Андрю Клаван
Нито дума (37)

Бягство

Спускането към шахтата беше около три метра. От мястото си до прозореца Конрад едва виждаше тротоара долу. Светлините от апартаментите в сградата му и в съседната падаха само на места, а останалата част тънеше в тъмнина. Някои от прозорците на първия етаж — всичките тъмни — проблясваха от отразената отсрещна светлина.

— Добре — прошепна Конрад.

Затвори очи и прогони образа на мъртвата си дъщеря. Прогони и спомена за кръвта на Елизабет по седалката на корсиката. Отвори очи, отключи малкия прозорец и го вдигна.

Усети влажния вятър по лицето си.

„Ами ако наблюдават? Ако са някъде отвън?“

Прогони и тази мисъл. Трябваше да действа. Беше единадесет и десет. Ако грешеше, трябваше да се върне тук до полунощ. Налагаше се да действа бързо. Веднага.

Отворът беше доста тесен. Наложи му се да се измъква постепенно — първо едната ръка, после главата, после другата ръка. Но нямаше място да измъкне и краката си. Завъртя се и се надигна. Металната рамка го издра. Хълбоците му се заклещиха. Той дръпна силно, като сумтеше тежко. Успя да извади крака си…

— Господи!

Плъзна се. Увисна на рамката, а краката му се залюляха под него. После падна.

Краката му се удариха в твърдата настилка. Усети прорязваща болка в дясното си коляно, кракът му се подгъна и Конрад се срина до стената.

В канала имаше вода, която се просмука в панталона му. Конрад стана. Дишаше тежко и се опираше на стената.

Вдигна глава и се огледа. Засмя се горчиво.

„Страхотна идея, тъпако! Загуби играта.“

Собственият му прозорец беше високо над него. Останалите прозорци бяха тъмни и затворени. Можеше ли въобще да стигне до някой от тях?

„Тъпак с тъпак!“

Изхлипа. Обзе го паника. Стори му се, че отново е на девет години. Стоеше на бейзболното игрище и се надяваше играта да приключи лесно. А после виждаше летящата към него топка и чуваше виковете: „Мръдни назад, мини назад!“. Хвърляше се енергично да я хване, а тя само се удряше в ръкавицата му и падаше на земята. След това идваха ругатните: „Тъпак с тъпак! Загубихме играта заради теб!“.

Мили боже, щеше да прекара остатъка от нощта заклещен в шибаната шахта като плъх в клетка, докато дъщеря му…

„Браво, татко!“

— О, Господи! — изстена той високо.

Вдигна глава към прозорците на съседната сграда.

Всичките бяха тъмни и затворени. И високо. Едва можеше да ги достигне с пръсти. Намръщен от болка, той закуцука към един от тях. Повдигна се и се хвана за перваза. Застанал на пръсти, той пъхна ръце под рамката и бутна нагоре. Прозорецът не се отвори. Конрад отиде до следващия, който също беше заключен. Какво ли друго можеше да се очаква? Това бяха кабинети на лекари, зъболекари, психоаналитици. Нормално бе да са заключени. Конрад се облегна на стената и притисна лице в студения камък. Устните му трепереха.

„Страхотна идея, тъпако!“

Трябваше да направи нещо. Каквото и да е. Вдигна очи към прозореца над главата си и изруга.

Наведе се и събу обувката си. Намръщи се, когато босият му крак стъпи в студената локва. Протегна се колкото можеше по-нависоко и удари прозореца с обувката си.

До този момент се бе чудил само как ще влезе през прозореца. Смяташе, че никой няма да чуе разбиването на стъклото. Това беше Ню Йорк — никой, който чуеше шум от чупене на стъкло, нямаше да му обърне внимание.

До момента, когато удари стъклото, въобще не си бе помислял за аларма. Все пак в неговия собствен кабинет нямаше такава. Не се нуждаеше от нея: в офиса му нямаше нищо ценно, освен може би рецептите му. Но другите лекари, разбира се, държаха лекарства и скъпи инструменти.

После светът около него експлодира. Стъклото се разби със силен трясък и в същия момент Конрад си помисли ужасено: „Господи, ами ако има аларма?“.

И тогава алармата запищя.

Нощта затрепери. Мислите му се разпаднаха на безброй късчета. Той стоеше свит до стената и си повтаряше: „Аларма! Аларма!“.

В прозорците над него светна и някои от тях се отвориха.

„Аларма! О, Господи! Аларма!“

Конрад бързо си обу обувката и огледа прозореца над себе си. Остри парчета стъкла стърчаха от перваза. Той се хвърли към тях. Скочи и се хвана за рамката на прозореца. Стъклата се забиха в дланите му. Алармата пищеше в ушите му.

Конрад стисна зъби и притвори очи, пронизан от острата болка. Набра се и усети как стъклата разкъсват плътта му. Изтегли се горе и се промуши през отвора. Стъклата раздираха ризата и кожата му. Усети гореща кръв по ръцете и корема си. Алармата продължаваше да вие.

Най-после успя да влезе. Търколи се в тъмното и се удари в пода, протегнал ръце пред себе си. Тялото го болеше и кървеше. Болката в коляното го изгаряше. Лежеше на пода, пред очите му се носеха червени облаци, а лудото биене на сърцето му заглушаваше всички други звуци.

После чу алармата отново. Трябваше да бяга. Да стане и да изчезне, преди ченгетата да се появят.

Протегна ръце в тъмнината и напипа някакъв плот. Стисна го здраво и се надигна, като пъхтеше тежко. Усещаше мократа кръв през ризата си. Присвит от болка, се запрепъва през стаята. Докосна една стена и се отдръпна от нея. Удари се в табла с инструменти, която изтрака силно. Намръщи се съсредоточено и видя светлината от външния коридор, която се процеждаше под вратата. Закуца към нея и протегна ръка.

Алармата продължаваше да вие. Конрад застана до вратата. Сега чу и гласове. Плътен бас викаше нещо. Изтракаха ключове.

Конрад застина. Някой идваше. Вероятно портиерът. Или човекът от поддръжката. Все още нямаше полицаи.

Вратата се открехна.

Той се хвърли назад и се залепи до стената. Светлината се разпростря като жълто петно по пода към краката му.

После вратата се отвори по-широко и Конрад видя мъжка сянка.

Беше едър мъж. Висок, с широки рамене. Чернокож мъж в лилава портиерска униформа.

Конрад се притисна плътно до стената, когато портиерът предпазливо надникна вътре. Мъжът отвори вратата още малко. Светлината запълзя към краката на Конрад. Алармата продължаваше да вие пронизително. Портиерът влезе в офиса.

Конрад видя неясния силует, който бавно пристъпваше напред. Забеляза го как опипва стената и търси ключа за осветлението. Още една стъпка и портиерът застана точно пред него. Ако Конрад издишаше дълго сдържания въздух, портиерът щеше да усети полъха му по врата си.

После мъжът направи още една крачка и мина покрай него.

— А, само стъклото — каза той доволно.

Конрад се затича към вратата. Портиерът натисна ключа и стаята се обля в светлина. Но дотогава Конрад вече завиваше зад ъгъла и тичаше по коридора. Зад него алармата продължаваше да пищи. Портиерът въобще не се обърна. Дори не го видя.

Имаше дивашки вид: рошава коса и налудничави очи. Оранжевата му риза бе омазана с кръв. Кръв течеше и по ръцете му и капеше от пръстите му. Конрад се втурна във фоайето. Беше просторно, с огледала по стените. От тавана висеше огромен полилей. Предната въртяща се врата се намираше вляво от него. Той закуца към нея.

— Стой!

Конрад се огледа. На стената вдясно от него имаше два асансьора със златни врати. Една от тях тъкмо се бе отворила. От нея изскочи дребен набит испанец, облечен в бежова униформа, опъната по кръглото му шкембе. Техникът по поддръжката.

— Стой! — извика той отново.

Конрад спря.

— Бързо — каза той и посочи към коридора, откъдето бе дошъл. — В офиса до моя. Бързай. Портиерът…

Мъжът присви очи и се втурна смело по коридора.

Конрад изскочи през въртящата се врата и застана на тротоара замаяно, като примигваше в нощната мъгла.

Намираше се на Осемдесет и трета улица. Сентръл Парк Уест бе вдясно от него. Помисли си, че похитителите го чакат там. Наблюдаваха изхода на неговата сграда. Нямаше да наблюдават и тази улица.

Дишаше тежко. Стомахът му се бунтуваше. Изстена от болка и в ръцете, и в коляното.

„Моля те, Господи! Моля те, моля те!“

Зави към авеню „Кълъмбъс“. Когато се затича, изплака от болка.