Андрю Клаван
Нито дума (6)

Жената на стола

Психиатрична клиника „Импелитери“ се намираше на няколко пресечки от булевард „Куинс“, близо до областния затвор. Осветена от малки прожектори, тя приличаше на огромен сив куб, плаващ в тъмнината. Дъждът плющеше силно по лампите и каменната фасада на сградата. Докато шофираше към паркинга, на Конрад му се стори, че клиниката трепти от проливния дъжд.

Беше казал на Джери Сакс, че ще е тук в седем и половина в петък вечер. И точно в седем и половина паркира корсиката си, елегантен сребристосин седан, на едно от резервираните за лекари места до предната врата. След като спря двигателя, шумът от дъжда по покрива на колата стана оглушителен.

Искаше му се да си е у дома. Искаше му се да играе с детето.

Вдигна куфарчето си от пода, сложи го в скута си и го отвори. Извади малкия касетофон „Сони“. Натисна червеното копче и вдигна касетофона към устата си.

— Петък, дванадесети октомври — каза той. — Първи сеанс с Елизабет Бъроуз.

Превъртя касетата и я пусна. Чу ясно собствения си глас.

— … сеанс с Елизабет Бъроуз.

Пъхна касетофона във вътрешния джоб на сакото си. Погледна през прозореца към мрачната фасада на болницата.

„Убила е човек, Нейт. Прерязала му гърлото. Накълцала го на парчета.“

Конрад въздъхна дълбоко, после изстена:

— О, господи!

Взе куфарчето, отвори вратата и се затича в дъжда към стъпалата на болницата.

 

 

— Е, тя не е една от типичните ти матрони от тузарската част на града — каза Сакс. — Била е по различни институции още от десетгодишна. Имала е няколко случая на насилие. Досието й от детския център в Манхатън сочи, че веднъж срязала лицето на друго дете с кухненски нож. Прокурорът каза, че два пъти била арестувана за нападения и побой. Ще си изцапаш меките ръчички с тази дама, Нейт.

Сакс се облегна на стола си и се ухили. Беше едър мъж, поне петнадесет сантиметра по-висок от Конрад. Лицето му беше широко и месесто. Раменете му изпълваха докрай бялата риза, а шкембето му я разпъваше над колана. Когато се движеше, дишаше тежко и се обливаше в пот. Под мишниците му имаше тъмни петна, а по главата му, голяма, плешива и розова, блестяха капчици. Тъмните му очила бяха вдигнати над веждите. Конрад очакваше всеки момент да се хлъзнат надолу по носа му.

Сакс се засмя весело.

— Един път — продължи той — пребила някакъв холандски моряк. Кълна се в Бога. Мотаела се по Таймс Скуеър, а бедното копеле я закачило.

Джери се изсмя отново.

— Счупила му и двете ръце и му смачкала тестисите. Тогава била на шестнадесет. А на всичкото отгоре е съвсем дребна, почакай само да видиш. Били нужни цели три ченгета, за да я откъснат от онзи нещастник. А когато дошла в съзнание, изглеждала изненадана. Казала, че не го била направила тя. Бил приятелят й, тайният й приятел.

Конрад се наведе напред. Ръбът на дървената облегалка на стола се впиваше неприятно в гърба му.

— Приятелят й? — попита той. — Имаш предвид друга личност ли?

— Не, по-скоро нещо като глас. Властен глас, който й заповядва да прави разни неща, макар че май има и някакъв визуален елемент. Каквото и да е всъщност, то страхотно я дразни. Побеснява. А притежава невероятна сила. Определено е способна на гадни неща и зловещо насилие. Очевидно точно това се е случило на другото нещастно копеле, продавача на жетони, когото накълцала на парчета. Тя твърди, че тайният й приятел бил отговорен и за това — обясни Сакс все така ухилено. — Казвам ти, Нейт, страхотно ще ти се иска да си си стоял на Парк авеню…

Конрад се усмихна.

— Вече ми се иска, Джери, вярвай ми.

Размърда се на стола, който направо го убиваше. Останалата част от кабинета на Сакс изглеждаше удобна. Огромно пространство с кафяв линолеум на пода и яркооранжеви стени. До стената вляво от Конрад имаше кафяво канапе. В единия ъгъл стоеше малък хладилник, а в другия — елегантна закачалка, на която в момента се отцеждаше шлиферът на Конрад. Разбира се, зад широкото бюро на Сакс, пред големия прозорец, който гледаше към паркинга, стоеше гигантският кожен стол на Джери. Облегалката му беше толкова висока, че възглавницата стърчеше над плешивата глава на директора като лешояд. Столът изглеждаше доста удобен.

Но столът пред бюрото му — столът на Конрад — беше дървен. Малък, с кръгла облегалка, твърд. На седалката имаше лека вдлъбнатина, която вероятно би трябвало да направи твърдото дърво по-удобно. Конрад обаче имаше чувството, че седи върху мравуняк. Както и да се настанеше, му беше ужасно неудобно.

— Продавачът на жетони — изсумтя той. — Това е сегашният случай, нали?

— Да. Същата работа като с моряка. Този тип… — Сакс се наведе и зарови из купчината документи на бюрото си. — Робърт Ростоф. Успял някак си да накара Елизабет да го заведе в апартамента си. Но когато й се пуснал — бам! Накълцала го. Извадила му окото, отрязала му пишката. Лоша работа.

Конрад отново затърси по-удобно място на проклетия стол. Струваше му се, че няма да издържи тук цял месец.

— Дрогирана ли е била? — попита той.

— Не и според протокола.

— Взимала ли е някакви лекарства?

Сакс размаха документите.

— Да. Халдол. Но само десет милиграма. Взимала го от две години. Сега утроих дозата.

Конрад кимна.

— Проблемът е, че тя наистина изглеждала в ремисия — продължи Сакс. — Живеела сама, посещавала психиатъра си, работела като прислужница в някаква детска градина в Гринич Вилидж. Всичко изглеждало съвсем нормално, докато изведнъж — бум! И сега е тук.

Сакс се изкашля и очилата му най-после се плъзнаха надолу. Спряха се на носа му, от който изхвърчаха капчици пот.

— Очевидно по онова време също е взимала лекарства.

— И просто така е избухнала? Имало ли е някакви реакции преди това? Апатии? Конвулсии? Нещо друго?

Сакс поклати глава.

— Не. Но все пак нямах възможност да я разпитам подробно преди да побеснее.

— А сега е в кататония. Яла ли е нещо? Спала ли е? Ходила ли е до тоалетната?

— Храним я. Заспа. Не е ходила до тоалетната. Уринира на стола си. Но ние я почистихме, разбира се. Не искахме да те затрудняваме прекалено много.

Джери се опита отново да се захили, но смехът му замря бързо. Изглежда, парата му свършваше.

— На лекарства ли е в момента? — попита Конрад.

— Да. Чрез инжекции — обясни Сакс и разпери ръце, после ги отпусна тежко в скута си.

Усмивката му изглеждаше пресилена. По бузата му имаше струйка пот и капеше по посивялата му яка.

— Проблемът е, че не иска да говори. Имам предвид, това беше добра пациентка, Нейт. Разбирала се е с последния си лекар, онзи, който я изкарал от психиатрията и я стабилизирал. Беше настроена дружелюбно, човече. Готова да говори. Искаше да говори. А сега внезапно нито дума — изхленчи той и избърса потта от лицето си. — Е, какво мислиш?

Известно време Конрад не можеше да направи нищо, освен да продължи да гледа втренчено Сакс. Огромната му глава, плешивото теме. Тъмните очи, които примигваха нервно зад дебелите очила. Помисли си, че сигурно не е приятно президентът на Куинс да ти диша във врата. Да разполагаш само с тридесет дни, в които да представиш случая пред съда, а пациентът ти да занемее.

Конрад взе куфарчето си от пода и каза:

— Хайде да отидем да я видим.

Бе готов на всичко, за да се махне от този проклет стол.

 

 

Асансьорът ги отведе до четвъртия етаж — отделението за криминално проявени жени. Зад металното бюро до двойната врата на отделението седеше дебела чернокожа надзирателка. Тя вдигна свирепия си поглед към значката с идентификацията на Сакс, после кимна и Сакс пристъпи напред и отключи вратата с голям ключ.

Конрад го последва в отделението.

Пред тях се простираше дълъг коридор, мрачен и едва осветен. Две-три флуоресцентни лампи проблясваха в лилаво на високия таван, останалите висяха сиви и безжизнени. Сенките на двамата лекари играеха по стените. Коридорът сякаш изчезваше в противния здрач.

Беше време за обяд и докато минаваха покрай столовата, Конрад видя жените, които се хранеха там — десетина чернокожи жени, наведени над пластмасови подноси. Безформени жени в безформени и мизерни униформи тъпчеха хляб и картофи в устите си, по дрехите им се сипеха трохи.

В коридора беше тихо. Чернокожи жени и сиви фигури излизаха от сенките, кимаха на Сакс, без да проговорят и без да се усмихнат, после изчезваха в сенките.

Сакс спря пред врата номер 3 — дебела дървена врата, чийто прозорец бе обезопасен с плътна телена мрежа. Погледна Конрад, ухили се и поклати глава. Конрад предположи, че усмивката му би трябвало да е подканяща.

Сакс завъртя ключа, вратата се отвори и той влезе. Конрад го последва.

Беше малка стая, всъщност килия. Слабо осветена от единствената крушка, която висеше от тавана. До стената вляво имаше метално легло. На отсрещната стена се виждаха мивка и пластмасова масичка. В единия ъгъл имаше малка ниша. Конрад предположи, че е за клозет. Срещу вратата имаше голям прозорец със солидни решетки.

На един стол пред прозореца седеше млада жена.

Когато я видя, Конрад застина. Божичко!

Сакс вдигна ръка към нея като иконом, който представя официално гостите и каза сериозно:

— Елизабет Бъроуз.

Нейтън не каза нищо.

„Божичко! — помисли си той пак. — Само я погледни.“