Андрю Клаван
Нито дума (25)

В часовниковата кула

— Рискува доста, докторе — каза той. — Часовникът ми показва почти девет и пет.

— Часовникът ти избързва, Спорт — отвърна Конрад.

Все още беше задъхан, но се опитваше да контролира гласа си. Спокоен. Авторитетен. Лекарски.

Спорт се ухили.

— Часовникът ми избързва — повтори той. — Това ми харесва. Часовникът ми избързва.

Внезапно червена светкавица проряза дясното око на Конрад. Той извърна лицето си настрани. Светлината намаля до жълтеникав блясък. Спорт беше запалил кибритена клечка и я поднасяше към цигарата си.

На светлината на клечката, Конрад видя ясно похитителя. „Господи, толкова е млад — помисли си той. — На двайсет и няколко, най-много трийсет.“ Слаб и стегнат, в джинси и сако от туид с кръпки на лактите. Изглеждаше дори хубав, с кръгло момчешко лице и гъста кестенява коса, която падаше над очите му. А в очите му светеше свирепа интелигентност. Бяха очи на артист или студент, или…

Спорт духна клечката и върху лицето му падна сянка.

— Какво има, докторе? Изглеждаш ми изтощен. Не си бързал заради мен, нали? — Той се засмя.

Конрад не отговори.

Спорт махна с цигарата си към него.

— Само се шегувам, докторе. Не се шашкай. Казах ти го и преди: с мен нямаш проблеми. Наистина.

Конрад продължи да мълчи. Помъчи се да диша по-равномерно. Изпъна рамена. Спокойният лекар.

Спорт се захили отново, този път малко по-нервно.

— Добре, добре, значи не искаш да си побъбриш с мен, господин психиатре. Направо ме смаза. Не мога да се справя с мълчанието ти. Та позволи ми да те попитам следното: кой е шибаният номер? Имам предвид, щом не искаш да си приказваме, да се захващаме за работа тогава.

Конрад заговори бавно и спокойно.

— Къде е тя? Къде е дъщеря ми, Спорт?

Въпреки тъмнината видя как младият мъж клати глава. После отново чу смеха му.

— Психиатри — презрително изсумтя Спорт. — Вечно отговарят на въпросите с въпроси.

Конрад видя червеното огънче на цигарата, насочено към него.

— Първо ще поговорим за номера, а после за хлапето — заяви Спорт. — Ясно ли е? Първо номерът, после хлапето. Съвсем просто е.

— Не.

Потта му изби отново. Конрад я усети как се стича по гърба му.

— Не. Каза ми, че тя ще е тук. Аз ти давам номера, а ти ми даваш детето. Така се споразумяхме.

— О, докторе, докторе, докторе. Аз да не съм малоумен? Да не ме смяташ за шибан кретен? Не, не, не, приятелю.

Спорт пъхна едната си ръка в джоба на панталона си, а другата размаха театрално.

— Ще ми трябват поне два часа, за да проверя дали това е номерът, който искам. А когато се уверя, че е той, ще си получиш дъщеричката. Най-късно около полунощ.

— Не — отново каза Конрад.

Дишането му вече беше равномерно, но пулсът му се ускоряваше все повече.

— Нямам гаранция, че…

— Докторе — прекъсна го Спорт, пристъпи към него и заговори през зъби: — Сигурно не обяснявам достатъчно добре. Слушай ме сега. Аз съм свестен човек. Не искам да убивам никого. Ясно ли е? Но искам този номер. О, да. Искам го толкова силно, че съм готов да накълцам дъщеря ти на парчета, за да го получа. Ще убия нея, жена ти, цялото ти семейство — тъста, и тъщата ти, онзи досаден чичо с вратовръзката на палмички, абсолютно всички. Ясно ли е? Може да си мислиш, че преди успя с блъфа си. Сигурно смяташ, че пак ще можеш да повториш номера си. Уважавам те за това. Наистина. Вече ти го казах. Но сега сме на съвсем нов етап. Разбираш ли? Вече сме в центъра на нещата и аз трябва да действам по един или друг начин. Въпросът пред комисията е съвсем прост. Кой е шибаният номер? Имаш тридесет секунди да отговориш. Място за преговори няма. Никакви изоставащи часовници, нищо. Тридесет секунди, а после ще изчезна оттук и дъщеря ти ще става само за кучешка храна.

Конрад облиза устни и пристъпи към младежа.

— Не става. Вече може да си я убил — каза той, като едва успя да овладее гласа си.

— Двадесет и пет — отвърна Спорт.

— Или пък може да я убиеш след това.

— Двадесет.

— Тук можеш да убиеш и мен, по дяволите — каза Конрад.

— Прав си. Мога. Петнадесет.

Конрад затвори очи. Слепоочията му пулсираха. „Трябва да се справя с него — каза си той. — Трябва да се обърна и да си тръгна.“

— Трябва да ми позволиш поне да говоря с нея, иначе няма да сключим сделка — твърдо каза той.

— Десет секунди, докторе — отвърна Спорт.

Внезапно Конрад сви юмруци, закрещя, от устата му захвърча слюнка.

— Ти гадно копеле! Лайно мръсно! Откачен шибан кретен! Боклук!

— Пет — четири — три…

— Добре — прекъсна го Конрад.

— Едно.

Конрад отпусна ръце настрани и отмести очи от другия мъж.

— Пет — петдесет и пет, три — тринадесет — каза той. — Това е номерът, който ми даде Елизабет. Пет — петдесет и пет, три — тринадесет.

Часовникът избръмча леко и минутната стрелка се премести. Няколко секунди двамата мъже в малката стаичка дишаха тежко.

— Добре — дрезгаво каза Спорт накрая.

Хвърли цигарата и я смачка с крак. Пристъпи крачка и застана пред Конрад. Стояха само на няколко сантиметра един от друг. Бяха почти еднакви на ръст и очите им бяха на едно ниво. Конрад забеляза блясъка в очите на по-младия мъж. Видя доволната му усмивка.

Спорт изсумтя леко.

— Кой е лайно? — попита той. — Кой е боклук? Големият мъж. С големия кур. Великият психиатър. Големият шибан кур, женен за онази хитра путка. Закъде си без парите и дипломите си? Какъв си, когато застанеш срещу истински мъж? Разбираш ли ме? Какъв си?

Спорт го заплю. Конрад се сви, но слюнката го уцели по бузата, точно под дясното око. Той я избърса с трепереща ръка.

— Кой е боклук, а? — меко попита Спорт и тръгна.

Отиде до стълбите и спря там за момент, пъхнал ръце в джобовете си.

— Чакай тук пет минути — нареди той на Конрад. — До девет и петнадесет. И запомни — все още те наблюдаваме. В девет и петнадесет слез долу, върни се в колата и отиди в офиса си. Влез вътре и не излизай. Ако излезеш, ще те видим. Ако те видим… — той прокара ръка по гърлото си — дъщеря ти ще се превърне в кучешка храна. — Той се захили. — Но да говорим сериозно: ако бъдеш добро момче, можеш да излезеш в дванадесет. Хлапето ще те чака на тротоара пред сградата.

С бързо, елегантно движение, той се спусна по стълбите. След миг му се виждаше само главата.

Спорт спря за момент и пак се ухили.

— Запомни. Чакаш тук петнадесет минути.

 

 

Конрад остана неподвижно на мястото си и се вторачи в стълбите, където бе изчезнал Спорт.

„Страх ме е, татко.“

Заслуша тракането на часовника и собственото си дишане.

„Не искам да остана тук. Страх ме е.“

Минаваха минути, а той не помръдваше, само стоеше и гледаше.

„Татко?“

Той потръпна конвулсивно. Примигна, вдигна очи и се огледа. За момент му се стори, че по бузата му текат сълзи, и вдигна ръка да ги избърше. Не, това бе плюнката на Спорт.

Конрад загледа стрелките на големия часовник. Гледан отзад, циферблатът беше обърнат. Минутната стрелка се местеше към римското три. Движеше се прекалено бавно.

„Татко, страх ме е.“

— Джеси — прошепна той. — Ужасно съжалявам.

Минутната стрелка докосна тройката. Конрад тръгна към стълбите.

Беше решил да се обади в полицията.

 

 

Ако наистина го следяха, защо Спорт бе проверил при Сакс? Ако наистина го следяха, защо Спорт не знаеше, че Елизабет е с него?

Конрад закуцука по сенчестия коридор. Застана пред асансьора и се облегна на стената.

Ако не го следяха, тогава задължително трябваше да се обади на ченгетата. Налагаше се. Това бе единственият начин да спаси дъщеря си. Не можеше да се справи сам.

Докато се возеше в асансьора, гледаше осветените в червено номера. Те обаче непрестанно се замъгляваха. Наложи му се да избърше очите си. Вратата се отвори и той излезе във фоайето и изскочи на улица „Ленард“.

Непрестанно си повтаряше, че престъпниците не знаят за Елизабет. А след като не знаеха, значи не го наблюдаваха. А след като не го наблюдаваха, трябваше да се обади в полицията.

„Страх ме е, татко.“

Налагаше се да се обади. Трябваше да помогне на дъщеря си.

Закуцука към ъгъла. Дишаше тежко и се оглеждаше, за да провери дали го следят. Не видя никого. Усещаше влажния въздух по лицето си и студа по бузите си. Стисна зъби и зави по улица „Франклин“.

Корсиката стоеше на мястото, където я бе паркирал. Тъмна и безмълвна на тъмната и безмълвна улица. Той забърза към нея. Трябваше да се обади в полицията. Трябваше да рискува. Те щяха да я спасят. Ако не го направеха, ако тя умреше… о, Господи, ако тя умреше… тогава те с Аги и всичко… всичко щеше да е…

Спря на тротоара и изхленчи отчаяно.

Колата беше празна.

Пристъпи бързо напред и пъхна ключа в ключалката.

— Ох — прошепна Конрад.

Вратата се отвори. Той се втренчи в празната кола. Видя кръв, дълга следа кръв по седалката до шофьора. После видя нещо на таблото. Минаха няколко секунди преди да разбере какво е.

Хартия. Смачкан лист от бележник. Той го загледа отчаяно.

Думите бяха написани с червено.

„Все още те наблюдаваме. Отивай в офиса си. Чакай.“