Андрю Клаван
Нито дума (13)

Съвсем прост въпрос

„Ще бъдеш проследен. Ще бъдеш наблюдаван всеки миг.“

Конрад облече шлифера си и тръгна заедно с Агата към вратата.

„Ще я убия, ако спреш. Ще я убия, ако завиеш по погрешна улица. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка… тя ще умре.“

На вратата Агата вдигна очи към него. Не го попита дали ще се оправи, просто стоеше и го гледаше. Очите й изглеждаха огромни и тъмни. Той я докосна нежно по бузата, после се наведе и притисна устни към нейните.

— Не им позволявай да видят как плачеш, Аги.

Тя се усмихна насила и поклати глава.

— Добре.

— Не отваряй вратата.

Агата не можа да му отговори.

— Скоро ще се върна.

Тя кимна, а очите й отново се напълниха със сълзи.

Конрад си пое дълбоко дъх и излезе в коридора. Чу как вратата се затваря зад него.

„През целия път зад теб ще има някой. И няма да знаеш кой може да е. Може да е портиерът ти или пък най-добрият ти приятел. Може да е месарят или хлебарят. Но винаги ще има някой.“

Конрад бавно тръгна към асансьора. Натисна копчето и загледа лампичката. 12… 11… 10… Стоеше пред вратата и оглеждаше коридора. Беше празен. Очите му се спряха на вратата на апартамент 5С. Там живееха съседите му. Скот и Джоан Хауърд. Пенсиониран бижутер и жена му. Вратата привличаше Конрад като магнит. Той си представи как казва на Скот: „Звънни в полицията, моля те“. Дори се наведе към вратата, докато чакаше асансьора.

Но после застина на място.

„Имаш хубава риза. Оранжевото ти отива.“

Зад гърба му се отвори друга врата. Конрад се завъртя. Били Прайс излезе от апартамента си с два кашона. Конрад си спомни как се бяха срещнали в асансьора. Новият му съсед, служителят от Уолстрийт с отегчителния си хумор.

Младият мъж му се усмихна.

— Здрасти, докторе. Как си?

Конрад се усмихна и кимна леко.

— Още една похабена събота — каза Прайс, отвори вратата към помещението за боклук и я задържа с крак. — Можеш ли да повярваш, че все още си разопаковам багажа? — попита той и метна кашоните настрани.

Конрад го наблюдаваше внимателно. „Не — помисли си той. — Не мога да повярвам.“

— Къде е малкото момиченце днес? — попита Прайс.

Конрад се сдържа да не му се озъби.

— Ами… тя е навън с приятели…

— Аха — кимна Прайс. — Е, ще се видим пак — добави той, намигна му и бавно тръгна към апартамента си.

Вратата на асансьора се отвори. Конрад бързо влезе вътре.

— Точно така — промърмори той под носа си.

 

 

„През целия път зад теб ще има някой. И няма да знаеш кой може да е. Може да е портиерът ти или пък най-добрият ти приятел. Може да е месарят или хлебарят. Но винаги ще има някой.“

Застанал сам в асансьора, Конрад отново загледа лампичката. 5… 4… 3… Ако някой наблюдаваше отвън, щеше да разбере веднага, ако асансьорът спреше и Конрад излезеше.

Не го направи. Слезе във фоайето.

Излезе от асансьора и тръгна към портиера. Тази вечер беше Ърни. Висок слаб испанец с широка дружелюбна усмивка. Ърни забърза да му отвори стъклената врата. Когато Конрад мина покрай него, Ърни се усмихна и му намигна.

— Чао, докторе.

Конрад му се усмихна в отговор.

Вечерта беше мразовита и влажна. Лека мъгла се спускаше над фасадата на библиотеката на Морган на отсрещната страна на улицата. Фризовете й оживяваха от светлината на прожекторите, насочени към нея. Жълтите листа на тополите проблясваха отстрани.

Под дърветата минаваха хора. Чернокож мъж в кожено яке, хванал ръката на усмихнато момиче. Среброкос мъж в елегантен тъмен костюм. Възрастна жена с боядисана в червено коса разхождаше кокера си. Млад скитник седеше на стъпалата на библиотеката, свел глава към коленете си.

Конрад спря за момент и се вгледа в тях. Усети как по слепоочията му се стича пот.

„Ще я убия, ако спреш. Ще я убия, ако завиеш по погрешна улица. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка… тя ще умре.“

Той тръгна към гаража.

 

 

— Как си, докторе? Време да запалим стария ролс, а?

Конрад се вгледа в лицето на Лар, служителя в гаража. Добре познато лице, с голям нос и червени бузи като на Дядо Коледа. Лар работеше тук почти всяка вечер. Винаги поздравяваше Агата любезно, а когато видеше Джеси, се преструваше, че се кани да й открадне носа. Сега, когато Конрад се вгледа в малките му присвити очи, те проблеснаха като черни мъниста.

— Да, няма да е лошо — отговори Конрад.

Лар му отдаде чест и тръгна да докара колата.

Конрад зачака, пъхнал ръце в джобовете на шлифера си.

Погледна нервно през рамо и сърцето му се сви.

На отсрещната страна на улицата, до ниско гинко^[1], стоеше някакъв човек и го наблюдаваше. Конрад ококори очи и се вторачи във фигурата.

Човекът небрежно се обърна и бавно се отдалечи.

Сребристосинята корсика на Конрад изскочи от гаража със свистене на гуми и закова пред него. Лар излезе отвътре и му задържа вратата отворена.

— Благодаря ти, Лар — дрезгаво каза Конрад, после се настани зад волана.

 

 

„Ето какво ще направиш сега, докторе. В момента е седем и пет. Веднага щом затвориш телефона, ще си облечеш палтото и ще излезеш. Ще отидеш в лудница «Импелитери». Пътят дотам ще ти отнеме не повече от двадесет — двадесет и пет минути.“

Корсиката се движеше бавно по Тридесет и шеста улица. На ъгъла на авеню „Лексингтън“ Конрад спря на светофара. Зелен понтиак закова до него. Двигателят му ръмжеше силно. Конрад погледна към него и видя зад волана мускулест млад мъж. Младежът бе подстриган късо и носеше бяла тениска. Той прикова очи в Конрад и се ухили, после форсира двигателя.

Конрад преглътна затруднено и отмести очи към огледалото за обратно виждане. Не можа да различи шофьора в колата отзад. Само два фара и силуета на глава, която го гледаше.

Светна зелено, той натисна газта и се понесе към тунела.

„Та значи сега е седем и половина. Влизаш в лудницата и отиваш при Елизабет. Влез направо вътре. Не говори с никого. Не си губи времето. Не разполагаш с никакво време, докторе, нали разбираш? Просто отиди при Елизабет. Говори с нея. Както правиш обикновено. Не й давай лекарства. Мозъкът й трябва да е ясен. Само си поговори с нея и я накарай да се отпусне. Да се съгласи да си бъбри с теб. Ще ти отпусна половин час за това, дори четиридесет и пет минути. Добре, става осем и петнадесет. Тя говори, спокойна е и ти има доверие. Точно тогава трябва да й зададеш един въпрос.“

Няколко улици водеха към входа на тунела. Корсиката се вля в потока коли. След миг Конрад се мръщеше срещу ярките подземни светлини. Прожектори, закачени по мърлявите стени, облицовани с жълти плочки. Фаровете на колите отсреща. Червени стопове пред него.

Работник от пътното управление вървеше по тясната пътека вдясно. Камион на „Кока-Кола“ го притискаше отзад. Отпред един мъж в син шевролет наблюдаваше Конрад в огледалото за обратно виждане.

„Кой е номерът, Елизабет?“ Това е въпросът. Единственото, което трябва да попиташ. След като я накараш да се отпусне и да се разприказва, просто трябва да се наведеш приятелски към нея и да попиташ: „Елизабет, кой е номерът?“. Нищо сложно. Фасулска работа.

Конрад излезе от тунела в мъгливата нощ. Мина през будката за събиране на такси и потегли по магистралата към Лонг Айланд.

Стискаше волана и усещаше как ризата му подгизва от пот. Корсиката се носеше плавно по широката магистрала, заобиколена от коли. Задминаваха го. Някои оставаха зад него. Други се изравняваха с корсиката. Тъмни силуети зад воланите.

Фарове, блеснали като очи на хищник.

 

 

В седем и половина спря на паркинга на „Импелитери“. Изоставаше с пет минути от разписанието на Спорт.

„Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда. Няма да чакам и една секунда, докторе. Девет часът и край. Запомни това.“

Конрад паркира на запазеното място точно до стената на сградата. Потупа вътрешния джоб на шлифера си и усети касетофона. Беше го донесъл, защото искаше всичко да изглежда нормално за Елизабет.

„Елизабет, кой е номерът? Само един прост въпрос.“

Той излезе от колата и затвори вратата.

Тук, далеч от високите манхатънски сгради, които осигуряваха заслон, въздухът му се стори ужасно студен. Мъглата вледени кожата и мократа му от пот коса. Той потрепери.

Остана неподвижно за секунда, като се опитваше да се стегне. Ръцете му трепереха. Едва дишаше. Конрад бавно облиза устни и вдигна очи към „Импелитери“.

„Часовниковата кула. След като Елизабет ти каже номера, ела при часовниковата кула на улица «Ленърд». Знаеш ли я? В долната част на града, така че трябва да си оставиш поне половин час, за да стигнеш дотам. А това означава, че трябва да излезеш от «Импелитери» най-късно в осем и половина. Вземи номера и напусни лудницата до осем и половина. Това ще ти осигури точно нужното време. Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда.“

Като дишаше тежко, Конрад се вгледа в каменния куб пред себе си. Мъглата затанцува на светлината на ярките прожектори. Решетките се открояваха ясно пред прозорците, зад които светеше. Там, където беше тъмно, прозорците гледаха безжизнено.

„Не искам да стоя тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома? Искам у дома.“

— О, господи! — прошепна Конрад.

Джесика беше ужасно уплашена.

„Защо не мога да се прибера у дома, татко?“

Дъщеря му се страхуваше, а той не знаеше нищо. Не знаеше кой я е отвлякъл, нито защо. Дори не разбираше какво искат от него.

„Не искам да стоя тук, татко.“

„Бебето ми — помисли си той. — Малкото ми момиченце.“

После прогони мрачните си мисли. Трябваше да се съсредоточи. Да бъде спокоен и компетентен. Добрият лекар. Стисна юмруци, за да спре треперенето.

„Елизабет, кой е номерът?“

Един прост въпрос. Трябваше да научи само това.

Конрад влезе в болницата.

 

 

Фоайето бе слабо осветено.

Лилавите флуоресцентни лампи на тавана бръмчаха и мъждукаха. Сестрата зад рецепцията и пазачът в коридора бяха неясни силуети.

„Не говори с никого. Не губи време.“

Конрад извади пропуска си и го показа на сестрата, когато мина покрай нея. Тя му кимна, без да се усмихне. Той закачи пропуска на ревера на шлифера си. Това му осигури някакво занимание, докато минаваше покрай бдителния поглед на пазача.

Стигна до асансьора и натисна копчето.

— Ей! — долетя силен глас от другия край на мрачния коридор. — Ей, Нейт!

„Мамка му“ — помисли Конрад и не се обърна. Вратата на асансьора се отвори и той се качи.

— Нейт. Хей, Нейт! Почакай!

„Не говори с никого…“

Конрад се нуждаеше от специален ключ, за да задвижи асансьора към четвъртия етаж. Затърси го нервно. Хайде по-бързо, хайде!

„Не губи никакво време.“

Гласът на Джери Сакс се чу по-ясно.

— Нейтън! Задръж асансьора!

Вратата на асансьора се затвори. Конрад вкара ключа в процепа и го завъртя, после погледна осветените номера.

После вратата се отвори отново и Джери Сакс влезе.

Беше ужасно задъхан. По розовото му теме блестеше пот, предницата на тъмнорозовата му риза беше потъмняла, както и подмишниците на зеления му костюм.

— Господи, Нейтън. Не ме ли чу? Натисни трети етаж за мен. Пфу! — изсумтя той и избърса лицето си с ръка.

— Съжалявам, Джери, бях…

Гласът на Конрад заглъхна. Той натисна бутона за третия етаж и вратата се затвори. Асансьорът потегли нагоре.

Конрад гледаше светлинката, която се местеше бавно. 1… 2… Сакс го погледна насмешливо.

— Веселба в събота вечер, а? Среща с Нейт. Обзалагам се, че матроните ти от Сентръл Парк не са свикнали на подобни посещения.

Конрад го погледна в очите. Внезапно осъзна, че погледът на Джери Сакс е адски глупав. А и уплашен от умния и сложен свят.

— Джери — рязко каза Конрад. — Дъщеря ми беше отвлечена. Къщата ми е под наблюдение. Моля те, обади се в полицията.

Но всъщност не го каза. Не посмя да го изрече.

„През целия път зад теб ще има някой. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка, тя ще умре.“

— Прав си, че е доста късно — меко отбеляза той.

Асансьорът спря на третия етаж. Вратата се отвори.

— Приятна вечер, Нейт.

Сакс излезе и Конрад продължи сам към четвъртия етаж.

 

 

Беше седем и четиридесет. Разполагаше с петдесет минути да свърши работата. Мина покрай надзирателката — същата едра чернокожа жена, седнала зад бюрото. Отключи вратата на отделението и тръгна по коридора към стая номер три.

Срещу него вървяха санитари. Други го задминаваха. Конрад избягваше очите им. Стискаше здраво верижката с ключовете.

„Кой е номерът?“

Вкара ключа в ключалката.

Внезапно се паникьоса. По лицето му изби пот. Ръката му затрепери.

„Не мога… Не мога да го направя.“

Едва успяваше да си поеме дъх. Огледа коридора и сенките, в които изчезваха хората.

„Не мога да го направя, Аги.“

Беше я оставил сама. Бе оставил жена си сама. С тях.

А кои, по дяволите, бяха те? Те я наблюдаваха и слушаха. И можеха да влязат в апартамента. Можеха да си отключат също като преди. Господи, трябваше само да почукат. Аги щеше да направи всичко, което й наредят. Би се съгласила на всичко, за да спаси детето. Как можа да я остави сама? Какъв човек…

„Не мога…“

А сега отиваше да види пациентката си. Психически разстроена жена, която бе започнала да му се доверява. Щеше да й зададе въпрос, а не знаеше нищо. Дали я познаваха? Дали можеха да й помогнат? Дали въпросът им щеше да я нарани или да я подлуди? Този въпрос можеше да унищожи останките от нормалния й разум. А той не знаеше нищо.

„Какъв е този номер? Защо Елизабет? Защо на мен?“

„Защо аз, за бога?“

„Не искам да остана тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома?“

Трябваше да им откаже. Трябваше да се обади в полицията. Или пък да преговаря с тях…

Зрението му се замъгли, ръцете му затрепериха още по-силно. „О, господи, ще убият дъщеря ми!“

А той не можеше да й помогне. Беше безсилен срещу тях. Беше едно нищо.

— По дяволите! — прошепна Конрад.

Вторачи се в ръката си и се опита да се съсредоточи. Помъчи се да овладее дишането си, да събуди лекаря в себе си.

— По дяволите!

Вдигна нервно ръка и избърса сълзите от очите си. Стисна ключа силно и успокои треперенето на ръката си.

Трябваше само да попита Елизабет кой е номерът. Можеше да го направи. Можеше да запази самообладание достатъчно дълго, за да я попита. Можеше да стигне до часовниковата кула на улица „Ленърд“ и да им съобщи номера. А те щяха да върнат дъщеря му жива.

Съвсем просто.

С нечовешко усилие на волята той прогони всички мисли от мозъка си. Завъртя ключа и тежката врата се отвори. Конрад извади ключа и влезе. Вратата се затвори зад гърба му.

Конрад се закова на прага. Вдигна глава и застина. Устата му увисна. Ръцете му изстинаха.

О, господи! О, господи!

Стаята беше празна.