Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Don’t Say a Word, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Андрю Клаван. Нито дума

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-418-9

История

  1. — Добавяне

Градският принц

Детектив Д’Анунцио се отдръпна от пишещата си машина и столът изскърца от тежестта му. Д’Анунцио наклони едрото си тяло настрани и пръдна.

Проклети документи!

Попълваше формуляри от час и половина и вече му бе дошло до гуша. Искаше да излезе и да свърши някаква работа. Погледна си часовника. Десет и шест. Имаше достатъчно време да отиде до Дюс и да изтръска Джоунс Змийското око, ако побързаше.

— Господи, Д’Анунцио — изстена сержант Моран, който стоеше до шкафа, и размаха ръка пред лицето си. — Трябва да ти сложат газопровод в задника и ще осигурят отопление на милиони хора.

— А, майната ти — промърмори Д’Анунцио, бутна стола си назад и стана.

Тръгна през мърлявата стая към кафемашината. Наля си утайката от каната, отпи от противната черна каша и огледа дългото помещение: очуканите метални бюра, вехтите столове, покритите с бележки стени, мръсните прозорци. Беше минало доста време, откак видя Змийското око за последен път. Дребният негър вече сигурно бе посъбрал някоя кинта. Той практически имаше монопол в задната стаичка на най-големия порно магазин на Дюс. Продаваше крек на посетителите на пийпшоуто.

Отпи от кафето и пак пръдна. Дългото седене над формулярите очевидно предизвикваше газове. Да не споменаваме и огромния сандвич с телешко след вечеря. Но най-виновно бе седенето.

— За бога, Д’Анунцио, смили се над нас — извика Моран.

Той и Ливайн бяха единствените други хора в стаята. Ливайн седеше до бюрото си в задната част и говореше по телефона.

Д’Анунцио не обърна внимание на Моран, а остави чашата си и тръгна към бюрото, за да си вземе сакото.

Можеше да се погрижи за Змийското око и да се върне да довърши формулярите преди края на смяната. Или пък можеше да се позабави и да си пише малко извънреден труд.

Огромният му корем сякаш го заобикаляше от всички страни. На тридесет и осем години, Д’Анунцио бе подут като балон. Ярката му карирана риза бе изпъната над синия панталон с размер на палатка. Вратът му приличаше на колона и яката не можеше да се закопчае. Възелът на златистата му вратовръзка бе отпуснат. Лицето му беше кръгло, бузите — издути, а кожата — груба като шкурка. Къса кестенява коса увенчаваше смръщеното му чело. Черни стъклени очички надничаха изпод месестата плът.

Д’Анунцио стигна до бюрото си и свали сакото от стола.

Телефонът звънна.

Моран вдигна очи от папките.

— Хей, Градския газопровод — каза той, — престани да пърдиш за секунда и вдигни.

Д’Анунцио въздъхна тежко, но не каза нищо. Човек не можеше да се ебава с Моран. Не и с този майстор на показните арести, камшика на участъка, любимеца на шефа.

„Мамка му — помисли си той. — Край със Змийското око.“ Телефонът продължи да звъни. Д’Анунцио въздъхна още по-силно и вдигна слушалката.

— Детектив Д’Анунцио — представи се той.

— Добър вечер, детектив Д’Анунцио. Обажда се Лио Плоткин. Имам една работа за вас.

Д’Анунцио повдигна очи към тавана и настани огромния си задник на ръба на бюрото.

— Как мога да ви помогна, господине? — попита той.

— Ами… честно казано, освен ако не знаете някакво ново лечение за ангина, няма смисъл да обсъждаме това. Но можете да помогнете на съседката ми, Аги Конрад.

— Аги Конрад — повтори Д’Анунцио замислено, но бързо загря. — Онази, чието хлапе уж било отвлечено?

— Вече знаете за това?

— Да, да. Обадиха ми се преди два часа. Мислеха, че хлапето било отвлечено, но после го намериха скрито под стълбището, нали?

— Това определено би ме изненадало — отвърна дрезгавият глас от другата страна. — Както и майката на детето, която преди две минути ми каза през отдушника в банята: „Помогнете, помогнете. Обадете се в полицията. Дъщеря ми е отвлечена“.

Д’Анунцио мрачно поклати глава. Мразеше тези дърти дърдорковци.

— Значи майката все още иска да ни съобщи, че детето е изчезнало? — запита той.

— Казвам ви, че тя плаче в тоалетната. Това звучи ли ви като една щастлива жена? Тя твърди, че апартаментът й е наблюдаван и вие не трябва да отивате там, а да дойдете в моя дом на горния етаж и да говорите с нея през отдушника. Това е забавление, което никога няма да забравите.

— Чакайте малко — каза Д’Анунцио и се почеса по носа. — Не разбирам.

Старецът въздъхна отегчено.

— А тя търси специално вас! — промърмори той. — Не разбирате, а? Позволете ми да ви предложа нещо, господин Сам Спейд. Елате тук и разследвайте. Нали сте полицай? И тогава ще разберете всичко. Какво ще кажете?

След като дъртакът затвори, Д’Анунцио седна на бюрото и се вторачи в покрития с линолеум под. Спомни си онзи първия, който му се обади. Били Прайс. Той му бе споменал, че бащата на детето е психиатър. Може пък някой от смахнатите му пациенти да си играеше с тях. Но пък ако не беше така… ако хлапето наистина бе отвлечено, а той бе отклонен от следата от фалшиво телефонно обаждане…

— Ох, мамка му — промърмори той, надигна се и каза на Моран: — Излизам.

— Слава богу — отвърна сержантът. — Предай много поздрави на Змийското око.

 

 

Д’Анунцио отиде до Ийст Сайд със собствената си кола. Паркира петгодишния понтиак на Тридесет и шеста улица, точно до „Медисън“, после измина пеша пътя до дома на Конрад.

Докато вървеше запъхтяно по улицата, вдигна очи и видя библиотеката на Морган. Гръцката фасада надничаше иззад тополите. Мраморът блестеше на светлината на прожекторите.

О, да, Д’Анунцио се сети. Това беше близо до мястото, където заклаха онази старица. Госпожа Синклер. Гаден случай. Нямаше мотив, нито следи. За него отговаряше Моран, който не бе успял да направи абсолютно нищо.

Д’Анунцио се подсмихна, мина под навеса на сградата и бутна стъклената врата.

Не показа значката си на портиера. Трябваше да внимава, докато не разбере за какво става дума. Просто му съобщи, че Дъг Д’Анунцио отива да посети Лио Плоткин. Портиерът звънна на Плоткин, после изпрати детектива на шестия етаж.

Д’Анунцио слезе от асансьора и се завлече с тежки стъпки до вратата на Плоткин. Почука и зачака, като се опитваше да натъпче ризата в панталона си. След секунда Плоткин отвори.

„Типичен стар евреин“ — помисли Д’Анунцио. Дребен, слаб, прегърбен. На около седемдесет. Кръгла, абсолютно плешива глава, почти незабележима сива четина по сбръчканата брадичка. Насълзени очи, които примигваха към теб. Влажни червени устни, изкривени в любопитна усмивка. Беше облечен в бяла риза, отворена на врата, от която стърчаха сиви косми. Сивият панталон бе станал прекалено голям за смаленото старческо тяло.

Д’Анунцио извади значката и картата си.

— Господин Плоткин, аз съм детектив Д’Анунцио.

Старецът не отговори. Наведе се и огледа значката.

Остана така дълго време, сякаш препрочиташе надписа. Най-после се завъртя и го поведе след себе си.

— Ето тук — каза той.

Д’Анунцио сви рамене и го последва.

Апартаментът миришеше на стар човек. Тапицерията на мебелите беше излъскана от много седене. Златистият килим на пода беше протрит. По масите, рафтовете и полицата на камината се стелеше прах. Виждаха се пожълтели стари снимки: жена с дълъг шал, гори, старата страна.

„Какво ли правят с всичките си пари?“ — зачуди се Д’Анунцио, докато гледаше приведения гръб на Плоткин. Той бе убеден, че старите евреи имат стотици хиляди долари, натъпкани в буркани от конфитюр или под дюшеците.

Плоткин го заведе в банята. Тук миризмата беше още по-лоша. Лекарства, болка, разложение. Детективът огледа мърлявата вана и мивката. После погледна отдушника.

— Действайте — каза Плоткин. — Не ми обръщайте внимание.

Д’Анунцио погледна стареца, който сви рамене, после насочи очи към решетката, след това обратно към Плоткин. Най-после взе решение и се прокашля.

— Госпожо Конрад?

Зачака. Никакъв отговор. Погледна Плоткин и се почувства като пълен идиот: говореше на някаква си шибана решетка.

Пое си дъх и опита отново.

— Госпожо Конрад?

— Да?

Гласът, който му отговори, трепереше и бе доста нисък, но се чуваше ясно.

Този път, когато детективът погледна Плоткин, той му направи жест в смисъл: „Нали ви казах!“. Д’Анунцио кимна, пъхна ръце в джобовете си и заговори на решетката.

— Госпожо Конрад, аз съм детектив Д’Анунцио. Опитвали ли сте да се свържете с нас?

Последва кратка пауза, после ниският глас каза:

— Там ли е господин Плоткин?

— Тук съм — отговори старецът. — Той е тук и аз съм тук. Целият квартал е в банята ми.

— Господин Плоткин, бихте ли ми казали как изглежда детективът — помоли жената. — Можете ли да го опишете?

Плоткин погледна Д’Анунцио, поклати глава и отново сви рамене.

— Какво има за описване? Огромен дебелак с грубо лице.

— О, Господи! — изстена Аги.

Гласът й затрепери и Д’Анунцио разбра, че жената плаче.

— О, Господи, тук дойде мъж… друг мъж, който каза, че е детектив Д’Анунцио. Трябва да е бил… О, Господи… съжалявам… ужасно се страхувам… бебето ми…

Д’Анунцио ясно чу хлипането. „Олеле майчице — помисли си той, — през тези неща наистина се чува страхотно.“

— Госпожо Конрад — започна той на решетката. — Ще ми помогнете много, ако ми обясните за какво точно става дума. Поне опитайте.

— Не знам — едва промълви Аги; бореше се със сълзите си. — Аз… те дойдоха тук. През нощта. Отвлякоха малкото ми момиченце. Изпратиха съпруга ми да направи нещо. Не можеше да ми каже какво. Трябваше да се срещне с тях в девет часа. Но вече е късно и аз…

— Ясно, ясно — опита се да я успокои Д’Анунцио. — Да повторим онази част с наблюдението. Твърдите, че наблюдават дома ви, нали?

Чу как жената изохква през сълзи.

— Казаха… казаха, че са сложили микрофони тук. Казаха, че ни наблюдават и слушат… мисля, че излъгаха за микрофоните, но не… вече не съм сигурна в нищо.

Д’Анунцио изсумтя. Ама че тъпанарка!

— Казали са ви, че са сложили камери в апартамента ви, така ли? Госпожо, виждате ли някакви камери? Или жици? Нещо необичайно?

— Ами… не.

Устните на детектива се изкривиха в беззвучен смях.

— Ъъъ… госпожо… мисля, че са ви излъгали и за камерите.

— Да, но…

— Криенето на микрофони е трудна работа — каза Д’Анунцио. — А камерите… ами те практически ще се нуждаят от цяла скрита стая. Не могат да сложат само камери без микрофони. Няма никаква логика.

— Но те ни виждат — бързо отвърна жената. — Знам, че ни виждат. Казаха ми, че виждат какво правим и как сме облечени…

— Нямате ли прозорци? Не могат ли просто да ви наблюдават през прозореца?

— Ами, аз… не знам… предполагам, че ако…

Д’Анунцио поклати глава и се усмихна криво. Смотана, глупава патка. Казваш й, че в апартамента й има скрита камера, и тя веднага се връзва. Не си и помисля за шибаните прозорци. Вероятно някой двуметров негър в момента стоеше на перваза на прозореца й и я наблюдаваше.

— Господи! — внезапно ахна жената.

„Охо — помисли си детективът, — сигурно го е видяла.“

— Господи — повтори тя. — Госпожа Синклер.

Усмивката на Д’Анунцио изчезна.

— Какво? Госпожа Синклер? Имате предвид старата…

— Старата жена, която беше убита — прекъсна го Аги. — Знаете ли за случая?

— Да, по дяволите, да. Какво общо…

— Ами аз… имам предвид, вие ме попитахте за прозорците, които гледат към апартамента ни… нейният прозорец е точно срещу нас… преди известно време мъжът ми видя човек в апартамента на госпожа Синклер… не помислих… но пък прозорецът… прозорецът е точно срещу нас, а апартаментът й е празен, откак… о, Господи…

Гласът й замря, но Д’Анунцио чу хлипането й. Дебелият детектив вдигна очи към решетката и облиза устни. Госпожа Синклер.

Сърцето му заби силно. Очевидно госпожа Конрад бе изпаднала в истерия и не знаеше какво говори. Но пък… ако апартаментът на Синклер наистина беше празен и точно отсреща… Възможно бе. Напълно възможно.

„Ох, майчице — помисли си детективът. — Да разреша случая Синклер, след като Моран го оплеска.“

— Какво ще ми кажете за онзи тип Били Прайс? — попита той. — Той ми се обади, съобщи ми за отвличането, а после звънна отново и каза, че детето било намерено. Какво става тук?

— Не… не знам. Той може да е един от тях. Казах му да ви се обади, а после се появи онзи човек, който се представи за вас… аз не…

Д’Анунцио се намръщи. Това не звучеше добре. Всъщност звучеше точно обратното на добре.

Той въздъхна тежко и погледна решетката.

— Госпожо Конрад, искам да ме изчакате няколко минути. Веднага ще се върна. Ясно ли е?

— Моля ви, намерете момиченцето ми — изплака Аги. — Моля ви. Не им позволявайте да я наранят. Тя е само на пет годинки… тя…

Д’Анунцио се опита да каже нещо успокоително, но стигна само до:

— Изчакайте малко.

После се обърна и кимна на Плоткин.

— Чакайте тук.

Старецът кимна. После се намръщи и попита:

— Вие и пръднахте?

 

 

Никой не отвори апартамента на Били Прайс на долния етаж. Детективът дълго стоя пред вратата. Тръгна по коридора и застана пред вратата на семейство Конрад. После се върна до вратата на Прайс и звънна. Отново никакъв отговор. Разбира се, беше събота вечер и човекът можеше да е излязъл.

Но Д’Анунцио реши да слезе долу и да вземе ключа от апартамента на Прайс.

Портиерът не му създаде затруднения. Беше едър хубав испанец с гъста черна коса и мустаци. Сподели с гордост, че братовчед му работел в участъка в Бруклин. Д’Анунцио му каза, че се тревожи за наемателя на 5Н, и портиерът веднага му даде ключа.

Д’Анунцио се качи с асансьора до петия етаж и тръгна към апартамента на Прайс. Вкара ключа в ключалката и го завъртя. Бутна вратата, прибра ключа в джоба си и влезе.

Били Прайс вече не седеше на стола, а се бе свлякъл на пода. Лежеше на едната си страна. Лицето му бе посиняло. Очите му гледаха изцъклено. Бялата лепенка все още бе на устата му.

Д’Анунцио се закова на място. Извади пистолета си и тръгна бавно и предпазливо напред. Но апартаментът беше празен.

Очите му огледаха полуголото тяло на Прайс. Когато видя онова, което навремето бе представлявало гениталиите на човека, отмести очи. Подсвирна и едва потисна желанието си да повърне.

След секунда погледна лицето на Прайс. Забеляза странната форма на врата му и начина, по който бе прекършен.

„Не се вълнувай — заповяда си Д’Анунцио. — Няма доказателства. Все още няма никакви доказателства.“

Но докато оглеждаше мъртвеца, на лицето му се изписа широка усмивка. Шестото му чувство му подсказваше, че току-що е разрешил случая на Моран.

Захили се шумно в притихналия апартамент.

— Кучи син — високо каза той.