Андрю Клаван
Нито дума (21)

Болезненият стол

— Здравейте, фенове на психиатрията — каза доктор Джефри Сакс, влезе в стаята на Елизабет и затвори вратата. — Всичко наред ли е?

Конрад се вторачи в него безмълвно.

Той беше един от тях.

Гледаше го и мислеше: „Трябва да… трябва да направя нещо“.

Но какво можеше да направи? Все още не знаеше номера, а Елизабет бе раздразнена, вероятно дори на ръба на жестока криза. Вече бе осем и двадесет и шест, а Сакс…

Сакс погледна Елизабет през дебелите стъкла на очилата си, после отмести очи към Конрад. Продължи да бърбори с жизнерадостния си тон, но гласът му трепереше. Усмивката му бе насилена и изкривена.

— Проблем ли имаме? Какво не е наред? Не искаме двама стари приятели като вас да си имат недоразумения, нали?

Той изгледа Конрад нетърпеливо и добави:

— Нали, Нейт?

Конрад прикова очи в огромната розова глава, обляна в пот.

Осем и двадесет и шест. Трябваше да…

Без да помисли, той прошепна:

— Ти, гадно копеле!

Сакс не му обърна внимание, а погледна часовника си и каза:

— Доста е късно, нали? Я виж, почти осем и половина. Става прекалено късно — каза той и погледна Конрад умолително. — Ако бях на твое място, щях да побързам, Нейт. Наистина да побързам.

И с тези думи се обърна към вратата.

Конрад протегна ръка и го хвана за рамото.

— Ти, гадно копеле — прошепна отново той. — Ти си един от тях… ти… Знаеш ли какво направиха? Знаеш ли?

Огромният мъж уплашено ококори очи.

— Виж… никой не каза нищо за… искам да кажа… кой ти го каза? Не трябваше да ти го казват. Не трябваше да казват на никого.

— За бога, Джери, как можа?

Сакс се намръщи и гневно отхвърли ръката на Конрад от себе си.

— Слушай, я не ми излизай с тези номера. Не всеки е тузар от Сентръл Парк Уест. Нали разбираш? Не всеки е толкова добре материално, че да откаже една добра оферта.

Сакс дишаше тежко и стрелкаше очи между Конрад и Елизабет. После зашепна поверително:

— Виж сега. Не знаех, че ще постъпят така, ясно ли е? Казах им, че няма да вземеш пари, но… Не знаех, че ще направят това.

Отново погледна часовника си и поклати глава.

— Слушай, наистина трябва да побързаш. Тези типове са адски сериозни. Трябва да спазваме графика. — И пак посегна към вратата.

— Стой!

Думата го закова на място. Дълбокият гърлен глас го накара да затрепери. Ръката му се отпусна и той бързо се обърна. Конрад също се завъртя. Двамата впериха очи в Елизабет.

До този миг тя бе стояла зашеметена, стиснала главата си с ръце и отворила уста, като непрестанно местеше очи от единия към другия, сякаш казваше: „Не, не, не“.

Сега едната й ръка бе все още на главата, но другата сочеше лицето на Сакс.

— Ти — изръмжа Елизабет отново. — Истински си.

Замръзнаха за момент в тази поза: Елизабет с протегната ръка, Сакс — втренчен в нея и облян в пот. Конрад настръхна.

„Трябва да… трябва да направя нещо… трябва…“

— Е, Елизабет, виждам, че си постигнала голям успех — каза Сакс. — Трябва да тръгвам. Довиждане.

Тя пристъпи към него.

— Ти си лош. Ти си един от тях.

Сакс уплашено се ококори.

— Казал си й? — обърна се той към Конрад. — О, Господи!

Конрад вдигна ръка.

— Елизабет. Недей.

Тя дори не го погледна.

— Доктор Конрад е добър — каза тя и направи още една крачка към зашеметения Сакс. — Знаех си. Бях права. Доктор Конрад е добър, а ти… ти си отвлякъл дъщеря му. Взели сте момиченцето му, за да го накарате да прави разни неща.

Ченето на Сакс увисна.

— О, Господи.

— Откраднали сте дъщерята на доктор Конрад. И всичко е истинско.

— Спри, Елизабет — прекъсна я Конрад, застана между тях и я погали по ръката. — Стига толкова. Моля те.

— Но ти си добър — меко каза тя. — Ти ми каза, че си добър, а те са лоши.

— Моля те — повтори Конрад. — Кротувай.

Побутна я към леглото. Елизабет заклати глава, очите й се напълниха със сълзи.

— Аз не… не мога…

Конрад я накара да седне.

— Всичко е наред — утеши я той. — Всичко ще се оправи.

— За бога, Нейтън — обади се Сакс. — Казал си й. Разказал си й всичко.

Конрад се обърна към него. Огромният мъж стоеше до вратата с отворена уста.

— Мамка му, Нейтън. Не трябваше да казваш на никого. Никой не трябваше да казва нищо на никого. Това беше важното.

Конрад усети как по челото му избива пот.

— Джери… — започна той.

Сакс пристъпи към него.

— За бога, Нейтън, не трябваше да казваш на никого.

— Джери, слушай, можем да се измъкнем, ако се държим един за друг.

— Нали точно това ти казаха! Да не разправяш на никого.

— Можем да се измъкнем, ако…

— Не мога! — изкрещя Сакс. — Не мога да се измъкна. Тя ще разкаже. Ти можеш да разкажеш. А те…

— Господи, Джери!

— Имам предвид, майната й на шибаната полиция. Майната й и на работата ми. Ами те? Искам да кажа… те направо ще побеснеят. Господи, Нейтън, разбираш ли какво ти казвам? Просто трябваше да й зададеш шибания въпрос. Защо, по дяволите, не й зададе шибания въпрос и не изчезна оттук?

— Джери — прекъсна го Конрад рязко. — Отвлякоха дъщеря ми. Трябва да се държим един за друг. Не можем да им разкажем всичко това.

— Да не им казваме? — пронизително изкрещя Сакс. — Да не им казваме? Те ще се обадят тук, за да се уверят, че си тръгнал. Трябва да им кажа. Те трябва да решат проблема или… полицията… службата ми… аз…

— Ако им кажеш… ако им кажеш, ще убият дъщеря ми — обясни му Конрад.

— Чудесно.

— Ще я убият, Джери.

— И какво? Да не искаш мен да убият? Да не искаш да си помислят, че съм ги предал? По никакъв начин. Разбираш ли какво ти казвам?

— По дяволите! — изруга Конрад и се вторачи в Сакс.

„Трябва да… трябва…“

— По дяволите! — повтори той. — Ще я убият. Тя е само на пет годинки. Малко момиченце. Още е в детската градина.

— Майната й! — изкрещя Сакс и се наведе над дребния си колега. — Трябваше да помислиш за това, когато започна да дрънкаш и да разправяш на всички.

Сакс обърна гръб на Конрад и огледа стаята, сякаш търсеше изход.

— Вероятно можем да я упоим — промърмори той. — Точно така. Ще им кажем… ще я упоим, докато всичко свърши. Може и да се хванат… а после ще си я получат и сами ще се оправят с нея.

Конрад отстъпи назад.

„Трябва… трябва да…“

Той избърса устата си с ръка. Потта сякаш избиваше отвсякъде.

„Трябва да го спра.“

Той отново отстъпи назад и се удари в дървения стол.

Сакс продължи да дрънка:

— Слушай, Нейтън, това може и да свърши работа. Ясно ли е? Може дори да пуснат хлапето. Важното е да не ги ядосваме. Трябва да сме честни с тях и да се надяваме, че те ще оправят всичко. Ясно ли е? Когато се обадят, ще им кажем: „Да, той й разказал, но я упоихме. Можете да дойдете по-късно и да…“. Това е всичко. Разбираш ли? Просто ще им кажем.

Конрад сведе очи надолу.

„Трябва…“

Ръцете му стиснаха облегалката на стола.

„Трябва да го ударя. Трябва да го ударя със стола.“

Той се обърна към Елизабет. Тя ги гледаше с ококорени очи.

„Със стола… как… как да го направя?“

Сакс си погледна часовника.

— О, Господи. Почти осем и тридесет и пет е. Ще се обадят след пет минути. Добре, добре, трябва да вървиш. Знаеш ли номера? Трябва да изчезваш оттук. Аз ще сляза долу и ще изчакам обаждането им. Ясно ли е? Така ще действаме.

Конрад стисна облегалката на стола с две ръце и го вдигна.

— Я стига! — извика Сакс. — Какво правиш? Имаш ли номера? Да вървим.

Конрад се втурна към него.

Вдигна стола високо във въздуха, направи две крачки и болното му коляно се подгъна. Той изстена от болка, но тромаво продължи напред и стовари стола върху Сакс.

Елизабет изпищя.

— Чакай бе! — извика Сакс и вдигна ръце пред лицето си.

Столът се удари леко в рамото му.

— Ох — каза той и се отдръпна към стената. — Какво правиш, Нейтън?

Ударът изби стола от ръцете на Конрад. Той застина на място и се намръщи от болката в коляното. Ръцете му увиснаха.

„Какво правя? Какво, по дяволите, правя?“

— Господи, Нейтън — каза Сакс, отдръпна се от стената и разтърка рамото си. — Господи! Можеше да ме убиеш.

Конрад прокара ръка през оредялата си коса. Поклати глава замаяно.

— Аз… съжалявам. Не знам какво… разстроен съм… аз…

После автоматично вдигна стола и го изправи.

— Господи, не издържам вече…

— Да — съгласи се Сакс. — Така ли трябва да се държи един лекар?

— Не, не… аз… сигурно полудявам.

Конрад се вторачи в стола. Не можеше да повярва, че е ударил Сакс.

Сакс протегна ръка и я разтърка, после отново погледна часовника си.

— Добре. Трябва да действаме. Ако искаме всичко да мине добре, трябва да тръгваме.

Конрад кимна изморено, вдигна стола и отново удари Сакс.

Този път го грабна едновременно за облегалката и седалката и го завъртя силно. Тежките крака удариха огромната розова глава на Сакс. Капки пот и кръв изхвърчаха във въздуха. Също и очилата на Сакс. Удариха се в стената и паднаха на пода.

Конрад отново изпусна стола, спъна се, но успя да запази равновесие.

Погледна нагоре и видя, че Сакс още стои. Очите му бяха неподвижни. Устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. На главата му се виждаше открита рана.

Раната почервеня от кръв, която се стече по окото на Сакс и бузата му.

— Нейтън… — почна Сакс, после се свлече на колене.

Падна на пода с глух удар и остана там неподвижно.