Андрю Клаван
Нито дума (11)

Нито дума

Беше съвсем лесно да отвлекат хлапето. Фасулска работа.

Малко след три сутринта Спорт излезе от апартамента на Лусия Синклер и взе асансьора до мазето. Отключи вратата към двора с дубликата, който си беше направил. Излезе в двора и се отправи към сградата на Конрад. Нощта беше много хубава. Хладен въздух. Ясно небе. Няколко звезди блестяха между двете сгради и той си затананика леко, докато ги гледаше.

Единственото му затруднение беше вратата на другата кооперация. Резето беше прекалено тежко. Наложи му се да използва специални пинсети. Докато се бореше с ключалката, си пееше „Всичко или нищо“. Според него това беше една от най-хубавите песни на Синатра. Езичето се прибра и резето се вдигна. Бяха минали не повече от шестдесет секунди.

Спорт влезе в мазето и светна малкото си фенерче. Насочи лъча към таблото с телефонните жици. Доленко, който отговаряше за електрониката, му беше дал малък предавател. Простичка кутийка от черна пластмаса с размера на дланта му. Към нея бяха прикрепени две пружинни клеми. Доленко му беше обяснил как да ги закачи към линията на Конрад. Оказа се лесна работа. Жиците бяха ясно обозначени: 5Д. Предавателят се закачи за секунда. Фасулска работа.

След това Спорт тръгна по стълбите, за да избегне портиера във фоайето. Качи се бързо до петия етаж.

Беше облечен в тъмни дрехи: черен панталон и тъмносиньо яке. Джобовете на якето бяха увиснали от тежестта на инструментите му. Освен това Спорт носеше под мишница сгънато одеяло. Но все пак смяташе, че има съвсем обикновен вид. Ако срещнеше някого по стълбите, просто щеше да му махне и да се усмихне. В три сутринта обаче това не бе твърде вероятно и разбира се, че не срещна никого.

Излезе в коридора на петия етаж и бързо тръгна към вратата на семейство Конрад. Помисли си, че тук вече може да има по-сериозни затруднения. Застанал на открито в коридора, наведен над чуждата брава. Но отново всичко мина гладко. Ключалките бяха добре смазани и шперцът се завъртя лесно. Той открехна леко вратата и огледа веригата. Носеше си яки клещи, за да се справи с нея.

Протегна ръка през пролуката и нагласи клещите, после стисна здраво. Веригата се счупи. Шумът беше изненадващо силен, като изстрел от пушка.

— Мамка му! — промърмори Спорт.

Сдържа дъха си и зачака. Сигурно някой го беше чул. Клекна предпазливо в коридора. В апартамента на Конрад бе тихо. След известно време Спорт изсумтя и сви рамене. Очевидно никой не го беше чул. Той влезе вътре.

Затвори вратата тихо и бързо отиде до детската стая. Хлапето спеше кротко в леглото си. Лежеше настрани, с лице към него. Устата й беше отворена. В прегръдките й спеше плюшено розово животно. „Хубаво дете“ — помисли си Спорт и се усмихна. Идеята да отвлече Джесика, докато майка й спи само на няколко метра оттук, му се стори изключително забавна.

Той извади от джоба си малък буркан, пълен до половината с хлороформ. После извади кърпа и я намокри с течността. Притисна кърпата до устата на хлапето и то за секунда се събуди. Отвори очи и го загледа сънено. После сигурно усети, че се задушава, тъй като уплашено ококори очи. Той се ухили и притисна кърпата по-здраво. След миг Джесика затвори очи. Спорт я усети как се отпуска и се засмя безшумно.

Разгъна одеялото на пода, вдигна момиченцето и го сложи върху него. Сложи и плюшената играчка. Костенурката щеше да я забавлява и успокоява, докато не настъпеше моментът да я убият. Спорт уви одеялото около детето и го преметна през рамо. Беше оставил Максуел в апартамента на Синклер. Огромният мъж се движеше шумно като танкова бригада, а и след като пипнеше момиченцето, можеше да се възбуди и да провали всичко. Сега обаче му се искаше да го бе взел със себе си. Господи, хлапето беше адски тежко. Спорт рискуваше да си сецне кръста, ако не внимаваше.

Понесе детето към вратата и после по коридора. Докато стигне до стълбите, вече пъхтеше изморено.

Слезе до вратата на мазето, спря да си почине и остави детето на пода. Облегна се на стената, изпотен и задъхан. След минута посегна към вратата, но внезапно чу шум от тоалетно казанче. Идваше от мазето.

Спорт замръзна. Сигурно портиерът бе слязъл долу, за да се изпикае. Сърцето му заби лудо и той се вторачи във вратата. По челото му избиха капки пот, стекоха се надолу в очите му. Чу стъпките на портиера зад вратата. Бръкна в джоба си и напипа ножа. Стисна го здраво, но това само влоши нещата. Спорт затрепери.

„Шибан страхливец — наруга се той. — Гаден, смотан шубелия.“

Стъпките на портиера се приближиха. Спорт си представи как го намушква в корема. Представи си усещането от влизането на острието в меката плът, кръвта. Стори му се, че ръката му е омекнала. Не можеше да го направи. Знаеше, че не може.

Портиерът мина покрай вратата и след миг Спорт чу отварянето на вратата на асансьора. После вратата се затвори. Той се вслуша напрегнато. Пълна тишина. Пое си дълбоко дъх, отвори вратата и надникна. Мазето беше празно.

Той се ухили и пусна ножа. Задържа вратата отворена с крак и метна хлапето на рамо. Изнесе го в двора и тръгна към отсрещната сграда.

Седемнадесет минути след като бе излязъл, се върна в апартамента на Синклер. Чудесно свършена работа.

 

 

В апартамента бяха трима, с изключение на детето. Спорт, Максуел и Доленко. Изрода бе включил Доленко в играта. Беше негов близък приятел преди Максуел да го убие. Бяха се запознали в един от онези скапани барове, където Изрода обичаше да ходи. Навремето Изрода водеше и Спорт по тези барове, пълни с педали в кожени якета. Типове, които танцуваха полуголи. Понякога дори имаше секс шоу на живо. Веднъж Спорт ги бе наблюдавал как се изреждат на едно момиче, проснато на бара. Ръцете на момичето бяха завързани, а главата му бе покрита с кожена маска. Всички в бара ръкопляскаха. Спорт поклати глава изумено, когато ги видя. „Шибани педали — помисли си, — готови са на всичко.“ Но Изрода харесваше подобни дивотии.

След обиколките по баровете Спорт и Изрода се прибираха в дома си във Флъшинг. Тогава живееха заедно. Връщаха се в къщата и се присмиваха на педалите, които бяха гледали. Танцуваха по бельо или дори голи, както правеха педалите. Спорт умираше от смях. Забавляваше се чудесно с Изрода.

Но после Изрода се запозна с Доленко в един от баровете. Доленко беше електротехник в градския транспорт. Беше слаб и мускулест. Когато си свалеше ризата, всеки мускул под кожата му си личеше, сякаш вечно се напрягаше. Слабото му лице изглеждаше по същия начин. Късата му посивяла коса стърчеше. Очите му бяха изпъкнали, а устата му се гърчеше непрестанно.

Това отчасти се дължеше на пристрастяването му към кокаина. Доленко винаги беше надрусан. Но Изрода го харесваше и скоро двамата бяха вечно заедно. Изрода почти спря да се прибира у дома при Спорт.

— Ти какво? Да не си педал? — попита го Спорт веднъж. — Мотаеш се вечно с Доленко.

Но Изрода само отметна небрежно гъстата си червена коса и каза:

— Майната ти. Той е голям образ. Харесвам го.

И това беше всичко. По тази причина Спорт се захвана с Максуел — за да си върне на Изрода за Доленко. След като Максуел пристигна в Райкър, Спорт направи всичко възможно да се сприятели с новия затворник. Максуел мразеше острова, баровете, непрестанния шум, вторачените погледи на мъжете. Приличаше на уплашено животно в клетка и се радваше, че един от надзирателите се държи мило с него. Спорт му каза да му се обади, когато го освободят. И Максуел го направи. И така, докато Изрода и Доленко скитаха заедно, Спорт започна да излиза с Максуел.

— Погледнете този тип — изохка Изрода, когато видя Макс за първи път. — Той е шибано чудовище, Спорт. Истински Франкенщайн. Мотаеш се наоколо с Борис Карлоф.

— Харесвам го — усмихнато отговори Спорт. — Голям образ е. Нали разбираш какво имам предвид?

Отначало отношенията между четиримата бяха обтегнати. Но постепенно се оправиха. Един ден Спорт разказа на Изрода какво обича да прави Максуел с котките. Изрода реши, че това е изключително смешно. Купи на Макс малко котенце и накара Спорт и Доленко да седнат в кухнята и да гледат как Максуел убива горкото животинче. Макс отряза езика на котето, за да не мяучи, после счупи краката му един по един и накрая го удуши. Най-смешното беше, че Изрода го накара да го направи гол. После, когато Макс наистина се възбуди, Изрода стисна късия му и дебел член и му удари един бързак. Макс изкрещя и се изпразни из цялата кухня.

— Мръсни педали! — извика Спорт, но и той се засмя.

А Изрода се смя до изнемога. След това четиримата станаха добри приятели.

Сега обаче останаха само трима. Спорт съжаляваше за това. Изрода му липсваше. Съжаляваше, че се бе наложило Максуел да пререже гърлото му. Това никога нямаше да се случи, ако Изрода не бе започнал да скитори с Доленко.

 

 

Спорт занесе детето в спалнята. Не беше донесъл много мебели в апартамента на Синклер, но в спалнята имаше матрак и телевизор. Плътни завеси закриваха прозорците. На пода стоеше малка лампа, която хвърляше дълги сенки по белите стени.

Спорт положи момиченцето на матрака и махна одеялото. Джесика лежеше неподвижно, облечена в дълга фланелена нощница с червени панделки на врата и щампирани сърчица по нея. Нощницата се бе вдигнала до кръста й, отдолу детето бе голо. Спорт почувства неудобство от голотата му и придърпа нощницата надолу. После поклати глава и остави розовото животинче до момиченцето.

През цялото време Максуел стоеше зад него и гледаше. Доленко го нямаше. Беше отишъл да уреди нещата в офиса на Конрад и още не се бе върнал. Максуел стоеше и зяпаше през рамото на Спорт. Очите му блестяха. Огромните му мечешки ръце мърдаха неспокойно. На лицето му бе изписано странно, замечтано изражение и лека усмивка. Спорт не хареса това. След като Макс се възбудеше, нямаше начин да го спреш.

Спорт се обърна към него и каза:

— Слушай, Макс, трябва да я оставиш на мира засега, ясно ли е?

Наложи му се да вдигне глава, за да погледна гиганта в очите. После размаха пръст пред бебешкото лице с нацупени устни и хлътнали очи.

— Още не можеш да се занимаваш с нея. Ще провалиш всичко. Разбираш ли?

Максуел разтърка ръце и се вторачи в спящото дете. Изглеждаше засрамен.

— Мога само да я докосна — отвърна той. — Няма да проваля нищо.

— Не — твърдо каза Спорт, сякаш говореше на куче. — Не можеш да я докосваш. Ще се възбудиш и ще загубиш самоконтрол. Всичко ще свърши, преди да се усетиш. Знаеш, че съм прав, нали? Нали?

За момент Макс отмести очи от момиченцето и ги прикова в него. Спорт настръхна. Спомни си как Изрода риташе, трепереше и кръвта му изтичаше на пода, а Максуел го наблюдаваше. Максуел с надървения член.

После Макс се извърна настрани.

— Бездруго само гледах — оправда се той.

— Браво на теб — усмихна се Спорт и го потупа по дебелото рамо. — Можеш да я наблюдаваш вместо мен. Но остави вратата отворена. Ще се опитам да поспя.

Максуел кимна с благодарност. Сложи стол до стената и седна. Приведе се напред, отпуснал огромните си ръце между краката, и се загледа в момиченцето. Спорт отиде във всекидневната, като остави вратата отворена. Но все пак реши да изчака прибирането на Доленко, преди да заспи.

 

 

Във всекидневната имаше две канапета, масичка за кафе, три високи стола и няколко лампиона. Останалата част от покрития с лъскав паркет под бе празна. Всички мебели на Лусия Синклер бяха изчезнали. Елегантните кресла и впечатляващите библиотечки. Шкафовете от палисандър с порцеланови дреболии във витринките. Внукът на Лусия Синклер се бе погрижил за тях. Беше долетял от Сан Франциско за погребението и остана тук известно време, за да се оправи с мебелите. В деня, когато ченгетата свалиха жълтите ленти, той опразни апартамента. Само десет дни след смъртта на старата дама луксозният й апартамент беше празен. Един ден по-късно Спорт, Максуел и Доленко се нанесоха.

След като Доленко се върна от офиса на Конрад, Спорт легна на канапето. Затвори очи и се опита да заспи. Представи си как пее в нощен клуб. По този начин отпускаше мозъка си. Виждаше се как пее „Всичко или нищо“, облечен в смокинг и с цигара в ръка. Жените седяха до масите и въздишаха, а мъжете им го гледаха с мрачно възхищение. След известно време мислите на Спорт се объркаха. Все още се опитваше да пее в нощен клуб, но вместо това пърдеше, без да може да спре. Беше ужасно. Звучеше като тромпет. Публиката му се смееше. Жените закриваха начервените си устни с белите си ръце. Мъжете пляскаха по масите и хълцаха от смях. А Спорт не можеше да спре. После Доленко го разтърси.

— Тя се събужда, Спорти — съобщи му той и го разтърси отново.

Спорт отвори очи и седна.

— Какво?

— Тя се събужда, човече.

— А, добре. Добре.

Спорт разтърка лице и се вгледа замаяно в Доленко, който стоеше над него, люлееше се на пръсти и кимаше без никаква причина. Дъвчеше дъвка енергично и мускулите на челюстите му изпъкваха. Замаяните му от кокаина очи се стрелкаха навсякъде.

— Благодаря, Доленко. Благодаря — каза Спорт и си погледна часовника.

Пет и петнадесет.

Надигна се и влезе в спалнята.

Хлапето мърдаше на матрака. Беше се търколило по гръб и разтъркваше очи. Максуел стоеше пред стола си и гледаше Джесика с широко отворени очи. Спорт чу тежкото му дишане.

Момиченцето отвори очи и се огледа, после примигна изненадано.

— Мамо?

После се завъртя и видя Спорт и Максуел.

— Къде е мама? Мамо?

Джесика се опита да стане и изохка. Хвана главата си с ръце и се вгледа в двамата мъже. Долната й устна затрепери. Бузите й почервеняха.

— Всичко е наред, сладурче — успокои я Спорт.

Младежкото му лице излъчваше любезност и дружелюбие.

— Къде е мама? — попита момиченцето.

Спорт му се усмихна очарователно.

— Слушай, сладурче, майка ти я няма в момента, разбираш ли? Но ние ще се грижим добре за теб. Имаме си телевизор и всичко друго. Ще бъде чудесно.

— Искам мама. Моля ви — разплака се детето. — Къде е тя?

„Мамка му“ — помисли си Спорт, но продължи да се усмихва.

— Не плачи. Ще се грижим добре за теб — каза той. — Защо не включиш телевизора и…

Детето заплака още по-силно.

— Мамо! Мамо!

— О, по дяволите! — промърмори Спорт.

Бързо отиде в другата стая, за да вземе хлороформа. Чуваше как хлапето вие зад него. Хлипаше толкова силно, че едва успяваше да извика.

— Мамо! Мамо!

Спорт навлажни кърпата и се върна в спалнята. Максуел стоеше до матрака, вдигнал ръце пред себе си. Дишаше тежко и издаваше странни гърлени звуци. Хлапето се бе свило до стената, стиснало розовото животно в ръка. Гледаше Максуел уплашено и плачеше толкова силно, че не можеше да проговори. Джесика се завъртя към Спорт и едва успя да проплаче:

— Моля ви. Моля ви. Искам само мама.

Спорт пристъпи към нея. Тя се сви, но той я сграбчи за врата с едната си ръка. Опита се да притисне кърпата към устата й с другата, но Джесика се отдръпна и поклати глава.

— Не, не — изплака тя. — Моля ви.

Спорт сложи кърпата на устата й. Тя отново се дръпна, изстена и продължи да плаче. Спорт придърпа главата й към себе си и притисна кърпата. Усети как Джесика се дави, поотпусна я и тя повърна на одеялото.

— Пфу, мамка му! — извика Спорт и отскочи.

— О, не — извика детето, загледано в повърнатото. — О, не!

Устната му кървеше и то хлипаше нещастно.

Спорт отново притисна кърпата към лицето му.

— Сега кротувай — нареди му той.

Този път момиченцето не можа да се измъкне. Вторачи се в Спорт над кърпата. От очите му течаха сълзи. После очите се затвориха и детето се отпусна. Спорт го положи на матрака и размаха ръка пред лицето си, за да прогони вонята на повърнато.

После издърпа мръсното одеяло изпод Джесика, нави го на руло и го захвърли в ъгъла. След това вдигна очи към Максуел.

Ръцете му все още бяха протегнати напред. Бузите му бяха зачервени. Изглеждаше замръзнал на мястото си. А панталонът му бе издут от страхотна ерекция.

Спорт го плесна по рамото, като се опитваше да скрие гнева си.

— Ела — каза му той.

Оставиха детето в спалнята и затвориха вратата.

 

 

На сутринта Максуел седеше пред вратата и я гледаше вторачено. Беше се настанил на един от високите столове, приведен напред. Търкаше ръцете си една в друга и не изпускаше вратата от очи.

Спорт и Доленко се намираха в другия край на стаята, до стъклените врати, които водеха към балкона. Спорт седеше на стол и държеше в скута си мобифон. Доленко стоеше до него, притиснал бинокъл към изпъкналите си очи. Бинокълът бе насочен към прозорците на сградата отсреща.

Доленко се захили високо и пронизително като момиче.

— Хе-хе-хе. Виж само. Дори не знаят какво става. Той сяда да закусва. О, това е страхотно. Циците отиват в детската стая. Хе-хе-хе — изкикоти се той отново. — Търсят я. Къде е? Къде може да е? Хе-хе-хе.

Спорт изсумтя. Поклати глава презрително, но също се засмя. Отпусна се удобно на стола и погледна навън. Виждаше семейство Конрад дори без бинокъл — две дребни фигурки, които се движеха нервно из апартамента отсреща.

Доленко се залюля на пръсти и извика:

— Видяха вратата! Видяха вратата!

Спорт вдигна мобифона. Независимо какво беше мнението му за Доленко, трябваше да признае, че идиотът наистина разбира от електроника. Отначало Спорт искаше да сложи микрофони и дори скрити камери в апартамента на Конрад. Но когато това се оказа прекалено трудно, Доленко измисли номера с предавателя. Сега телефонът на Конрад бе свързан директно с мобифона им. Спорт можеше да му се обади, но Конрад не можеше да звънне на никой друг, освен на него.

Спорт притисна мобифона към ухото си.

След секунда видя как Конрад тича към телефона и чу щракването, когато докторът вдигна слушалката и започна да натиска бутоните. Последва кратка пауза.

Спорт си пое дъх и заговори спокойно. Беше развълнуван, но се опитваше да запази гласа си равен и безстрастен.

— Добро утро, доктор Конрад — каза той. — Казвам се Спорт.

Задъхано мълчание. После Конрад заекна.

— Какво, по дяволите…

Спорт го прекъсна.

— Слушай ме внимателно. Не казвай нито дума. Дъщеря ти е при мен.

Този път паузата беше по-дълга.

— Кой си ти? — извика докторът. — Кой, по дяволите, си ти?

— Работих по апартамента ви няколко дни, доктор Конрад. Сложих вътре няколко камери и виждам какво правите. А чрез микрофоните чувам какво си казвате. Имаш много хубава риза. Оранжевото ти отива. И би трябвало да носиш джинси по-често.

— Виж го, виж го — прошепна Доленко. — Търси камерите. Хе-хе-хе. Оглежда се и си мисли: „Къде са, по дяволите?“. Хе-хе-хе.

Спорт му махна да замълчи. Не сваляше очи от прозореца и фигурата на Конрад.

— Ако се опитате да излезете — продължи Спорт — или да се свържете с някого, ще убия дъщеря ви. Ако се опитате да изключите техниката ми или направите нещо подозрително, ще я убия.

— Копеле мръсно! Къде е дъщеря ми? Искам да говоря…

— Оппааа! — ухили се Спорт. — Това беше грешка. Ако допуснеш още една грешка, малката сладка Джесика ще пострада. А при следващата грешка ще умре.

Зачака търпеливо. Искаше да види дали богатият лекар ще си отвори голямата уста.

— Е, добре — каза Конрад след малко. — Какво искаш?

Усмивката на Спорт се разшири и очите му заблестяха.

— А, вече загряваш, докторе. Слушай сега. Имаш ли часове днес? Очакваш ли някакви обаждания?

Мълчание. После Конрад отговори.

— Не. Не.

— Кажи ми сега, защото ако някой се появи по-късно, скъпата ни Джесика ще пострада.

— Не. Щяхме да… Не, няма нищо.

— Добре. Искам да си останете у дома и да не правите нищо. Можете да ядете и дори да ходите до кенефа. Но аз непрестанно ще ви наблюдавам. Довечера в седем ще ти звънна отново. Тогава ще ти кажа какво трябва да направиш, за да си върнеш дъщерята жива.

— Слушай… — започна Конрад.

Спорт затвори телефона и тихо се засмя.

— Хе-хе-хе — обади се Доленко зад гърба му.

Максуел седеше приведен на стола си и гледаше вратата на спалнята.