Андрю Клаван
Нито дума (8)

Гробището

Вечерта Конрад отиде на гробището. Беше малко и занемарено. Старите паметници и кръстовете изглеждаха разкривени и очукани в синкавия здрач. Над гробовете се спускаше мразовита мъгла.

Мястото, където отиваше, бе в задната част, близо до ръждясалата желязна ограда. Над гроба имаше статуя на опечалена жена — наведена, протегнала едната си ръка към земята. Конрад тръгна в мъглата към нея.

Когато се приближи, забеляза, че гробът не е заровен. Беше го очаквал, но все пак, когато стигна до ръба, усети в стомаха си ледена буца. Погледна надолу в ямата и видя положения на дъното ковчег — тежък сив сандък с инкрустиран върху него кръст. Конрад вдигна очи и за първи път видя нещо странно в статуята над него. Опечалената жена се усмихваше. Гледаше го с налудничави искрящи очи. Страхът в стомаха на Конрад нарасна. Краката му омекнаха.

После от ковчега под него се чу звук.

Конрад искаше да побегне, но не можеше. Не искаше да гледа, но трябваше. Взря се в отворения гроб. Звукът се чу отново: далечно странно мърморене. Конрад знаеше, че ковчегът ще се отвори — беше виждал същата сцена в безброй филми. Но не можеше да побегне. Дори не можеше да се извърне. Стоеше безпомощно. Капакът бавно започна да се отваря. Той изстена от ужас и затрепери.

Ковчегът се отвори и той я видя. Изплака безмълвно. Тя протегна ръце към него: ръце с изгнила плът. Усмихна му се. Очите й изпукаха като яйца и от тях изпълзяха паяци.

— Все още съм тук, Нейтън — прошепна му тя. — Не искаш ли да ме докоснеш?

Конрад извика стреснато и седна в леглото. Сърцето му биеше лудо. Мъчеше се да си поеме въздух. Мина цяла секунда преди да осъзнае, че е сънувал. Спря очи върху очертанията на телевизора в мрака. Завесите леко се люлееха. Въздухът ухаеше на октомврийски дъжд. Конрад видя жена си под юргана и сложи ръка на хълбока й.

— Мамка му — прошепна той, после се надигна на мократа си от пот възглавница. — Мамка му.

 

 

Сънят остана в мислите му цяла сутрин. Сънят и момичето. Беше събота и бе негов ред да води Джесика на урок по цигулка. През цялото време, докато я приготвяше, говореше и се шегуваше с нея. После, в автобуса, я слушаше как се смее с другите деца. И мислеше за кошмара си и за Елизабет.

Обичаше да ходи на уроците по цигулка. Харесваше старото музикално училище. Обичаше да се разхожда по коридорите и да слуша звуците, които долитаха от класните стаи. Приятно му беше да надзърта в залата за танци и да наблюдава момиченцата по трика, които се упражняваха пред огледалата. Увлечените в музиката деца го караха да изпитва странна и приятна топлина и меланхолия.

Той самият така и не се бе научил да свири на музикален инструмент. Веднъж, когато беше в пубертета, майка му му каза: „Защо не се научиш да свириш на нещо, Нейтън?“. Спомняше си я как седеше в креслото във всекидневната. Пред прозореца. Силуетът й се очертаваше на фона на розово-белите цветчета на черешата в двора.

Тя пиеше сок от грейпфрут, всъщност грейпфрут с водка, и му се цупеше. А после попита: „Защо не се научиш да свириш на нещо?“. Каза го с обичайния тон, който използваше за подобни съвети. Същият леко отчаян тон, с който казваше: „Защо не спортуваш нещо, Нейтън?“ или „Защо не се запишеш в някой клуб?“. Слаб и разсеян, отдалечен и безполезен глас.

А после баща му, седнал на канапето, вдигна очи от вестника си и се включи в разговора. „Винаги съм смятал, че ако не можеш да вършиш нещо добре, въобще няма смисъл да се залавяш с него.“ Да, това пък беше неговият обичаен тон за съвети, дълбокият и мъдър мъжки глас. Гласът, с който понякога казваше на жена си: „Разбира се, че искам да се откажеш от пиенето, скъпа. Просто не се мъчи да го правиш изведнъж. По малко и от време на време, това е тайната“. Да, добрият стар татко беше пълен с добри съвети.

Истината беше, че нямаше никакво значение какво казват родителите му или пък как го казват. Нищо не би се променило дори майка му да му беше купила „Страдивариус“ и да бе поставила инструмента в ръцете му с благословии. Или пък ако баща му го бе прегърнал и бе извикал: „Давай, сине! Постигни нещо“. Нейтън пак нямаше да се научи да свири на никакъв инструмент, не би се заел със спорт и не би се записал в клуб. Нямаше да направи нито едно от тези неща, защото те щяха още повече да го отдалечат от дома му. Щяха да го накарат да оставя майка си сама за по-дълго. Сама с не толкова тайните си бутилки водка и джин. А дали тя не му правеше подобни предложения точно заради това? За да се отърве от него? Той поне си бе мислил така по онова време.

Във всеки случай му беше приятно да посещава музикалното училище заедно с дъщеря си. Радваше се за нея и дори леко й завиждаше — с благородна завист. Седеше с кръстосани крака на дървения под в залата за танци, широко помещение с огледала по стените. Децата с цигулките се струпваха в кръг около усмихнатата млада жена, която ги учеше. А после започваха да свирят „Блести, звездичке“, „Кажи на леля Роди“ и „Песента на вятъра“. Конрад гледаше дъщеря си и кимаше одобрително. Знаеше, че лицето му винаги трябва да изразява одобрение, тъй като Джесика го поглеждаше от време на време, докато свиреше. Хвърляше му крадешком бърз поглед, забелязваше кимането му и се усмихваше доволно.

Но днес мислите му се лутаха разсеяно и непрестанно се връщаха към кошмара и момичето. Все още го изпълваше гнусният страх, който бе изпитал над гроба. Спомняше си го прекалено добре. Той го накара да се сети за студената тръпка, пропълзяла по гърба му, докато Елизабет Бъроуз описваше майка си.

„От празните й очи ще изпълзят червеи.“

Тръпката на нерационалното съмнение. Притеснението от срещата с лудостта.

Джесика го погледна и той кимна и се усмихна. Групата свиреше „Елате, мънички дечица“, една от трудните мелодии за начинаещи. Миналата седмица Джесика бе една от онези, които трябваше да седят и да слушат, докато по-напредналите я свиреха, но оттогава се бе упражнявала усърдно и сега, докато няколко деца още седяха, тя свиреше заедно с другите. Конрад й намигна весело. Джеси прикри усмивката си и се съсредоточи върху цигулката.

Конрад продължи да я гледа, но разсеяно. Отново се замисли за Елизабет.

„Искат да извадят майка ми… Тайният приятел се ядоса… направо побесня.“

Конрад от опит знаеше, че винаги когато навлезеш в света на лудостта, по гърба ти пропълзяват ледени тръпки. Все едно че навлизаш в непозната територия и внезапно стъпваш в плаващи пясъци…

„От очите й ще излязат червеи… и от плътта й ще се покажат костеливи пръсти…“

После се озоваваш в подземна джунгла, място със зловещи сенки и страшни вампири, които протягат ръце към теб от блатата.

„Плътта й вече е като парцали и костите стърчат. А очите й са празни и от тях излизат червеи…“

И все пак този свят, тази джунгла, е направен от същите материали като твоя. Логиката му е също така завършена. Оформящата го ръка е също така авторитетна, ненадеждна и непозната. И затреперваш, тъй като това ти напомня, че ти също си живял в невежество, което може би граничи с лудостта.

„Тайния приятел направи нещо лошо. Затова съм тук.“

Песента свърши. Конрад се усети навреме и поздрави Джесика с вдигнат палец. Тя подскачаше на пръсти и се смееше, доволна от постижението си.

 

 

— Разкажи ми още нещо — каза й той. — Разкажи ми за Тайния приятел.

Беше планирал да се види с Елизабет не по-рано от сряда. Но господин Блъм, пациентът му за четири и половина, бе повален от едно от многобройните си заболявания, които му помагаха да си обясни защо жена му му е изневерила и го е напуснала, и сутринта му се обади да отмени сеанса. Конрад импулсивно се обади на госпожа Холиуей, пациентката за пет и половина, и уреди да се види с нея в седем часа във вторник, така че вечерта му се оказа свободна. После почти изненадано откри, че шофира към клиника „Импелитери“.

Намери Елизабет в същото състояние като в петък. Носеше същите дрехи и седеше на стола до прозореца, отпуснала ръце в скута си и вперила поглед в далечината. Сакс му каза, че след сеанса си с него не е проговорила. Но ядяла сама и ходела до тоалетната, макар че след това се връщала на стола си. Сакс не бе искал да рискува да я разстрои отново, затова бе наредил на помощниците си да я наблюдават, но да не я закачат, освен ако тя не поиска нещо. Конрад реши, че този път Сакс е проявил невероятна интелигентност и чувствителност. Този кретен очевидно имаше огромно желание да се справи със случая.

Конрад не очакваше много. Беше доволен, че пациентката е нарушила мълчанието си заради него, но смяташе, че му предстоят седмици на параноично и смахнато бърборене. Съмняваше се, че ще успее да постигне нещо повече.

Все пак, когато влезе в стаята, Елизабет го погледна. Не се усмихна, но очите й проблеснаха доволно.

Той извади касетофона от джоба си, натисна червеното копче и го остави на масата. После сложи стола си пред Елизабет и го възседна като миналия път. Усмихна се и я попита:

— Как си днес, Елизабет?

Тя впери очи в него, после бързо ги отмести. Не отговори.

— Косата ти е много хубава — каза той. Беше се сресала и ягодово русата й коса бе гладка и блестяща.

Усети, че комплиментът я зарадва, но тя отново не проговори.

След няколко секунди Конрад продължи:

— Не искаш ли да говориш с мен?

Този път погледът й се задържа върху него по-дълго. Все още бе тревожен, но в него вече имаше и нещо закачливо.

— Може да си един от тях — проговори момичето меко, почти шепнешком. — Всеки може да е от тях. Не знам.

— Затова ли не си казала нищо, откакто си говорихме?

Елизабет леко повдигна брадичка.

— Доктор Сакс е един от тях. Знам го. А другите… не съм сигурна. — Тя стисна устни, сякаш се опитваше да замълчи. — Той може да ми каже…

— Кой?

— Той. Знаеш.

— Тайния приятел?

Тя кимна.

— И какво казва Тайния приятел за мен?

Елизабет се усмихна и Конрад почти ахна. Кожата й леко порозовя, очите й заблестяха. Цялото й лице се оживи. Тя погледна надолу срамежливо.

— Ти не ме докосна — каза тя.

— Да, не те докоснах.

— Той не идва, когато ти си тук. Ти не го ядосваш. Ти не… — Тя повдигна очи към него и гласът й замря.

— Какво не правя, Елизабет?

— Не искаш да извадиш майка ми.

— Да. Не искам. Значи аз не съм един от тях?

— Не. Не… не мисля така.

Конрад бавно кимна. Печелеше време и се опитваше да прецени докъде може да стигне. Най-после, съвсем импулсивно, се наведе напред и каза:

— Разкажи ми повече за Тайния приятел.

Мина дълго време преди Елизабет да отговори. Много дълго. Тя го погледна замислено. Конрад зачака да види накъде ще тръгнат нещата. Вероятно Елизабет щеше да го дразни. Или пък щеше да замълчи. Да се усмихне свенливо и да задържи илюзиите си дълбоко в себе си, да ги скрие от него.

Или пък…

Той настръхна.

Или пък молбата му можеше да я разстрои и тя да извика на помощ Тайния приятел.

Представи си за миг как Елизабет се нахвърля върху него с оголени зъби и протегнати към гърлото му ръце. Задиша равномерно, за да се успокои.

А после Елизабет направи единственото, което Конрад не очакваше.

Започна да му разказва историята си.