, кажи й да почака малко — прекъсна го Сакс. — Говоря сериозно. Ти участваше в онова проучване на „Кълъмбия Прес“ преди три години, нали? Кататоници. Същите случаи. Свърши страхотна работа. Имам предвид, дори в „Сайънс Таймс“ писаха за теб, Нейтън. Имаш жестока репутация.

Последва кратка пауза. Конрад седеше и мълчаливо клатеше глава.

После Сакс каза:

— Случаят е страхотен, Нейт. Защо, по дяволите, мислиш, че се залових с него? Шефовете ме наблюдават внимателно. Пресата също. А ти си известният психиатър, който може да им направи впечатление.

Нейтън отново не отговори и Сакс добави:

— Моля те за услуга, Нейт. Наистина.

Конрад отново погледна часовника. Госпожа Фефърман сигурно ставаше неспокойна. Той прокара ръка през косата си.

— Какво… за какво е била арестувана? — най-после попита той.

Сакс се засмя с облекчение и триумф.

— Ама ти наистина не четеш вестници! Случаят Бъроуз. Елизабет Бъроуз! Убила е човек, Нейт. Прерязала му гърлото. Накълцала го на парчета.