Андрю Клаван
Нито дума (14)

Майката

Големият вграден гардероб в детската стая беше личното място на Джесика за игра. Агата беше разчистила пода грижливо. Дъщеря й обичаше да седи там, когато искаше да остане сама. Рисуваше или подреждаше мозайки. Или пък си играеше с куклите, като си мърмореше тихичко на техния език.

Около стените на гардероба бяха подредени плюшените й играчки. Мечета, алигатори, марсианци, клоуни. Жабока Кърмит, Гуфи. Приятелите й. Тя ги наричаше така. Например: „Мога ли да взема един приятел в парка?“ или „Можеш ли да зашиеш окото на приятеля ми?“.

Сега Агата стоеше до вратата на гардероба и разглеждаше приятелите на Джесика. Бяха страшно много. Джесика не обичаше да ги изхвърля. А когато те погледнеше с треперещи устни и насълзени очи и кажеше: „Моля те, мамо, не изхвърляй приятеля ми“, какво можеше да направиш?

Агата се усмихна леко, без да осъзнава какво прави. Наистина й се струваше, че са запазили всички играчки, които бяха купували. Гуфи беше любимецът на Джесика цели шест месеца, когато тя беше на около три годинки. После идваше Мис Пиги, която бе споделяла леглото на Джеси миналата пролет. Зад тях, в дъното на гардероба, бе Белоснежко.

— Бенежко — промълви Агата тихо.

Белоснежко беше малко мече, вече посивяло, дори черно на някои места. Едното му оранжево око липсваше. От дясната му лапа падаше пълнеж. От едната му страна имаше лилава кръпка. Бяха имали спешен случай, а лилавото бе единственият цвят, с който Агата разполагаше. И все пак бе тъжно да видиш стария Белоснежко натикан в задната част на гардероба. Полускрит от рака Себастиян и кученцето Пупи. Заменен от десетките нови герои, които Джесика бе видяла по телевизията или в домовете на други деца.

Белоснежко беше първата й играчка. Майката на Агата го донесе в болницата в деня, когато Джесика се роди, и го пъхна под ръката на Аги в леглото. После каза: „Крайно време беше“ и кимна. Аги изморено поклати глава. Тя бе първата в рода, която завърши колеж. Беше изоставила работата си в социалната служба, за да спечели пари и дори малко слава като художничка. Беше се омъжила за идеала на майка си — почтен лекар евреин. А сега за първи път твърдата стара жена показваше слаба гордост и интерес към някое от постиженията на дъщеря си.

Мече. Белоснежко.

Разбира се, бебето не се интересуваше от мечето. Повече от година и половина вярното същество седя пренебрегвано и без име в кошарката на детето. Но една неделя, точно след Коледа, когато Джесика беше на деветнадесет месеца, времето му дойде. Нейтън четеше в креслото си. Аги лежеше на канапето и решаваше кръстословицата в „Таймс“. Джесика седеше на пода и драскаше с пастел по един от бележниците на майка си.

Внезапно момиченцето вдигна глава. Очите му се ококориха, а устата му увисна. Джесика протегна ръка и посочи енергично балконската врата.

— Тва… Тва… — извика тя. — Тва е…

Нейтън погледна навън и се ухили.

— Хей. Това е сняг. Снежинки.

— Нежинки! — въодушевено повтори Джесика.

— Да — кимна Нейтън. — Хубаво, нали?

— Нежинки!

Джесика се изправи и затича бързо към кошарката си. Агата се засмя. Когато детето тръгнеше по този начин, приличаше на робот, който слиза по стръмен хълм. Джесика застана до кошарката, зарови вътре и извади старото мече. Вдигна го към Нейтън и извика напрегнато:

— Нежинки!

— Да, точно така — засмя се Нейтън. — Снежинките са бели. Бели снежинки.

— Бенежко! — триумфално изкрещя Джесика. — Бенежко! — повтори тя, притисна мечето до гърдите си и запя в ухото му. — Бенежко, Бенежко.

От този ден разнасяше мечето навсякъде. Преподаваше му новите думи, които беше научила. Показваше му картинките в книжките си. Слагаше го да спи и го завиваше нежно. Прегръщаше го здраво, когато си лягаше. Аги бе целувала и мечето всяка вечер, когато приспиваше Джеси.

Влезе в гардероба и коленичи пред мечето. Искаше да го нагласи по-добре и да свали другите играчки от него. А и да го премести по-напред. Не прекалено много, за да не подразни Джесика… когато Нейтън я доведеше у дома.

Потисна плача си и прегърна старото мече. Потърка буза в износената му сива козина.

— Бенежко — промълви пак тя и очите й се напълниха със сълзи.

Притисна мечето към гърдите си и усети топлината на новороденото си бебе. Докторът го бе метнал върху подутите й гърди като току-що уловена риба. Тогава Аги все още дишаше тежко, изтощена от раждането, и само повтаряше: „О, бебето ми. Бебето ми“. Бяха чакали толкова дълго. Докато Нейтън се оправи напълно. Докато практиката му се разрасне. Докато имат повече пари. Докато той се почувства сигурен. После Аги вдигна очи и видя Нейтън, който плачеше и се усмихваше едновременно.

— О, Нейтън — каза му тя. — Бебе.

А по-късно майка й дойде в болницата и й донесе мечето. Белоснежко.

Аги избърса очи с ухото на мечето. „Не им позволявай да те видят как плачеш“ — заповяда си тя. — „Онези гадни копелета ще се изпържат в ада, преди да те видят как плачеш.“ Усещаше камерите им около себе си като ръцете на непознат. Представяше си ги като неясни фигури с нажежени до бяло очи, които я наблюдаваха неотклонно. Наблюдаваха я.

„Кои сте вие, копелета? Защо ни причинявате това?“

Минаха няколко минути преди да се успокои. Остави мечето на мястото му в задната част на гардероба. Собственото му място.

— Не се тревожи — каза му тя. — Нейтън ще я доведе у дома. Ще я вземе и ще я доведе. В момента действа по въпроса.

Повтаряше си това за хиляден път, откак Нейтън бе излязъл. Той беше навън и в момента прибираше Джеси. Не й бе казал къде отива. Обясни й, че те не му позволили. Но каквото и да искаха от него, той щеше да го направи. Които и да бяха те, каквото и да се опитваха да получат от него, той щеше да им го даде и да върне Джеси. Агата не спираше да си го повтаря. Скоро, най-късно в девет и половина, той щеше да влезе в апартамента заедно с дъщеря им.

Агата пак погледна вехтото сиво мече. „Всичко ще се оправи — помисли си тя. — Нейтън ще я доведе. Всичко ще се оправи…“

В този момент на вратата се позвъни.

 

 

Аги замря и отначало не можа да помръдне.

„Не отваряй на никого.“

Отново се позвъни.

Тя вдигна очи и огледа тавана на гардероба трескаво, търсейки камерите. Какво трябваше да направи? Как биха искали да постъпи?

Сега вече някой чукаше. Тихо, но настоятелно. Ами ако бяха те? Ако искаха да влязат? Ако й се ядосаха, че не отваря?

Чукането спря за момент. Отново се позвъни.

— Госпожо Конрад? — извика мъжки глас.

Агата се надигна бавно, като в транс. Краката й я понесоха напред, сякаш движени от загадъчна сила. Очите й се местеха от място на място. Търсеха камерите. Тя погледна телефона и си помисли: „Обадете се, копелета! Кажете ми какво да правя. Обяснете ми какво искате. Обадете се, за бога!“.

— Госпожо Конрад?

Мекото настоятелно чукане продължи.

Агата стигна до вратата. Застана пред нея и прокара ръце през косата си.

„Какво искат от мен?“

Бавно вдигна ръка и безшумно махна капачето на шпионката. Наведе се и погледна навън.

Мъжът в коридора й махна с ръка. Хубав млад мъж с пригладена назад черна коса.

— Здравейте, госпожо Конрад — каза той. — Аз съм.

Отначало тя не го позна, после се сети. Прайс. Новият им съсед. Били Прайс от 5Н. Не беше говорила с него досега, само се бяха поздравявали в асансьора. Според клюкарите в блока той беше двадесет и пет годишен брокер от Топика, Канзас. Получил образование в Харвард. Трима братя, по-малки от него, все още живи родители.

— Ааа… здравейте.

Гласът й прозвуча ужасно дрезгаво. Тя се прокашля, приближи се по-плътно до вратата и каза:

— Можете ли да дойдете по-късно, Били? Моментът не е подходящ. Не съм облечена.

— Това никак не ме притеснява — отвърна Били и се засмя весело. — Хайде, госпожо Конрад, Агата… Трябва да ми отворите. Знам, че сте сама, но…

Аги не отговори, а погледна телефона. „Обадете се. Кажете ми какво да направя.“

„Трябва да ми отворите.“

Защо Прайс настояваше да влезе? И откъде знаеше, че е сама? Може и да беше видял как Нейтън излиза, но пък преди бе виждал Агата и Джесика. Откъде можеше да знае, че Джесика не си е у дома в момента?

— О, Агата — изпя името й Прайс.

Гласът му прозвуча заплашителен и опасен.

Ако не беше един от тях, защо не й се обаждаха?

— Отвори ми, Агата.

Без да мисли, Аги протегна ръка и отвори вратата.

Били Прайс влезе веднага. Аги се отдръпна, за да му направи път. Той се усмихна свенливо и затвори вратата.

— Здрасти, помниш ли ме? Били Прайс. Новият съсед.

Очите му я огледаха внимателно. Тя беше още по джинси и фланела. Не си беше сложила сутиен. Усети очите му върху гърдите си. Той отново се усмихна срамежливо, но когато вдигна очи към нейните, тя видя, че в тях няма никакъв свян.

— Наистина съжалявам — продължи той. — Просто исках да взема за малко телефонния ви указател. А и истината е… знаех, че си у дома и… ами досега не сме имали възможност да се опознаем, затова реших да се отбия. Нали разбираш?

— Ами… аз…

Аги се опита да отговори, но мислите й препускаха лудо.

Дали беше един от тях? Защо си играеше с нея?

— В кухнята е. Ще го донеса.

— Не бързай чак толкова — каза Били и пристъпи към нея.

Застана толкова близо до нея, че тя усети дъха му по лицето си.

— Мислех си… нали разбираш… забелязах те в коридора, Агата, и си помислих… ами сега, когато семейството ти го няма, можем да си поговорим. Да седнем и да се опознаем по-добре.

И тогава, с пронизителния звук на трион, режещ камъни, телефонът иззвъня.

Аги подскочи и ахна.

— Мили боже!

Телефонът звънна отново.

Тя задиша тежко и се вторачи в Били Прайс. Той я гледаше любопитно. Агата се насили да се усмихне.

— Телефонът звъни — глупаво му съобщи тя. — Ще ме извиниш ли?

Сърцето й биеше лудо, докато отиваше към телефона. Обърна гръб на Прайс и вдигна слушалката.

— А… ало?

Гласът изкрещя диво в ухото й.

— Кой е този, путко? Казах ви никой да не влиза в апартамента! Ще я изкормя, ще нарежа момиченцето ти на парчета! Веднага ми кажи кой е този!

— Аз… как мога… аз…

— Добре, путко — отново изкрещя мъжът и после каза: — Доведете ми детето.

— Не! Аз…

Ужасена, Аги чу гласа на дъщеря си.

— Пуснете ме! Не! Моля ви, моля ви… — заплака Джеси.

— Моля ви — прошепна Аги. — Просто не знам как да го кажа…

Мъжът внезапно заговори спокойно. Аги все още чуваше плача на Джесика. Плач от страх, а не от болка. Поне засега.

— Джеси — прошепна тя.

— Слушай — каза мъжът задъхано. — Аз съм твоя приятелка, ясно ли е? Приятелката ти Луиз. Разбра ме, нали? Кажи: „Здрасти, Луиз“.

— О, здрасти… — заекна Агата и опита отново. — Здрасти, Луиз.

— Добре. Сега кажи: „Еди-кой си се отби по еди-каква си причина“.

— Аз… аз…

— Кажи го, тъпанарко!

— Да, аз… ще ти звънна по-късно, Луиз. Били Прайс, новият съсед, се отби да вземе назаем телефонния указател. Само за да вземе указателя.

— Добре — каза мъжът. — Сега разкарай този кретен оттам, тъпа путко! Имаш шестдесет секунди. После ще започна да режа дъщеря ти — заплаши я той и затръшна телефона.

Агата остави слушалката на мястото й и се обърна към Били Прайс. Той я гледаше втренчено.

— Ей сега ще донеса указателя — прошепна тя.

— Хм… наистина — несигурно каза Били. — Наистина не бързам.

— Аз бързам — отвърна Агата. — Наистина.

И се втурна към кухнята.

Указателят винаги стоеше там, тъй като Аги водеше повечето си разговори от телефона в кухнята. Този път го беше оставила на перваза на прозореца, затрупан с голям буркан за сладки, кутия фолио и торбичка солети.

„Кой е този, путко? Казах ви никой да не влиза!“

Аги все още чуваше гласа му. Ужасен глас. Бумтеше в ушите й и изгаряше мозъка й.

„Веднага ми кажи кой е този!“

Тя издърпа указателя изпод буркана и се обърна, готова да го отнесе във всекидневната.

Защо той не знаеше?

— Господи! — прошепна Агата на глас.

Но не можеше да спре. Нямаше време. Тръгна към вратата с указателя в ръка.

Защо? Защо не знаеше кой е Били? Прайс се беше представил. „Здрасти, помниш ли ме? Били Прайс. Новият съсед.“ Беше го казал в момента, когато влезе в апартамента. Защо не го бяха чули по микрофоните?

Агата излезе от кухнята и тръгна по късия коридор.

Може пък да не бе слушал. Може да не беше стоял близо до машината си.

Тя влезе във всекидневната. Горкият Прайс стоеше там и гледаше объркано, пъхнал ръце в джобовете си. Краката му се местеха нервно, очите му оглеждаха стените.

Мъжът по телефона бе изпаднал в истерия. Звучеше паникьосан. Не знаеше кой е Били, защото…

Агата вдигна тежкия указател и го подаде на Били. Насили се да се усмихне.

— Заповядай.

„Шибаните микрофони въобще не съществуват — помисли си Агата. — Камери има, тъй като той може да ни гледа. Видя влизането на Били. Вижда какво правим, но не може да ни чуе. Не ни чува как говорим през вратата, затова не се обади веднага. Обади се чак когато видя Прайс. Трябваше да се обади и да ми крещи, за да разбере какво става. Не е могъл да чуе. Няма микрофони.“

— Хм… благодаря — каза Били. — Благодаря — повтори той, взе указателя и се вгледа в очите на Агата. — Това означава, че не съм поканен на чай, нали?

Агата му се усмихна по-широко и наклони леко глава с приятелски маниер.

— Слушай, лигаво копеленце — каза тя. — Престани с простотиите и ми помогни. Дъщеря ми е отвлечена. Наблюдават апартамента ми. Обади се в полицията. Разкажи им всичко. Веднага.

Усмивката на Били застина. Той погледна Агата втрещено. После устата му бавно увисна.

— И изтрий това тъпо изражение от лицето си — посъветва го Агата, като се усмихна мило. — Усмихни се. Вземи указателя.

Тя го пъхна в ръцете му и той го стисна здраво. Агата се засмя дружелюбно.

— Не си мисли, че се шегувам — каза тя. — Въобще не мисли. Върни се в апартамента си и набери 911. Животът на едно малко момиченце зависи от това.

Агата започна да го избутва към вратата. Прайс успя да закрепи крива усмивка на лицето си, но продължи да я гледа втрещено.

Агата протегна ръка и отвори вратата.

— Ако полицията дойде тук, дъщеря ми ще умре. Обясни им го. Увери се, че разбират за какво става дума. А сега кажи: „Благодаря ви и довиждане, госпожо Конрад“.

— Благодаря ви и довиждане, госпожо Конрад — промълви Били.

Агата го избута в коридора и затвори вратата.

 

 

Обърна се и се вторачи в телефона. Ако грешеше и имаше микрофони, ако можеха да я чуят, щяха да звъннат веднага. Внезапно й се стори, че е допуснала ужасна грешка и телефонът ще звънне. Всичко стана прекалено бързо и тя нямаше време да помисли. Имаше толкова много други възможности. Разбира се, че беше сгрешила. Разбира се, телефонът щеше да звънне. И тогава тя щеше да чуе ужасния глас на онзи гаден мъж. Щеше да чуе плача на дъщеря си. Писъците й. Аги прикова очи в телефона. Той упорито мълчеше. Но ако беше сгрешила… ако беше допуснала грешка…

Телефонът не звънна.

Тя тръгна на пръсти, сякаш за да не събуди спящо чудовище — безмълвния телефон. Вървеше бавно и едва дишаше. Отиваше към детската стая. Искаше да се отдалечи от телефона. Ако успееше да се измъкне от него, може би нямаше да я хване.

Телефонът все още не звънеше. Оказа се права. Не можеха да я чуят. Нямаше микрофони. Само камери. Беше права. Малко по малко ужасът й започна да изчезва. Мислите й се проясниха. Тя влезе в гардероба. Там, сред приятелите на Джеси, се чувстваше в безопасност. Беше защитена от телефона.

Агата се протегна и взе малкото сиво мече. Притисна го до гърдите си и го залюля.

— Успяхме, Белоснежко — прошепна тя. — Добрахме се до полицията. Ще арестуват тези мръсници. Ще ни върнат Джеси. Знам го.

И притисна мечето още по-силно.

— Мили Боже — промълви Агата. — Моля те, помогни ни.

В другата стая телефонът зазвъня.