Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Don’t Say a Word, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Андрю Клаван. Нито дума

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-418-9

История

  1. — Добавяне

Убийството на Робърт Ростоф

— Той е винаги различен. Имам предвид Тайния приятел. Предполагам, че вече съм ти го казвала, но е важно. Никога не е един и същ. Трябва да разбереш това. Доктор Холбайн не разбираше. Той беше моят лекар в държавната болница. След като Тайния приятел наби моряка. Онзи моряк, който докосна… който ме докосна… след това ме изпратиха в държавната болница. Там ми дадоха лекарства и доктор Холбайн се грижеше за мен. Беше много добър и мил. Приличаше малко на теб, само че беше по-стар и имаше сива брада. И нямаше тъжно лице като теб, а през цялото време се смееше. Той беше от Калифорния и затова вече не мога да го виждам. Но го харесвах.

От лекарствата му ми се доспиваше, но след известно време се почувствах по-добре. Вече не бях толкова объркана. И Тайния приятел спря да идва. Или поне аз си мислех така. Имам предвид, човек никога не може да е напълно сигурен. Опитах се да обясня на доктор Холбайн, че никога не съм сигурна, защото той никога не е един и същ.

Доктор Холбайн каза, че мога да живея извън болницата. Луси, служителката от социалната служба, която отговаряше за мен, ми помогна да започна работа в центъра за деца. Беше за бедни деца, нещо като детска градина. Работата ми беше да го почиствам вечер. Трапезарията и стаите, и прозорците. Имаше доста работа. Трябваше да помня много неща. Но ми харесваше. Обичам да съм близо до деца, макар обикновено да си бяха тръгнали, когато аз отивах на работа. Но ми харесваше да съм там, където са били те. Обичах да влизам в класните стаи и просто да си седя там. Седях и си мислех, че и аз съм в училище, нещо като училище „Слънчев лъч“. Но не по някакъв налудничав начин. Просто беше хубаво.

Другото хубаво нещо беше, че си имах жилище. На Осемдесет и първа улица, близо до авеню „Колумб“. На долния етаж живееше един служител от социалната служба. Казваше се Рони. Той често ме посещаваше. Но през останалото време си бях сама. Имах една стая, малка кухня и баня, и канапе, което нощем ставаше на легло. Много ми харесваше. Но предполагам, че след всичко, което се случи, вече никога няма да мога да се върна там.

Това беше най-щастливото време в живота ми. Почти осем месеца. Работех в центъра вечер и си живеех в апартамента. Чувствах се добре. Не бях объркана. Всъщност единственият проблем бе, че се чувствах адски щастлива и се тревожех да не би Тайния приятел да се върне. Имам предвид, не можех да съм сигурна, защото той винаги е… Е, разказах за това на доктор Холбайн, но той ми каза да спра да се притеснявам. Каза, че според него Тайния приятел си е отишъл завинаги.

Но аз се тревожех. Мислех много за това. Мислех през цялото време.

Както и да е, детският център, където работех, се намираше на тясна уличка в Гринич Вилидж. Тясна, покрита с павета уличка, с един старомоден уличен фенер. Центърът беше тухлена сграда, която заемаше едната страна на уличката, а отсреща се виждаше тухлената ограда на църква. Понякога, когато минавах по уличката, църковните камбани биеха.

В единадесет часа, когато си тръгвах от работата, уличката беше тъмна и празна. Само фенерът отсреща светеше. Не се виждаха никакви хора, освен на улица „Макдугъл“, където уличката свършваше.

Но една нощ излязох от детския център и видях един човек. Спомням си как отворих вратата, а църковните камбани забиха. Помислих си, че виждам някого. Зад лампата стоеше някаква фигура и се криеше. Но аз усетих човека. Стоеше там и ме гледаше…

Уплаших се. Страхувах се, но се опитах да се овладея. Тръгнах в другата посока, към улица „Макдугъл“. Направих около четири крачки и точно тогава камбаните млъкнаха. Ехото им замря и стана абсолютно тихо. Чух гласа на мъжа зад себе си, точно в ухото ми.

— Елизабет — каза той.

Спрях и се обърнах.

— Махай се — извиках силно. — Махай се! Не те искам!

Но той беше там и вървеше към мен. Видях лицето му. Червената му коса, бялата кожа, луничките. Носеше тъмно палто и бе скрил ръце в джобовете си.

— Махай се! — изкрещях. — Не.

Но той продължи да върви към мен. И отново чух гласа му.

— Елизабет.

Побягнах.

Тичах по уличката с всичка сила. Стигнах до „Макдугъл“. Там имаше много хора. Млади хора от университета и квартала. Имаше и светлина от уличните лампи, ресторантите и магазините. Тичах бързо към светлините. Погледнах през рамо, за да видя дали той е зад мен… и в този момент слязох от тротоара.

Вляво от мен се чу скърцане на спирачки. Изсвири клаксон. Спомням си как се обърнах и видях предната броня на такси. Тя ми заприлича на зъбите на гигантско същество, което се кани да ме изяде. Изпищях и вдигнах ръце пред лицето си.

Внезапно някой ме хвана. Една ръка се обви около кръста ми и ме дръпна назад, обратно на тротоара. Таксито профуча покрай мен.

Но ръката продължи да ме държи. Помислих си, че е той. Нали разбираш? Непрестанно си мислех, че той ме е хванал. Затова се опитах да го ударя. Блъснах ръката му. Заритах и започнах да се боря с него.

— Пусни ме! — изкрещях. — Моля те.

— Добре, добре — отвърна той.

Отпусна ме бавно на тротоара и аз се завъртях към него. Той се засмя и каза весело:

— Предполагам, че това е типичната нюйоркска благодарност.

Нали разбираш, това въобще не беше той. Беше друг човек. Млад и хубав. С кръгло момчешко лице и кестенява коса. Имаше и хубава усмивка. Знаех, че ми се присмива, но все пак харесах усмивката му.

Погледнах над рамото му към уличката. Червенокосият мъж бе изчезнал. Стоях пред този непознат, дишах тежко и умирах от срам.

— Извинете — казах му. — Аз не… извинете.

Не знаех какво да кажа. Бях прекалено объркана. Обърнах му гръб, но той тръгна след мен.

— Почакай една минута — каза той. — Цял ден стоя на този ъгъл и чакам някое красиво момиче да скочи пред такси, за да мога да му спася живота. Не ми казвай, че само съм си губил времето.

Това ми се стори много смешно. Не знаех как да отговоря, затова продължих забързано към ъгъла.

— Почакай. Моля те — извика той и ме хвана за ръката.

Спрях и го погледнах, а той каза:

— Японците твърдят, че когато мъж спаси някоя жена, трябва да й купи кола. Или пък беше питие? Кой, по дяволите, разбира японски?

Аз не разбирах.

— Японски? — повторих объркано.

Той отново се засмя. Имаше много приятен смях. После поклати глава и ми обясни, че искал да ме черпи едно питие.

Аз го погледнах глупаво и попитах:

— Защо?

— Защо ли? — повтори той. — Ами, я да помисля. Защото си една от най-красивите жени, които съм виждал. А и току-що ти спасих живота. А това може да не се случи отново. Имам предвид, че трябва да ми позволиш да ти благодаря поне с едно питие.

— Не пия — отговорих аз.

Не исках да му обяснявам, че взимам лекарства, затова добавих:

— Е, мога да пия една сода.

— Ами не знам — отвърна той. — Четвъртък е, а правилата са доста строги. Но пък става дума само за веднъж, по дяволите. Централният комитет никога няма да научи за това.

— Централният комитет? — учудих се.

Той се засмя и каза:

— Хайде, марсианке, да вървим.

Заведе ме в едно малко кафене на Шесто авеню, казваше се „Аламо“. Пихме кола и сок от авокадо. Беше много хубаво. Той ми каза, че името му било Тери Съмърсет. Бил актьор. Каза, че участвал в някаква пиеса в театъра на улица „Макдугъл“. Знаех къде е театърът, защото всеки ден минавах покрай него, когато отивах към метрото. Винаги ми се беше искало да вляза вътре. Тери каза, че работел там, а понякога се занимавал и с текстообработка, за да изкара малко пари. Обясних му, че работя в детска градина. Прозвуча така, сякаш съм една от възпитателките. Предполагам, че исках да го впечатля.

— Тази вечер си работила извънредно — отбеляза той.

— Да — отговорих. — Често работя до късно.

— Изфуча от онази уличка, сякаш някой те преследваше — каза той.

— Ами… — бързо отговорих. — Беше тъмно. И имаше някакъв човек там. Уплаших се.

Тери каза, че човек трябвало много да внимава в Ню Йорк. После заговорихме за други неща.

Беше много късно, когато излязохме от кафенето. Тери ме настани в такси и плати на шофьора вместо мен. Чувствах се много щастлива, докато се прибирах у дома. Никога не бях срещала мъж като Тери. Искам да кажа, никога дори не бях имала среща или нещо подобно. Беше забавно и прекарах чудесно.

Не се чух с Тери няколко дни, но в понеделник той ми се обади. Покани ме на вечеря. Излъгах го и казах, че пак трябва да работя до късно. Не исках да му казвам, че всяка вечер работя до късно. Имам предвид, не исках да му обяснявам, че съм само чистачката в центъра. Както и да е, той каза, че ще се видим в „Аламо“ след работа.

През целия ден се тревожих. Доктор Холбайн ми беше казал, че Тайния приятел се появява винаги, когато започна да се притеснявам за… нали разбираш, за разни сексуални неща. Но не спирах да си повтарям, че става дума само за една сода. Имам предвид, Тери не се опита да ми направи нищо. Защо тогава Тайния приятел да се ядосва? Но все пак се тревожех.

Онази вечер си тръгнах по-рано от работа — към единадесет без петнадесет. Излязох в уличката и червенокосият мъж ме сграбчи.

Хвана ме за ръката и аз се опитах да се отдръпна. Но той се наведе и гласът му забумтя навсякъде около мен.

— Стой настрани от него, Елизабет — каза ми той. — Той иска да извади майка ти. Трябва да разбереш това. Просто се опитва да извади майка ти. Стой далеч от него.

— Не! — извиках силно.

Но той продължи да говори ужасни неща за Тери и майка ми. Извиках отново и се отскубнах от него. Затичах се по уличката с всички сили.

Отидох в кафенето. Исках да се видя с Тери, но бях много разстроена. Тери непрестанно ме питаше какво не е наред. Отговорих му, че няма нищо, и смених темата. Казах му, че винаги съм искала да вляза в театъра на улица „Макдугъл“. И тогава той ми предложи да го направим. Пихме по една сода и той ме поведе натам. Беше заключено, но той имаше ключ. Влязохме и той ми показа снимката си на стената. Там висеше плакат за една пиеса, „Сенки“. Имаше и снимки на актьорския състав, закачени на таблото във фоайето. Снимката на Тери беше в центъра. Помислих си, че той е най-хубавият от всички.

После застанахме на сцената. Беше много вълнуващо. Сцената беше подредена като всекидневна, но мебелите бяха покрити с чаршафи. Тери ми каза някои от репликите си и се почувствах така, сякаш и аз участвам в пиесата. Смях се много.

Но после той ме попита:

— Какво има, Елизабет? Какво те тормози цяла вечер?

Трябваше да отговоря нещо, затова казах:

— О, нали разбираш, пак онзи мъж. Онзи, който беше в уличката и преди. Хвана ме и ми каза разни гадни неща.

Тери изглеждаше ужасно ядосан. Обеща ми, че вече ще ме посреща пред вратата на детската градина. Закани се да накара онзи мъж да си плати, задето ме е притеснявал. Съжалявах, че му разказах всичко, но ми беше приятно Тери да ми говори по този начин и да иска да ме защити. После той ме хвана за раменете и ме целуна. На тъмната сцена. Беше много романтично, сякаш играехме любовници в пиеса.

На следващия ден трябваше да отида до клиниката, за да си взема лекарствата. Докторът ме попита дали всичко е наред и дали чувам гласове и виждам разни неща.

Исках да му кажа истината, но се страхувах, че може отново да ме вкарат в болницата и да не видя Тери повече. Излъгах доктора, че всичко е наред. Той ми даде лекарството и ме пусна да си ходя.

В събота двамата с Тери имахме среща за вечеря. Той ме заведе в ресторант в Челси. Ходихме на кино, а после пихме кафе и си приказвахме за филма. Тери говореше за различните актьори и за това дали са добри. След това отидохме на разходка.

Предполагам, че вече беше доста късно — може би към единадесет. Влязохме в един квартал, който не беше много хубав. Навсякъде се издигаха празни складове, а пред входовете стояха мъже. В кофите гореше огън и бездомните се грееха на него. Беше в края на септември и вечерта бе доста хладна, особено до реката, където се намирахме.

Накрая спряхме пред стара къща от кафяв камък на една пресечка от река Хъдсън. Улицата се казваше „Хаузис“. Беше много тъмно. Виждах само сенките на голям склад, къщата от кафяв камък и празно пространство. Нямаше улични лампи и единственото място, в което светеше, бе къщата.

— Аз живея тук — каза Тери. — Искаш ли да влезеш?

Той ме погледна и зачака отговора ми. Бях нервна и уплашена. Страхувах се, че може да се случи нещо лошо. Искаше ми се всичко да е хубаво като за нормалните хора, затова се съгласих.

Влязохме вътре. В коридора не светеше и се изнервих още повече. Но след като се качихме в апартамента на Тери, си помислих, че всичко ще е наред. Не спирах да си повтарям, че всичко ще е чудесно.

Апартаментът се намираше на втория етаж. Малко студио, но не беше хубаво. Някак си… мърляво. Но пък беше мъжко място, нали разбираш? Имаше вехто канапе и два стари кресла. Списания за електроника и спорт се търкаляха навсякъде. А до стената стоеше едно от онези холивудски легла.

— Един ден, когато съм голяма звезда на Бродуей — каза Тери, — ще си спомня това място и ще заплача неудържимо.

Но на мен ми хареса. Приятно ми беше, че съм там.

Нямаше кухня, само малък хладилник и котлон. Но Тери намери кутия кола в хладилника. Седнахме на канапето и започнахме да отпиваме поред от колата. Тери остави кутията настрани и се премести по-близо до мен. Отново се целунахме. Силно. Той вкара езика си в устата ми и сложи ръце на гърдите ми. Но аз нямах нищо против. Дори се чувствах добре. След известно време той сложи ръка под полата ми и мушна пръсти в бикините ми.

Тогава отворих очи и го видях.

Червенокосият мъж стоеше пред прозореца на втория етаж и ни гледаше с налудничави очи. Лицето му, бяло и покрито с лунички, беше диво.

Изпищях и скочих. Отдалечих се от Тери.

— Какво? — извика той. — Какво има?

— Трябва да тръгваме! Трябва веднага да се махнем оттук! — изкрещях. — Моля те! Трябва да вървя.

— Да тръгваме? Елизабет, какво става? — попита Тери, като стана и ме хвана за раменете. — За бога, кажи ми какво не е наред!

— Не разбираш. В опасност си. В ужасна опасност си.

— Опасност ли? За какво гово…

— Червенокосият мъж. Той е тук.

Посочих прозореца и Тери се обърна да погледне.

— Кой? Там няма никой.

— Моля те. — Разплаках се. — Моля те, заведи ме у дома. Трябва да се отдалеча от теб веднага.

— По дяволите, Елизабет, трябва да ми кажеш какво става.

— Не мога — изплаках силно. — Не мога.

И после побягнах. Ужасно се страхувах, че Тайния приятел ще нарани Тери. Втурнах се надолу по стълбите и бутнах входната врата.

Чух, че Тери ме вика, но не спрях. Тичах в тъмното покрай бездомните. Дори не знам как се прибрах у дома. Предполагам, че съм тичала докато намеря спирка на метрото. Спомням си, че се возих на влака, а после… Следващото, което си спомням, е, че си бях у дома. Запалих лампата и заключих вратата. Легнах си и заплаках.

 

 

Елизабет замълча. Конрад погледна часовника си. Осем и четири минути. Трябваше да я спре. Не можеше да слуша историята й дълго време.

Но продължи да слуша, тъй като мислеше, че в историята й може да има нещо за номера. За дъщеря му. За Спорт. Можеше да има нещо, което да му бъде полезно.

„Кой е номерът, Елизабет? Защо аз?“

Той вдигна очи към нея и се усмихна нежно. Кимна й окуражително.

Елизабет продължи:

— Внезапно се надигнах с разтуптяно сърце. Чух някакъв шум. Звънецът. Беше пронизителен като противопожарна аларма.

Огледах се объркано и примигнах. Стаята беше тъмна. Дори не бях сигурна къде съм.

После се звънна отново. Станах. Часовникът на нощното шкафче показваше два през нощта. Не можех да мисля. Отидох до домофона и натиснах копчето.

— Да? Какво има?

— Елизабет, аз съм — каза Тери. — Добре ли си?

— Добре съм. Спях. Какво правиш…

— Пусни ме да вляза. Трябва да те видя.

Канех се да му отговоря, когато една ръка запуши устата ми.

Бях дръпната от домофона. Видях как бледа бяла ръка се протяга пред мен. Опитах се да я спра, но мъжът беше прекалено силен. Той натисна бутона на домофона, който отваряше вратата долу.

Започнах да се боря с него. Но той ме хвана здраво и ме дръпна назад. Чух гласа му, дрезгав и задъхан, в ухото си.

— Всичко е наред, Елизабет. Ще те защитя от него. Ще се погрижа за теб. Аз съм твой приятел.

Издрах ръката му. Опитах се да изкрещя.

— Не! Моля те! Пусни ме!

Но ръката около устата ми заглуши виковете ми. Ръката около кръста ми ме държеше здраво. Мъжът ме завлече в спалнята.

На вратата се почука. Чух гласа на Тери отвън.

— Елизабет? Отвори. Аз съм. Добре ли си?

— Тери! Бягай!

Исках да изкрещя, но ръката отново ме натисна.

После ме хвърли в банята. Паднах на твърдия под. Вратата се затвори. Скочих и се втурнах към нея. Опитах се да я отворя, но не можах. Заудрях по нея с юмруци.

— Тери! Моля те, Господи, не! Господи, Тери, бягай!

Притиснах ръце към лицето си и издрах челото си.

Исках да прогоня лудостта. Трябваше да я спра преди Тери да бъде наранен. В очите ми закапа кръв. Продължих да пищя.

— Тери! Не влизай! Бягай!

Тогава, сякаш от друг свят далеч от мен, чух мъжки писък.

— Не!

Последва ужасен шум. Много страшен. Погледнах надолу и видях кръв по ръцете си. Кръв. Навсякъде. Но вече не бях в банята. Бях навън в тъмното. Плачех и по бузите ми се стичаха сълзи и кръв. И внезапно… внезапно го усетих. Лежах на пода и го усетих под мен. Почувствах кръвта. Имаше кръв навсякъде. О, Господи, кръв! И разни хора крещяха. После светна и бях заслепена. Хората продължаваха да викат. А аз бях цялата покрита с кръв.

Погледнах надолу. Той беше там. Лежеше под мен. Беше нарязан… Очите му… Беше мъртъв. Знаех, че е мъртъв. И знаех какво беше станало. Най-после. Вече знаех всичко. Нали разбираш?

Защото не беше Тери. Не Тери лежеше под мен, доктор Конрад.

Беше онзи. Червенокосият мъж. Робърт Ростоф.

Тери го беше убил. Тери беше Тайния приятел.